Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (11)

Глава единадесета

Херцогинята на Тенби не очакваше денят да бъде хубав. Беше без настроение, когато се присъедини към внука си на масата за закуска и й стана съвсем неприятно, когато той я остави там. Каза й студено, че ще изпълни задълженията си на домакин по време на вечеря към нея и София и излезе горделиво. Тя не знаеше нито къде отива, нито какво ще прави през останалата част от деня.

Херцогинята не бе свикнала да спори. Повечето хора се подчиняваха пред силата на нейната воля. Тя бе властвала над своя съпруг, въпреки строгостта му с неговите подчинени, бе господствала над своя спокоен, добродушен син. Внукът й беше нещо различно. Той бе възпитаван добре и строго, поне до единадесет години, и винаги бе изпълнително момче, трябва да му се отдаде дължимото. Но бе упорит. Обичаше сам да избира време и начин, за да изпълни задълженията си. Също така бе чаровник и си играеше безмилостно с обичта й към него — тя го обичаше много повече, отколкото бе обичала, който и да е мъж в живота си. Той винаги е бил в състояние да избегне неприятните противопоставяния с нея. До тази сутрин. Снощи тя не бе казала нито дума, преди всички гости да си тръгнат.

— Не считам това за прилично или учтиво от твоя страна, Тенби — започна тя тази сутрин, когато влезе в столовата и той скочи на крака, за да я поздрави — да се появиш вкъщи с кални ботуши.

— Кални…? — Той погледна намръщено ботушите си за езда, на единия от които имаше малко петно от кал или прах. — Моля да ме извиниш, бабо. Бях на езда. Обикновено не ставаш толкова рано. Желаеш ли да отида и да се преоблека?

Тя се раздразни още повече, най-вече на себе си, че се оплаква от нещо толкова незначително.

— Седни — разпореди тя царствено, но разбира се, го изчака да заобиколи масата и да я настани първо нея. Наклони глава, за да може той да я целуне по бузата.

— Утринта е приятна — потърси тема за разговор той. — Мъглива и малко студена. Но ободряваща. Вярвам, че си спала добре.

— Толкова добре, колкото може да се очаква — смръщи се тя. — Освободи слугите, ако обичаш, Тенби.

Той го направи и след това й се усмихна обаятелно. Както винаги правеше като момче, когато се опитваше да избегне някоя кавга. Понякога това минаваше пред нея, но никога пред дядо му. Беше красиво момче. Това не можеше да се отрече.

— Доволна ли си от вечерята? — попита той. — Мисля, че мина доста добре.

— Тя е приятно момиче — започна херцогинята, — и добре възпитана. Не че красотата има нещо общо с въпроса, но осмелявам се да кажа, че е по-добре да имаш красива жена, отколкото грозна, Тенби. Ще ти народи красиви деца.

— Доста е хубавичка — съгласи се той, отпивайки от кафето си.

— Бях крайно разочарована, когато реши да нарушиш обещанието си и поведе друга жена в първия валс — продължи тя.

Усмивката му можеше да се нарече и хилене. Херцогинята изправи и без това изправения си гръб. Не й харесваше лекомисленото му изражение.

— Трябва да знаеш, бабо — каза той, — че леля Софи не ми остави никакъв избор.

— Трябваше да й обясниш, че валсът е вече обещан на твоята избраница.

— Но не беше така — възрази той. — И не вярвам, че лейди Филис трябва да бъде наричана така, бабо.

— Значи ти съзнателно си нарушил обещанието, което ми даде! — възкликна тя. — И опозори момичето, когато цялото общество всеки ден очаква обявяването на годежа ви.

— Ако обществото очаква нещо подобно — смръщи вежди той, — значи има страхотно въображение, бабо. Ние просто се срещнахме съвсем официално няколко пъти.

— Когато си херцог на Тенби — отговори тя, — а тя е лейди Филис Рийдър, дъщеря на Барторп, няколко официални срещи означават много нещо.

Той отпи от кафето си. Тя видя как една вена запулсира на слепоочието му. Но той благоразумно избра да не спори с нея.

— И трябва да протестирам срещу тази вулгарна проява, която аз и другите ти гости трябваше да наблюдаваме по време на първия валс — не спираше тя.

— Аа? — Той сложи чашата си не съвсем леко върху чинийката. — Чудех се кога ще заговорим за това. Лейди Уингъм бе моя гостенка, бабо. Бях принуден да танцувам с нея, освен ако не исках да бъда крайно груб с нея и леля Софи. Танцувах с нея веднъж. Танцувах по веднъж почти с всяка дама снощи. Танцувах два пъти с лейди Филис.

— Не е въпроса в танца — сряза го херцогинята много раздразнена, — а в начина, по който го направи, Тенби.

— Какво имаш предвид? — Той изглеждаше толкова ядосан, колкото тя се чувстваше. Не й харесваше неочаквано резкият му тон. Дядо му щеше да знае как да се справи с подобен тон.

— Беше крайно вулгарно, Тенби — погледна го строго тя. — Мога да опиша начина, по който я гледаше по време на танца, само като че ли я поглъщаше с очи.

Бузите му леко се зачервиха.

— Тя е красива жена, мадам — промълви той. — Може би не сте забелязала начина, по който Тревърс и Сотби я гледаха. Йърбъроу също. Мъжете ценят красотата. Със сигурност няма нищо вулгарно в това.

— Има, когато го правиш толкова явно в присъствието на близките си и пред момичето, което си избрал за съпруга и пред родителите му — прекъсна го тя. — Лейди Уингъм бе тук снощи само поради твоето благоволение. Тя бе поканена специално като компаньонка на Софи.

— Тя бе мой гост — възрази й той грубо. — И няма задължения като компаньонка, бабо. Тя е вдовица на барон. И дама по рождение.

— Дете на провинциален свещеник, доколкото помня — изгледа го с насмешка тя. — И няколко години е работила като платена компаньонка.

— О — възкликна той. — Ти си правила проучвания.

— Разбрах от Софи. Софи я познава добре. Тя щяла да наеме момичето, но то успяло навреме да впримчи богат съпруг, за да избегне тази съдба. Не обвинявам момичето. Всеки има право да се грижи за интересите си. Но тя не трябва да поглежда толкова нависоко, към херцог. Във всеки случай, не и към един Тенби.

Тя видя как челюстта му се сви.

— Не вярвам, че се домогва до ръката ми — изрече бавно той. — Не вярвам, че е впримчила лорда в мрежите си, бабо. Сигурен съм, че е обичала Уингъм и е била добра с него.

— Допускам, че може и да е била искрена. И вярвам, че е добродетелна жена. Ако не можеш да мислиш за себе си, Тенби, и за това какво дължиш на майка си, на мен и на положението си, тогава може би трябва да помислиш за нейната репутация. Как мислиш ще интерпретира обществото погледите, с които я удостояваше снощи?

— Не зная, бабо — сви рамене той. — Може би ще бъдеш така добра да ми кажеш?

Тя го погледна строго.

— Не ми харесва тонът ти, Тенби — сряза го тя. — Обществото е съвсем наясно с факта, че не можеш да предложиш брак на лейди Уингъм. Тя не е младо момиче. Вдовица е. Тогава ще бъде прието, че твоите отношения с нея са от малко по-друг сорт.

— Ще срещна всеки мъж, който се осмели да каже подобно нещо гласно — каза той.

— За да защитиш честта на дамата? — попита тя. — Няма ли да я защитиш по-добре, ако не я излагаш на опасност, Тенби? За нейно добро, ако не искаш да мислиш за себе си. Няма да те разсейвам точно когато трябва да вземеш едно от най-важните решения, които твоето положение някога ще изисква да вземеш.

— Но лейди Уингъм ме разсейва — възкликна херцогът, изправяйки се. — Нещата са по-сложни… — Ядосано захвърли кърпата си, така че тя падна на пода. Напусна стаята, след най-ледения поклон, който можеше да направи, и уверението, че ще има честта да се присъедини към баба си и леля си за вечеря.

Херцогинята на Тенби бе доста по-обезпокоена, отколкото беше, когато влезе в трапезарията. Тогава тя бе почти ядосана. Сега бе и малко уплашена. Защото може би за първи път разбра, че внукът й е възрастен мъж, решителен и волеви. Разбра, че като личност той е доста различен от нея и склонен да не й се подчинява и, което е по-важно, да не се подчинява на задълженията си. Тя бе изпълнявала безупречно задълженията си от деня, в който затвори душата си за мъжа, когото беше обичала, и се омъжи за херцога на Тенби, подчинявайки се на волята на баща си. Положението бе по-лошо, отколкото бе мислила. Нейният внук не бе увлечен по лейди Уингъм. Той бе влюбен в нея.

 

 

Херцогът на Тенби не бе в по-добро настроение, когато пристигна вкъщи късно следобед като имаше време само да се преоблече за вечеря. Той бе ходил в Уайтс и Тетърсълз и следобед на хиподрума с лорд Брус. Носил бе навсякъде със себе си гнева, който само се бе засилил от това, че баба му може би имаше право. Ако наистина бе показал обожанието си към Хариет снощи, значи я бе поставил под угрозата да стане обект на клюки.

— Брус, приятелю — помоли той уморено по време на надбягванията, наблюдавайки през монокъла си две дами със съмнителна добродетелност, които бяха напуснати за момент от своите придружители заради конете. — Би ли казал, че по някакъв начин съм бил недискретен миналата вечер?

— Най-красивия кон, който съм виждал — каза лорд Брус, като очите му на ценител се движеха по коня — фаворит на идващото надбягване. — Миналата вечер? Имаш предвид това, че танцува два пъти с детето? Много недискретно, Арч, момко. Бих казал, че си обречен. Звукът на годежните камбани вече ме оглушава. Добре е, че не си избрал лейди Лейла. Непрекъснато се киска така, че човек се чуди как диша.

— А? — попита херцогът. — Да, красив е. Благодаря ти, Брус. Но мога да се обзаложа, че куца и с четирите си крака. И ще се обзаложа. Да си забелязал нещо друго снощи?

— Откраднал си целувка зад палмата? — попита лорд Брус. — Не, не бе очевидно, стари приятелю.

Ах! Значи баба му бе видяла само това, което бе искала да види. Не бе явно за никой друг.

— Ако бях на твое място, Арч — продължи лорд Брус, — бих запазил някой от погледите, които хвърляше към малката лейди Уингъм за спалнята. Добра ли е там, между другото?

— Какви погледи? — повдигна херцогът отново монокъла към окото си, за да разгледа по-добре преминаващите коне. Вътрешно, обаче, замръзна.

Лорд Брус се изхили.

— Очи, които я поглъщаха, разсъбличаха и поставяха на леглото и се качваха отгоре й — поясни той. — Накара ме да посегна да разхлабя вратовръзката си. Добра ли е в леглото? Ако не, има още едно ново момиче при Анет. Много добро. — Той направи кръг с палеца и показалеца и разпери останалите пръсти на ръката си.

Очи, които я поглъщаха. Точно каквото бе казала и баба му. Очевидно е бил много недискретен.

— Брус — каза той тихо, продължавайки лениво да наблюдава през монокъла си, — когато говориш за лейди Уингъм, стари приятелю, трябва да го правиш с уважение и подходящ език. Освен ако не си готов да кажеш имената на секундантите си.

Лорд Брус отметна глава назад и се разсмя високо.

— Да кажа имената на секундантите си? — повтори той весело. — Арч, Арч! Ти си затънал до уши с жената. Никога не бих си го помислил за теб. Тя трябва наистина да е много добра. — Но той вдигна бързо ръка с длан нагоре. — Моите извинения. Искам да кажа, че се възхищавам от вкуса ти, стари приятелю. Йърбъроу почти се задъхваше по нея снощи. Забеляза ли?

Най-накрая надбягването щеше да започне. Херцогът наведе монокъла си.

— Да — кимна той. — Може би трябва да разменя няколко думи с него, ако интересът му се развива по обичайния за него начин. Лейди Уингъм не е подходяща за желанията на Йърбъроу.

Лорд Брус се изхили и след това подсвирна.

— Ако той има четири куци крака, Арчи, момчето ми — каза той, — ще си изям шапката.

— Добър апетит — пожела сухо херцогът, когато надбягването започна.

Когато пристигна вкъщи доста по-късно, той все още бе ядосан, но повече на себе си, отколкото на баба си. Бе непростима грешка от негова страна да изложи Хариет на възможни клюки и приказки заради непредпазливия начин, по който изглежда я бе гледал, докато танцуваше с нея предната вечер. Погледи, които очевидно трябваше да запази за тяхната спалня. Не искаше да я компрометира пред обществото. Но имаше опасност да направи точно това.

Поне баба му бе в по-добро настроение, отбеляза той, когато влезе по-късно в дневната. Тя и леля му бяха готови за вечеря. Херцогинята му се усмихна любезно.

— А, точен си, Тенби — сви устни тя. — Знаеш колко мразя късните вечери.

Добре го знаеше. Поклони се над протегнатата й ръка и след това над ръката на леля си.

— Ти си красиво момче, скъпи Арчибалд — започна лейди София високо. — Изглеждаш доста очарователен в бледосиньо. Като леден принц.

Той й се ухили и намигна. Завърналото се добро настроение на баба му беше обяснено веднага щом седнаха на масата и започнаха да се хранят.

— Барторп и графинята се отбиха следобед — осведоми тя. — Много учтиво от тяхна страна, Тенби.

— Да, наистина — кимна той, наведен над супата си, като се чудеше какво ли им е приказвала баба му в негово отсъствие.

— Донесоха покана — продължи тя, усмихвайки му се почти благосклонно.

— О — възкликна той и я изчака да повтори това, което току-що бе казала на леля му. Трябва да е бал, помисли си. Трябва да е нещо повече от вечеря, щом бе докарало това изражение на лицето на херцогинята. По дяволите! И от него да се очаква да води лейди Филис за първия танц пред очите на цялото общество! Добре, примири се той, неизбежното не може да се отлага повече. Не и когато баба му се захване за работа в негова полза.

— Поканени сме да прекараме няколко дни в провинцията, в Барторп хол — продължи херцогинята, — заедно с няколко други отбрани гости. От петък до вторник. Това ще бъде прекрасна възможност да определиш интереса си към лейди Филис, Тенби, и дори може би да направиш предложение. Няма смисъл нещата да се отлагат повече, нали? Барторп ясно даде да се разбере това.

Херцогът тихо остави лъжицата си.

— Предполагам, че си приела поканата от мое име, бабо? — Първата му мисъл бе, че няма да бъде в града в понеделник. Нямаше да се види цяла седмица с Хариет. И ако годежът бъде обявен официално в резултат на неговото посещение в Барторп хол, може би тя нямаше да иска да продължи игричката им дори до края на юли. Страхуваше се, че Хариет ще бъде много стриктна в тези неща.

— А? — попита лейди София. — Какво беше това, Арчибалд? Мънкаш, скъпи!

Той повтори въпроса си.

— Разбира се, че приех — каза херцогинята със следа от раздразнение в гласа. — Времето е малко, но съм сигурна, че нямаш такива ангажименти, които да не можеш учтиво да отложиш, Тенби. Всеки би те разбрал. Нещата се развиват много добре.

— Да — кимна той. — Изглежда ще трябва да поговоря с графа по време на визитата.

— Най-сетне — възкликна баба му тържествуващо. — Бях започнала да мисля, че никога няма да се престрашиш, Тенби.

— Това момиче ще се окаже трудна задача, ако ме питате мен — пак се намеси лейди София. — Не мога да допусна, че от две години никой не я е пожелал. Изглежда е упорито малко момиче.

— Надявам се, че знае задълженията си — додаде строго херцогинята.

— Аз ще бъда с моята малка любимка — обяви лейди София. — Тя ще се позабавлява няколко дена в провинцията.

Херцогинята я погледна невярващо.

— Моля, Софи?

— А? — Понякога херцогът мислеше, че леля му не бе чак толкова глуха, на колкото се правеше. — О, това бе решено, когато ти беше в градината да показваш на графинята розовите храсти, Сади. Барторп настояваше да говори шепнешком и стана морав, когато трябваше да повтаря всичко, което е казал. Понякога и по два пъти. — Тя избуча. — Казах му, че мога да чувам ясно само моята малка лейди Уингъм.

Херцогът сигурно щеше да се развесели, ако не се бе почувствал ужасен от това, което той знаеше, че наближава. Баба му изглежда също знаеше, разбра той, като видя напрегнатото й изражение.

— Какво говориш, Софи? — повтори тя. — Какво си принудила Барторп да направи?

— Принудила, Сади? — Изражението на невинност с широко разтворени очи въобще не подхождаше на леля му. — Барторп е джентълмен, трябва да му го призная, макар и да шепне. Той бе много вежлив. Обеща да покани детето в провинцията за мое голямо успокоение.

— Тя определено ще се чувства не на място — каза студено херцогинята.

Лейди София избра да бъде глуха и се наведе над ростбифа си. Баба му отново бе сменила настроението си, забеляза от един бърз поглед към нея херцогът. Определено изглеждаше мрачна. А той? Част от него се радваше. Все пак нямаше да бъде напълно лишен от нея. Друга част от него се свиваше. Изглежда, че и баба му, и Барторп очакваха някаква негова декларация през тези няколко дни и той не виждаше как може да избегне това. Или дали бе желателно да бъде избягвано. И Хариет ще бъде там. Може би ще присъства на обявяването на годежа му.

Той си спомни, че само преди няколко седмици бе подготвен да захвърли всякаква предпазливост и да предложи на Хариет брак. Сега изглеждаше много далече от такъв жест на свобода и съпротива. Бе се напъхал в онзи ъгъл, от който толкова много се страхуваше.

— Може би — изрече баба му отчетливо — лейди Уингъм ще бъде достатъчно разумна да откаже поканата.

— О, не мисля — не се съгласи леля му. — Не и когато прочете писмото ми. Тя е толкова жалостиво дете.

 

 

Херцогът на Тенби бе на партито у мисис Робъртсън тази вечер. Хариет, в разговор с мистър Хемънд и лейди Форбс, се почувства облекчена, когато го видя да пристига. А дали това, което почувства, наистина бе облекчение? Сърцето й биеше болезнено и тя знаеше, че бузите й се зачервяват. Повя с ветрилото и се усмихна на това, което мистър Хемънд разправяше.

Херцогът обичайно носеше тъмни цветове, които винаги контрастираха поразително на много русата му коса. Но и сега бе много елегантен с бледосиньото си вечерно облекло и сребърни бричове до коленете с блестящо бяла риза с дантели. Хариет се извърна така, че да не може да го вижда.

И тогава маркизът на Йърбъроу се наведе над ръката й и я целуна — по дланта, и гледайки я вторачено, щедро я засипа с комплименти за роклята и очите й. През цялото време неговите очи нахално гледаха не роклята й, а тялото й под нея. Странно бе, помисли си тя, колко бързо човек може да изгуби наивността си — и невинността си — когато се смеси с обществото.

Както бе очаквала, херцогът се държеше на разстояние. Знаеше, че той нямаше да танцува с нея миналата вечер, ако лейди София не ги бе хванала в капан. Ласкаеше се да мисли, че се държеше на разстояние, защото иска да пази репутацията и на двамата, особено нейната. Или може би сега, когато можеше да получи от нея всичко, което пожелае, два пъти седмично, той не изпитваше необходимост от социални контакти! Тези мисли я измъчваха като наказание за това, че бе мечтала за любов.

Въпреки че през вечерта се откриха няколко възможности да остане за малко насаме с него, тя не ги използва навреме. Сега бе започнала да се притеснява, че той може да си тръгне по-рано, както обикновено правеше. Най-сетне успя да бъде сама, когато се приближаваше към вратата, през която той влизаше. Той се поклони сухо и щеше да я отмине, но тя докосна ръкава му.

— Трябва да поговоря с теб — каза, чувствайки как бузите й се зачервяват. Искаше й се подът да се отвори и да я погълне.

Той изглеждаше недоволен и отдръпна ръката си, правейки се, че иска да хване шнура на монокъла си. Поклони се отново и се усмихна.

— Мисля, че това е неразумно, мадам — предупреди я тихо.

— Не мога да спазя нашата уговорка за четвъртък — каза тя бързо.

— Аа — възкликна той. — Някой по-важен ангажимент?

— Н-не — отговори тя. — Не мога да дойда, това е всичко.

— Усмихни се — нареди й той. — Трябва да се усмихваш, когато без съмнение си наблюдаван. В мензис ли си, Хариет?

Без да има под ръка огледало, тя бе сигурна, че не би могла да се изчерви повече.

— Скъпа моя — каза той. — Имал съм връзки с жени от много години и зная, че подобни ограничения трябва да се понасят всеки месец. Усмихвай се. А и си вей с ветрилото, моя малка срамежливке.

— Ще съм добре отново в понеделник — прошепна тя.

— Уви. — Ръката му играеше с дръжката на монокъла. — Изглежда още не си получила поканата или писмото. Ти и аз ще бъдем в провинцията, в Барторп в понеделник, Хариет. Ти, за да спасиш графа от досадата да повтаря всичко на моята почитаема леля по два пъти, а аз, за да мина в друг стадий на ухажването на лейди Филис.

— Аз няма да съм там — каза тя бързо. Не, не отново! Нямаше да позволи да бъде въвлечена в такава притеснителна и болезнена ситуация отново.

— Ти още не си прочела писмото на леля ми — продължи той. — Не се съмнявам, че то ще разкъса от жалост нежното ти сърце. Не се съмнявам, че би направило същото и ако сърцето ти беше от камък.

— Не ми харесва това — повдигна тя брадичката си.

— Но ти харесваш леля ми — каза той с лека усмивка. — Разговаряме вече твърде дълго. Ваш слуга, мадам. — Той направи любезен поклон и продължи в друга посока.

Не, помисли си тя. Не, нямаше да се остави да бъде така манипулирана. Започваше да чувства, че не контролира живота си. Предполагаше, че би трябвало да очаква това, щом бе отстъпила от една от най-големите ценности в живота си, съгласявайки се да стане негова любовница. Но това не обясняваше защо почти неизменно се забъркваше в техните семейни проблеми и в неговото ухажване. Това не е справедливо, помисли си тя. Съвсем определено не беше справедливо. Спомни си с известна злочестина откровенията, на които лейди Филис я направи неволен слушател предната вечер.

Ситуацията ставаше доста странна. Изведнъж закопня, както много пъти през тези дни, за сигурността, която й вдъхваше присъствието на Годфри. Закопня да може да затвори очи и удобно да облегне глава на рамото му и ръцете му да са около раменете й и целият й свят да е сигурен и спокоен.

Някой взе ръката й я потупа.

— Хайде, Хариет скъпа, усмихвай се — прошепна лейди Форбс. — Какво ти каза, че да те накара да изглеждаш толкова изоставена? Някой те е заместил в чувствата му? Трябваше да се случи, знаеш това. Можеш да се справиш много по-добре, скъпа. Можеш да си намериш съпруг. Какво става с мистър Хардинг?

— Отказах му — отговори Хариет. — Не изглеждаше честно да го окуражавам. Поканена съм в имението на Барторп, Аманда. Може би по настояване на лейди София. Как мога да се измъкна при тези обстоятелства. Какъв кошмар! Но е толкова трудно да разочароваш лейди София.

— Тя е истински дракон — съгласи се лейди Форбс. — Ето, идва лорд Сотби.

Хариет се усмихна ведро. Имаше и светъл лъч в този ден — беше разбрала, че не е бременна. Бе се притеснявала за това, без въобще да знае как може да се предпази от забременяване. Поне нямаше да има тази грижа до другия месец.