Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (12)

Глава дванадесета

Просто няма да отиде, реши Хариет пред очакваната покана, отворена на масата за закуска. Не искаше да отиде. Би било проява на лош вкус. Как биха се почувствали графът и графинята на Барторп, ако разберяха, че са поканили любовницата на мъжа, който възнамерява да стане съпруг на дъщеря им? Засега Хариет не отвори другото писмо на подноса, знаеше, че е от лейди София Дейвънпорт.

— Няма да отида — каза тя на лейди Форбс. — Ще изпратя отказ веднага след закуска, Аманда. Не мога да оставя Сюзън сама толкова дълго.

— За мен ще бъде удоволствие да я взема за няколко дни — отвърна лейди Форбс. — Но мисля, че решението ти е мъдро, скъпа. Клайв и аз сме възхитени как кръгът от твои обожатели се разширява всеки ден. Дори Йърбъроу хвърля погледи. На всяка цена избягвай да оставаш насаме с него, Хариет. Разбира се, възхищението му няма да ти навреди. Сотби също е много внимателен, а той е виконт, скъпа, с много прилично състояние. И няма още четиридесет години.

Хариет се усмихна.

— Всички са много любезни — каза тя. Погледна отново към поканата. — Безспорно няма да отида, Аманда.

— И ще се откажеш и от Тенби? — попита с надежда приятелката й.

Хариет се пресегна за другото писмо и го отвори.

— Когато настъпи моментът — отговори тя тихо. Може би моментът вече е дошъл? Както се бе изразил, ухажването ще премине в друга фаза. Сигурно това е целта на уикенда в Барторп хол. А може и годежът да бъде официално обявен. Хариет се почувства доста зле при тази мисъл. Тя не мислеше, че ще е в състояние да продължи да бъде негова любовница, след като бъде сгоден. Дори и сега съвестта й бе разпъната на границите на издръжливостта.

Лейди Форбс изпи кафето си.

— Ооо, Господи — простена Хариет, четейки. — Ооо, Господи!

— Тя е една егоистична стара жена, Хариет — присъедини се лейди Форбс решително. — И през ум не би й минало, че ще те отнеме от твоите приятели и дори от дъщеря ти, просто заради нейното удобство. Ще те използва като своя прислужница.

— Мисля, че това е малко несправедливо — отвърна Хариет. — Аз наистина вярвам, че тя ме обича, Аманда. Вярвам, че гледа на мен като на внучка. Сигурна съм, че мисли, че ще се забавлявам за няколко дни в провинцията. И се нуждае от мен толкова много…

Звукът, който лейди Форбс издаде, приличаше на подсмърчане.

— Ще бъде трудно да я разочаровам — продължи Хариет. — Трябва да е толкова отчайващо да живееш в мълчалив свят, докато другите се опиват от шум и разговори.

— И клюки — добави лейди Форбс язвително. — Но ти ще я разочароваш?

— Трябва — каза Хариет. — Ако ме извиниш, Аманда, сега ще отида да й напиша отговор и отказ на поканата на графа.

— Извинена си — избъбри приятелката й, махайки с ръка.

Хариет реши първо да пише на лейди София. Не бе лесно писмо, осъзна тя за своя изненада, докато се опитваше да намери точните думи, които най-малко биха я разочаровали. Обичаше старата лейди почти като баба. Не само че лейди София й напомняше за Бат и за по-сигурни времена. Нещо повече от това. Трудно можеше да я лиши от компанията си, която би направила тези няколко дни в провинцията по-приятни за нея.

И, разбира се, помисли си Хариет, играейки си разсеяно с перото, част от нея искаше да отиде. Щеше да бъде едновременно притеснително и мъчително да отиде, но през тези четири дена често щеше да бъде в негова компания. Краят беше толкова близо! Можеше да сграбчи за себе си още малко щастие. Може би до вторник всичко щеше да бъде свършено. Може би никога нямаше да бъде с него отново. Може би вече бе правила любов с него за последен път.

Дори и посещението в провинцията да не завършеше с годеж, трябва да прекрати тази връзка, помисли си Хариет. Може би следващия месец няма да има късмет като този. Вярно, че за четири години брак зачена само веднъж, но може би това бе зависило и от Годфри. А едно забременяване сега ще бъде истинско нещастие. Почувства студените нокти на страха. Какво щеше да прави, ако забременее?

— Моя скъпа лейди София — бе написала тя, когато икономът на сър Клайв влезе и съобщи за пристигането на граф и графиня Биикънсууд.

Графинята се смееше, когато влязоха в стаята.

— Прилежната Хариет — подвикна тя весело. — Приличам ли ти на кораб с опънати платна? Даниел не много любезно настоява, че приличам точно на това. Също така ме предупреждава, че трябва да се обръщам настрана, когато влизам в стаята или няма да мога да мина през вратата. Дойдохме да те смутим и да те заведем заедно със Сюзън в парка. Няма да ти позволя да се извиняваш с купчината писма, които трябва да напишеш. Те могат да почакат до следобед. Децата са отвън в каретата с бавачката си. Казах на Даниел, че не трябва да се лишава от една утрин в Уайтс, но той смята, че съм твърде близо до раждането, за да ме изпуска от поглед. Нали така, любов моя? Мисля, че той е прав…

— Джулия — каза той тихо. — Би ли спряла за момент, за да мога да се поклоня на лейди Уингъм и тя да може да ни поздрави, което, сигурен съм, гори от желание да направи?

Графинята се засмя отново.

— Добре е, че дамите не трябва да се кланят — каза тя. — В сегашното ми положение е изключено да го направя, Хариет. И е добре, че си ми приятелка и не трябва да правя реверанси. Ще се наложи после Даниел да ме вдига. Имам толкова много енергия. Просто не можех да остана вкъщи тази сутрин. Скоро ли ще си готова? Винаги съм изпълнена с енергия, когато наближава да родя, нали, Даниел?

— Повечето от нея — поясни той — се изразходва чрез езика, лейди Уингъм. Ако вие и вашата дъщеря искате да се присъедините към нас за глътка чист въздух в парка, може да ни оставите и да отидете да се приготвите. Ако чакате Джулия да престане да говори, може да си стоим тук докато стане време за обяд.

— И децата ще бъдат сърдити като мечки — додаде графинята. — И бавачката им отново ще заплашва, че ще напусне. Мислиш ли…

Хариет остави графът да отговори на този въпрос, какъвто и да бе той, и забърза към горния етаж да вземе Сюзън и да се приготвят за излизане. Трябваше да напише спешно двете писма и бележката за отказа, разбира се, но ще почакат. Може би, след като се разходеше и наобядваше, ще намери точните думи, с които да обясни на лейди София защо не може да я придружи в провинцията.

 

 

Херцогът на Тенби трябваше да се върне вкъщи следобед, за да придружи баба си до дома на граф Барторп. Тя и графинята трябваше да направят няколко следобедни посещения. Той щеше да продължи своите си занимания щом изпълнеше задачата, но се почувства задължен да се върне вкъщи още веднъж, за да види дали леля му се е събудила от следобедния си сън и дали се нуждае от нещо.

— Скъпи, Арчибалд — изгърмя тя. — Не трябваше да се връщаш вкъщи заради мен. Знам, че вие, младите контета, сте много заети, като например да хвърляте нежни погледи на младите дами в парка. Поне това правеха младите контета по мое време.

— Сегашните младежи имат същата буйна кръв като тогавашните, лельо Софи — увери я той с усмивка.

— У кого е отседнала моята любимка — попита тя. — Забравила съм, Арчибалд. Бяха някои, които често посещаваха Бат.

— Лейди Уингъм? Тя е у сър Клайв и лейди Форбс.

— Аа? Форбс? Да, те са — кимна тя. — Заведи ме там, Арчибалд, ако обичаш.

— Сега? — той я погледна изненадано.

— Не смея да чакам година или две — отговори тя. Херцогът се усмихна на познатия тътнещ смях. — Или дори седмица или две или ден или два. На моята възраст, Арчибалд, трябва да пришпорваш момента. Може само той да ти е останал. Искам да видя моето малко момиче.

— Тя може да не е вкъщи, лельо Софи — предположи той. — Дамите също са много заети през следобедите.

— По мое време бяхме заети да ходим в парка, да бъдем оглеждани от младите контета, да вирим носове, да се държим надменно и да флиртуваме.

— Времената не са се променили много — каза той с усмивка.

— А? — попита тя. — Какво чакаш, Арчибалд? Извикай каретата и изпрати камериерката да ми донесе шапката и шала.

Херцогът се поклони и напусна стаята. И си призна, когато изпрати да извикат каретата, която току-що бе изпратил в конюшнята, че е готов да разцелува весело леля си по двете бузи. Не можеше да измисли нищо по-добро, което да прави, от това да се види с Хариет и дори може би да поговори с нея. Беше странно признание, което го и изненада. Той никога не бе имал желание да се среща с любовниците си, освен с една определена цел… Тази среща щеше да бъде в къщата на Форбс, в присъствието на леля му. Както и да е, Хариет бе по средата на периода си и той нямаше да може да легне с нея, дори и да я срещнеше насаме. Но установи, че това изглежда нямаше особено значение. Простата възможност да я види, ако не бе излязла, както може би щеше да бъде — искрено го вълнуваше, сякаш още бе ученик.

Отне му няколко минути, докато помогне на леля си да се качи в каретата, но най-сетне тя седеше удобно, с одеяло върху коленете.

— Още не е отговорила на писмото ми — каза тя, когато каретата тръгна към дома на Форбс. — Това отлагане, Арчибалд, значи, че тя не знае как да ми откаже. Трябва лично да я убедя.

Той не вярваше, че Хариет наистина можеше да откаже, въпреки че предната вечер бе твърдяла, че ще го направи. Писмото на леля му ще я убеди, бе си мислил той. Хариет бе влюбена в старото момиче. Той не можеше да понесе мисълта, че тя ще откаже, въпреки че тази възможност го разтревожи. Навярно не трябваше да иска тя да е там? Неговата любовница — неговата любима — в имението, докато той ухажва бъдещата си херцогиня. Искрено желаеше нещата да не бяха напредвали толкова и да можеше да контролира ухажването. Искаше му се да бе по-настоятелен в Кю, да бе казал на Хариет, че иска брак, вместо да приеме нейната далеч по-удобна идея да станат любовници за през останалата част на сезона. Можеше ли наистина да допусне, че притежаването на тялото й редовно за два месеца ще го задоволи и след това лесно ще се откаже от нея?

— Мислиш ли, че ще можеш да я убедиш? — попита той леля си.

— А? — попита тя. — Да убедя сладкото малко дете? Аз убедих Барторп, нали, Арчибалд? Самата перспектива да бъда там без нея, щеше да доведе горкия човек до апоплексия. — Тя залая от смях.

— Лельо Софи — каза той, като се смееше тихо, — ти си манипулатор.

— А не си ли благодарен за това, скъпи Арчибалд — попита тя. — Харесваш моята любимка, нали?

Той моментално стана сериозен.

— Какво искаш да кажеш? — запита. — Аз съм на практика сгоден, лельо.

Тя изцъка с език.

— Сади се отказа от любовта заради дълга си преди повече от шестдесет години. Повече от шестдесет години тя бе завладяна от чувство за дълг. Ако не се бе оженила за брат ми, можеше да бъде виконтеса и да учи внуците си да уважават любовта. Никога не съм имала деца или внуци, Арчибалд, но аз обичах. О, как обичах! Човек не може да забрави тези неща, знаеш ли. Чичо ти бе най-големия любовник. Не че мога да го сравнявам с някого, разбира се — тя избуча за момент. — Бях добродетелна, макар че като момиче бях безсрамна флиртаджийка. Мислиш ли, че в рая има пухени легла и уединени местенца, а, момко? Всъщност, скоро и сама ще разбера. Но предполагам, че има. Може би чичо ти вече е приготвил всичко за мен и ме чака.

Странно е, помисли си той, как сме склонни да забравяме, че възрастните хора имат цял един живот зад себе си, че някога и те са били млади. Не можеше да си представи баба си влюбена — и с някого друг, освен с дядо си. Бедната баба! Но той се намръщи, гледайки през прозореца. Колко ли още други хора се бяха досетили за чувствата му към Хариет? Очевидно е бил много недискретен.

Тя си беше вкъщи. Влезе в салона, където те бяха въведени само преди минута, забързана и се наведе над стола на леля му, за да я целуне по бузата, преди да направи реверанс пред него.

— Пишех писма — каза тя задъхана. Държеше едно писмо в ръката си. — Съжалявам, че Аманда — лейди Форбс — не е вкъщи. Сър Клайв я изведе на разходка.

— Ние дойдохме при теб, дете мое — обяви лейди София, протегна ръка към свободната ръка на Хариет и я издърпа до себе си на дивана. — Сърцето ми се радва като видя хубавото ти личице. Тя не е ли най-красивото дете, което си виждал, Арчибалд?

Херцогът се поклони, без да отговаря, погледна оценяващо зачервилото се лице на Хариет и седна.

— Това писмо за мене ли е, скъпа моя — попита лейди София.

— О, да — Хариет й подаде писмото. — Не е завършено, мадам, но мисля, че смисълът е ясен. Съжалявам.

— Отговорила ли си вече на поканата на Барторп? — попита лейди София.

— Не, мадам — отговори Хариет. — Това щеше да бъде следващата ми задача. — Тя все още държеше ръката си с незавършеното писмо протегната.

Решила е да не идва, помисли си херцогът. Краткото й извинение и изразът на съжаление върху лицето й го казаха.

— Не мога да чета без очилата, дете мое — избоботи лейди София. — Прочети ми го.

Хариет прехапа устната си.

— Скъпа моя лейди София — зачете тя. — Много съжалявам…

Леля му протегна ръка и потупа ръката на Хариет.

— Хайде, хайде — каза тя. — Това е достатъчно. Скъсай го.

— Мадам?

— Арчибалд — нареди лейди София. — Позвъни за чай, скъпо момче.

Хариет скочи притеснено на крака и изтича към шнура на звънеца.

— Моля за извинението ви, мадам — каза тя. — И за вашето, ваша светлост. Маниерите ми са отвратителни. — Тя даде нареждания на прислужника, който се появи на вратата.

— Сега, дете — каза лейди София, когато Хариет отново седна, — кажи на старата жена защо трябва да я разочароваш.

Проклетият стар демон, мислеше херцогът през следващите няколко минути, като седеше мълчаливо и гледаше Хариет, която ефективно бе наставлявана от един чворест пръст. Очите й бяха пълни със сълзи до времето, когато обеща искрено, че нищо няма да я спре да прекара няколко дни в Барторп хол. И тогава тя бе подходящо наградена.

— Така. Целуни ме, скъпа — каза леля му, предлагайки една повехнала буза. Старият дявол. Би се обзаложил, че е вадила душата на чичо му през всичките четиридесет и четири години на техния брак. Едва не се изсмя на глас, когато се хвана, че наистина желае чичо му да я чака с пухено легло на небето.

Защо ли бе толкова настоятелна Хариет да я придружи до Барторп хол, зачуди се той. Само защото Хариет бе единствената, която бе способна да се справи с нейната глухота? Беше ли тя толкова глуха, колкото понякога изглеждаше? Защо бе настоявала Хариет да бъде сред поканените на неговата вечеря? Опитваше ли се да сватосва? Надяваше ли се да види любимката си херцогиня? Щеше да бъде добре да разбере, че вече е твърде късно за това, помисли си той. Нейната Хариет имаше сърце, което може да бъде разбито. Чудеше се какво би казала леля му, ако знаеше, че Хариет е негова любовница.

Но той седя мълчаливо, съзерцавайки Хариет доста дълго време. Заговори я, когато тя наля чая и те го пиеха и ядяха кейка, който бе на подноса. Беше научил нещо от нейния трик да седи с лице към леля му и да артикулира внимателно и ясно всички думи, вместо да ги крещи. Наложи се да повтори думите си не повече от два пъти, преди леля му да задреме и те да могат да поговорят спокойно.

— Добре — каза той накрая, изправяйки се със съжаление на крака, — отнехме ви доста време, мадам. Трябва да събудя леля си и да я настаня в каретата.

Но леля му се събуди толкова лесно, че той се зачуди дали въобще бе заспивала.

— Време ли е вече да тръгваме, скъпи Арчибалд? — попита тя. — Как лети времето. Изтичай горе за шапката си, дете, и ще се поразходим в парка. Съмнявам се дали това е най-модерният час, но така или иначе каретата е затворена, обаче разходката ще е приятна. Денят е хладен. Или, може би, само на тези стари кости им е студено.

Хариет се изчерви. Изглеждаше нещастна. Не бе ли разбрала, че няма смисъл да се опитва да спори с леля му Софи?

— Хладно е — той потвърди. — Лейди Уингъм, ще ни окажете ли честта, да се поразходите с нас?

— Ще взема шапката си, ваша светлост — отговори тя. Очите й бяха нещастни, когато излезе от стаята.

Разбира се, нямаше почти никой в парка и почти никаква възможност да ги видят през прозорците на затворената карета. Леля му не каза почти нищо. Той и Хариет говореха за времето, за красотата на дърветата в Хайд парк и нуждата от хубав дъжд, който да освежи тревата. Той й се усмихна донякъде весело по едно време, но се усети, че седи срещу леля си и че на очите й им няма нищо, макар тя да твърдеше, че се нуждаеше от очила за четене. Не искаше да подхранва подозренията й.

Но очевидно те не се нуждаеха от подхранване. Тя въздъхна докато бяха все още в парка и се оплака от студ и скованост в краката, въпреки одеялото, което ги покриваше. След това се оплака и от главоболие.

— Мисля, че е добре да ме закараш вкъщи, Арчибалд, скъпи — каза тя. — Понякога забравям, че съм твърде стара за посещения и разходка в един и същ следобед. Прости ми, скъпа. — Тя потупа ръката на Хариет. — Зная, че домът на сър Клайв е по-близо, но това ще бъде твърде далеч за мен. Не се притеснявай, обаче, Арчибалд ще те придружи до вкъщи, след като ме отведе.

— Разбира се, лейди Уингъм — каза той, навеждайки глава.

Хариет и херцогът помогнаха на лейди София да слезе от каретата и да влезе в къщата на Сейнт Джеймс скуеър. Там старата дама ги увери, че същият здрав лакей, който й бе помогнал по-рано, ще я отведе до стаята й. След час почивка ще се чувства много добре отново. Тя ги освободи с небрежно махване на ръка.

Херцогът подаде ръка на Хариет и я отведе отново в каретата, даде нареждания на кочияша и скочи вътре след нея.

Това не бе обикновената карета, в която се возеха понеделник и четвъртък. Тази бе далеч по-богата и с тъмносиня кадифена тапицировка. На вратите бе нарисуван херцогският му герб. Хариет изчака, докато той даде нареждания на кочияша и се зачуди дали за него също е ясно, че лейди София съзнателно ги хвърли един към друг. Но защо? Сигурно разбираше, че дъщерята на обеднял провинциален свещеник не може да се домогва до ръката на херцог. А дори и да не знаеше, тогава трябваше да знае, че той почти е сгоден за друга.

Той дръпна сините завеси на прозорците, както правеше винаги в обикновената карета. След това седна до нея, така че рамото му докосна нейното. Тя гледаше надолу към ръцете си в скута, докато той не покри едната от тях със своята и не сви пръсти около нея.

— Чудя се, че дори се опита да се противопоставиш на леля ми — каза той. — Не знаеш ли, че тя е непобедима…

— Не е въпрос на противопоставяне — каза тя, — а на приличие. Тя не знае, нали?

— Тя знае, че те обожавам — въздъхна глухо той. — Затова ме взе на посещението при теб днес следобед и затова краката й се сковаха и й стана студено на краката. А, да, и затова я заболя главата, убеден съм.

— Тя не разбира — промълви Хариет нещастна, че това наистина му е било известно. — Но не мога да й откажа. Съжалявам.

— Не е необходимо да се извиняваш. — Той вдигна ръката й до устните си. — Хариет, не бих живял дори и седмица, ако не те виждам.

Тя обърна рязко глава настрана, но, разбира се, нямаше прозорец, през който да погледне.

— Добре ли си? — попита той.

— Добре? — тя го погледна с известна изненада. — Да, разбира се, аз…

— Някои жени имат лоши пристъпи на мигрена — каза той.

— О. — Да, тя бе страдала от тях, докато не дойде Сюзън. Раждането изглежда я бе излекувало от тях. — Не, добре съм, благодаря ви.

— Хариет. — Сребърните му очи й се усмихваха. — Ще се изчервяваш ли и когато станеш на деветдесет години, чудя се? Не, не навеждай глава. — Един дълъг пръст повдигна лицето й и той подробно го заразглежда. — Ти имаш много очарователни черти, но изчервяването е това, което най ми харесва.

Тя се смути много от целувката му. Не защото в нея имаше страст, а защото нямаше. Страстта тя разбираше и се чувстваше удобно с нея. Това се очакваше от любовниците. Това бе нещо, идващо повече от тялото, отколкото от съзнанието и емоциите. Тази целувка й напомни за начина, по който я бе любил — в търсене на по-точни думи — по време на техните две последни срещи. Но целувката бе дори по-смущаваща, защото той знаеше, че не може да доведе нещата до техния физически завършек. И все пак той я целуна.

Устата му се движеше върху нейната, галеше нейната, играеше си с нейната. Езикът му докосваше, галеше, възбуждаше. Едната му ръка галеше гърдата й, макар че той не направи опит да смъкне роклята от раменете й и избягваше да докосва зърното й и по този начин да я възбуди. И тогава той плъзна ръка под колената й и я вдигна върху колената си и я прегърна, след като предварително махна шапката й и я захвърли на другата седалка.

— Не трябва — каза тя.

— Не трябва какво? — попита той, намирайки устата й със своята отново. — Да смазваш колената ми ли, о мое перце.

— Да правим това — отговори тя. — Защо не сме пристигнали до къщата на сър Клайв още?

— Защото моят кочияш има инструкции да мине по най-дългия път — отбеляза той. — Не се тревожи, Хариет. Аз не те отвличам. Ще стигнеш до там. Искам да те поддържа за малко. Ще мине цяла вечност, преди да мога да те имам отново.

Тя облегна глава на рамото му.

— Не трябва да съм тук с теб — прошепна тя. — Това не е редно.

Той се засмя.

— Страдаш от прекалена скромност, Хариет — каза той. — Няколко пъти ми се отдаде цялата, а сега мърмориш, че не е редно да пътуваш по улиците на Лондон в скута ми. Целуни ме.

— И защото отивам в провинцията с теб и херцогинята и твоята годеница и нейното семейство — каза тя, изправяйки се в скута му — и никой, освен нас двамата не знае, че съм твоя любовница. Не можах да кажа не, Арчи, но ми се искаше да мога. Понякога се плаша от промените в мен.

— Тихо — гласът му бе дрезгав. Той отново придърпа главата й на рамото си и я притисна там с не дотам нежна ръка. — Ти бе поканена заради лейди Софи, Хариет. Това не е много ласкателно, но предвид обстоятелствата можеш да го намериш за утешително. Да забавляваш леля Софи. Да я направиш щастлива. Тя е щастлива дори само като те види.

Да. Тя затвори очи. Щеше да се утешава така. Имаше истина в думите му.

— Арчи — каза тя след кратко мълчание, все още със затворени очи, — годежът ти ще бъде обявен, нали?

— Не зная със сигурност — отговори той. — Но това предстои така или иначе. Изглежда решението е в ръцете на Барторп и баба ми. Няма значение. Целуни ме отново.

Не бе мислила да казва това, което се канеше да каже. Не искаше да го каже. Физически се почувства недобре.

— Арчи — започна тя, — не мисля, че трябва…

Но устните му се притиснаха силно в нейните, спряха я.

— Тихо — изрече той дрезгаво. — Тихо.

— Не е — започна тя отново, но устата му отново я спря.

— Не — каза той, гледайки свирепо в очите й, когато накрая отдели устните си от нейните. — Няма да ти позволя да го кажеш, Хариет. Не още. Не мога без теб. Не още. Не съм ти се наситил. Въобще. Нито пък ти на мен. Кажи ми, че съм ти омръзнал.

— Аз…

— Кажи ми, че съм ти омръзнал — нареди й той отново.

Тя премигна, когато зрението й изведнъж стана неясно.

— Не можеш — каза той. — И няма да прекратиш връзката ни само защото отново имаш угризения на съвестта. По дяволите съвестта! О, Хариет. — Той отново придърпа главата й и допря бузата си до върха на главата й. — По дяволите съвестта! Нуждая се още от тебе. Кажи ми, че се нуждаеш от мен.

Тя бе ужасена. В гласа му имаше нещо повече от физическа нужда. Какво означаваше тя за него? Струваше й се, че между тях има много тънка стена и че тя може с една ръка да я дръпне и да я разруши. Но тази мисъл я ужасяваше. До какво щеше да доведе това? Бъдещето, което вече й се струваше болезнено, щеше да бъде непоносимо.

— Кажи ми — прошепна той настоятелно.

— Нуждая се от теб — каза тя. — Необходими сме си още малко в леглото, Арчи.

Тя не разбра думата, която той промърмори. Помисли, че сигурно е ругатня. Затвори очи и се притисна в него.