Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (3)

Глава трета

Чувстваше се като момиче, току-що излязло от училищната стая, попаднало за първи път в компанията на млад мъж, за първи път забелязано от някого. Краката й трепереха, останала бе без дъх и не знаеше какво да говори. Жена на двадесет и осем години, напомни си тя. Вдовица. Познаваше много мъже като приятели и познати. Познаваше един мъж като любовник. Повдигна отново очи към неговите.

Сребро. Те бяха от чисто сребро. И я наблюдаваха. Подигравателната усмивка се таеше някъде не много дълбоко под повърхността им.

— Толкова ли е трудно да осъзнаеш, че станах важна личност? — попита той. — Дядо ми почина скоро след като ти ме отпрати от Ебъри корт.

— Съжалявам — отговори тя.

— Че той умря или че ме отпрати? — попита той.

— Че той е починал — отвърна тя. — Привързан ли бяхте към него?

— В семейството винаги сме били близки помежду си — отвърна той. — И сега аз съм глава на това семейство. Отговорността е изцяло моя — за баба ми, майка ми, чичовци и лели, и безбройните братовчеди. Съжалявала ли си някога, че ме отпрати?

Да. За неин срам, да. Съжаляваше тогава и болезнено съжаляваше седмици и месеци след това. Съжаляваше дори след като се бе омъжила за Годфри и той донякъде я бе изненадал, като успя да направи от това истински брак. И си бе мислила какво ли би било…

— Не, разбира се, че не — отговори тя.

Той й се усмихваше.

— Поколеба се доста дълго и позволи на бузите ти да се появи малко повече цвят — отбеляза той. — Аз съжалявах, че ме отпрати, Хариет. И съм готов да убивам от ревност. Къде е той? В залата ли е?

— Кой? — погледнато тя озадачено.

— Лорд Уингъм. Твоят съпруг.

Той не знаеше. Очевидно знаеше за нея толкова малко, колкото и тя за него. Дали поради същата причина, запита се тя. Не, разбира се, че не. Каква причина би имал той да си спомня за нея и преднамерено да избягва да търси някакви новини за нея?

— Годфри? — каза тя. — Той почина преди петнадесет месеца.

— Аа — възкликна той. — Значи ти си веселата вдовица. И дойде да превземеш обществото и да се забавляваш лудо през сезона.

Така изречена, истината прозвуча доста цинично, а Хариет изглеждаше доста безсърдечна.

— Обичах го — отрони тя.

Очите му пребродиха лицето й. Когато проговори, гласът му бе почти нежен.

— Наистина ли, Хариет? — попита той. — Някакъв нещастен случай ли ти го отне?

— Беше с болно сърце — отговори тя. — Намерихме го мъртъв в леглото му една сутрин…

Камериерът му и тя. Камериерът бе разтревожен от това, че лежеше неподвижен в леглото, че не отговаря на въпроса му дали да дръпне завесите от прозореца и на дискретното му покашляне, с което обикновено известяваше пристигането на водата за бръснене. Камериерът я бе повикал, изплашен да провери по-внимателно самичък какво става. Годфри бе вече студен, когато тя го докосна. Беше мъртъв от няколко часа.

— Аа — каза херцогът.

Знаеше, че той сигурно си задаваше този въпрос. Но, разбира се, нямаше да го зададе на глас.

— Той бе на шестдесет години. Сърцето му от години бе слабо.

Веднага щом го каза, и той продължи да я гледа, докато тя гледаше покрай него, тя осъзна, че гласът й е звучал предизвикателно. Сигурно си мислеше, че се е омъжила за възрастен, болен човек заради неговите пари и положение. Сигурно си мислеше, че тя се прави, че не разбира. Малко повече от година след неговата смърт тя е тук, в Лондон, и се забавлява на един от най-големите балове на сезона. Трябва да има някаква истина в неговото предположение. Донякъде. Тя не би се оженила за Годфри, ако не го харесваше и ако не вярваше в сърцето си, че би могла да бъде добра съпруга.

Погледна отново херцога на Тенби, предизвиквайки го с очи така, както и с гласа си.

— Аз го обичах — повтори тя. — Той беше добър с мен.

— Радвам се и на двата факта — изрече той нежно. — Не съм казвал друго, Хариет.

— Не, но си го помислихте. Помислихте, че съм отказала вашето много щедро предложение, защото то не бе почтено, а след това съм отишла в Бат и съм се погрижила по-добре за себе си, омъжвайки се за богат мъж, който не се очаква да живее дълго.

Откъде идваха думите и идеите? Почувства се слисана и покрусена. Не беше необходимо да се оправдава за каквото и да било пред херцога на Тенби.

— Така ли мисля? — очите му се подиграваха отново. — Колко неджентълменско от моя страна! Съжалявам за загубата ти, Хариет. Трябва да ти е било много мъчно. Но съм радостен, че започваш да оставяш това зад гърба си. Предполагам, че си дошла да се забавляваш през сезона! И забавляваш ли се? Преди да танцуваш с мен, изглеждаше така, сякаш се забавляваш истински. Помрачих ли радостта ти?

— Разбира се, че не. — Очите й се плъзнаха към яката му. Сигурно камериерът му бе много сръчен. Годфри винаги носеше своята завързана съвсем семпло.

— По дяволите! — изруга той внезапно и ръката му около кръста й се стегна и я привлече за миг към себе си, преди да я пусне отново на обичайното разстояние. — Избягнахме неминуемо сблъскване. Бигсби върти партньорката си с необуздан ентусиазъм.

Хариет погледна през рамо и видя, че това наистина е така. Тялото и разумът й реагираха със закъснение. Бе почувствала очертанието на цялото му твърдо, мускулесто тяло през тънката материя и дантелите на роклята си. Повдигна, без да иска очи към неговите.

— Аа, Хариет — възкликна той. — Хариет!

Тя сведе очи и изведнъж осъзна, че наоколо има и други хора — въртящите се двойки, групичките гости, стоящи или седящи до стената, които наблюдаваха танцуващите или разговаряха. Тя и херцогът бяха наблюдавани, усещаше това. Той бе наблюдаван.

— Къде си отседнала? — попита той.

— В дома на сър Клайв Форбс.

— Форбс? Да, сещам се. Мога ли да те посетя там, Хариет?

Защо? За да я измъчва? Да убие времето с нея? Но имаше ли значение защо? Беше дошла в града с надеждата да го види отново, нали? В такъв случай получаваше повече, отколкото се бе надявала. Беше го видяла по време на първото си появяване в обществото, той й бе отделил от вниманието си и искаше да я посети в дома на Аманда. Защо се колебаеше? От страх да не бъде наранена отново? Абсурден страх. Сега беше зряла и опитна жена. Може да бъде наранена само ако избере да бъде наранена.

— Можеш да правиш ужасни неща с моето самоуважение, Хариет — каза той. — Отново ли ще ми откажеш? Всичко, за което помолих, е разрешение да те посетя.

— Ще съм щастлива да ви приема, ваша светлост.

— Наистина ли — усмихна се той. — Щастлива ли, Хариет? Ти въобще не си щастлива, че ме виждаш, нали? Презираш ли ме? Защото съм мъж, който има любовници? Едва ли ще успееш да намериш човек, когото да уважаваш в тази бална зала, ако имаш такива високи изисквания, скъпа моя.

Хариет се изчерви и усмивката му стана по-широка.

— Никога не съм виждал жена да се изчервява така очарователно като теб — каза той. — Думите ми разгневиха ли те? Съжалявам. Съжалявам и че това е последния танц. Все пак бихме могли да бъдем заедно по време на вечерята. Ела. — Той се поклони, когато музиката свърши и предложи ръката си. — Нека да напълня чинията ти, а ти ще ми разкажеш всичко за вълнуващия живот в Бат. Там живееше с лорд Уингъм, нали?

— Да — отговори тя и постави ръката си в неговата. — Въобще не беше вълнуващо. Но винаги съм се чувствала удобно.

Той се засмя.

— Удобно! — възкликна херцогът. — Бедната Хариет! Надявам се, че си по-гладна от мен. По-склонен съм да те изведа на терасата и да те нахраня с чист въздух, лунна светлина и целувки, но за нещастие ние сме твърде внимателно наблюдавани. Знаеш ли, че много рядко танцувам?

Хариет предположи, че думите му бяха толкова оскърбителни и произнесени толкова високо единствено, за да се изчерви. Но дори и да бе така, те я накараха отново да почувства слабост в коленете. Лунна светлина и целувки. Помнеше целувката му. Той разтвори устните си, когато я целуна. Годфри никога не правеше така, макар че обичаше да я целува често.

— Наистина ли? — попита тя. — Танците не ви ли доставят удоволствие?

— Доставят ми огромно удоволствие, когато танцувам с жена, с която искам да стана близък — отговори той. — Дори се забавлявам, като я пазя от необузданите танцьори. Това, което не ми харесва, е, че когато танцувам, всички мислят, че пазарувам на брачния пазар. За това се организират баловете по време на сезона, Хариет. Между другото, за това ли си тук? Не, не отговаряй. Ако е истина, едва ли ще си признаеш, нали? Аз, от своя страна, ще си призная. С тътрещи се крака и с огромна неохота се подчинявам пред загрижеността на моето семейство тази година. Те смятат, че на напредналата възраст от тридесет и две години не мога повече да отлагам въпроса за моя наследник и осигуряването на приемствеността. Напълно достатъчно е да мръдна вежда, нали?

Хариет започна да се изчервява.

— И така, аз се появих тук тази вечер, за да видя какви дъщери на графове, херцози или маркизи са на разположение. Не мога да падна по-ниско. Баба ми не би могла да отиде доволна в гроба, ако направя такова нещо. Но се разсеях като те видях. Предполагам, че трябва да положа определени усилия след вечерята и да направя каквото мога по въпроса. Роднините ми по майчина линия очакват чести писма и изпадат в депресия, когато нямам какво да докладвам по брачните въпроси. Те ще аплодират до безкрай новината, че съм танцувал с някоя графска дъщеря на бала на Кло.

Хариет разбра намека. За шест години бе научила доста неща. Не беше нужно толкова подробно да й говори за това. Както и преди, интересуваше го само едно. Покани я на танц и сигурно няма да покани друга. Може дори да я посети в Аманда, ако не промени намерението си. Но тя трябва ясно да разбере какво точно го интересува в нея. И тя го разбра. Нямаше нужда дори да го загатва.

— Това, което наистина искам да направя, Хариет, е да отида вкъщи, да легна и да си спомням за нашия валс и за онова почти сблъскване.

Наистина бе безсрамен.

— Често си спомнях твоите изчервявания — продължи той, когато стана ясно, че тя няма да отговори. — Това, което не си спомнях, Хариет, е лекото свиване на устните, което ги съпровожда. Не разбра ли преди шест години, че аз бях измамник? Нима го разбираш едва сега?

Може би. Тя го погледна.

— Кога възнамерявате да се жените?

Херцогът направи гримаса и след това се засмя.

— До септември — отговори той. — Обещах на баба си, че няма да е по-късно от септември. Обещах също, че до Коледа… Няма значение. Краят на това изречение щеше да те накара да се изчервиш. Този път ще ти спестя това.

Че до Коледа неговият наследник ще бъде успешно заченат. Трябваше да се ожени, да изпълни задълженията си и да е в състояние да се върне при любовницата си до това време през следващата година. Той се засмя тихо и каза:

— Ти сама завърши изречението. Срамота, Хариет. Искаш ли да те настаня до Хемънд и неговата дама и да ти донеса чиния?

— Да, моля — отговори тя.

Мистър Хемънд й се усмихна и я представи на мис Грейнджър. Хариет гледаше херцога на Тенби, който се отправи към масата със закуски, взе две чинии в едната си ръка и започна да избира от лакомствата. Спомни се как го видя за първи път в Бат на венчавката на Клара и си помисли, че той е най-блестящият мъж, който някога е срещала. Фреди, съпругът на Клара, бе невероятно красив, разбира се, но по някакъв чувствен начин. Не харесваше особено Фредерик Съливан, защото разбра, че е обикновен сладкодумен зестрогонец. Но лорд Арчибалд Вини…

Спомни си как мистър Лесли Съливан, братът на Фреди, й го представи след венчавката. Беше изненадана, че той въобще я е забелязал, нея, една обикновена компаньонка. Спомни си начина, по който тези забележителни сребърни очи се спряха оценяващо върху нея и удоволствието, което изпита въпреки първоначалното раздразнение. Още от самото начало тя нямаше никакви шансове за успех. Няма ги и сега. Той търсеше съпруга, жена с подходящо потекло.

Хариет решително обърна очи и се заслуша в разговора, който започнаха мистър Хемънд и мис Грейнджър.

 

 

Дори след като любимият кон на херцога на Тенби бе оседлан, доведен и той го изведе от къщата си на Сейнт Джеймс ескуайър, все още не знаеше къде отива. Към Уайтс клъб? Но сутринта вече бе ходил там, за да прочете вестниците и да размени новини и клюки с познати. Беше доста хубав ден, за да прекара следобеда затворен в клуба. Да поязди в парка? Малко късен час да прави това само за да подиша въздух и да се поупражнява и още твърде рано за часа, когато паркът щеше да се изпълни с джентълмени, с които да разговаря, и дами, които да оглежда. Към Бриджит? Дори не се обсъди сериозно тази идея. Само при мисълта да прекара останалата част от следобеда в нейния претъпкан и парфюмиран будоар, леко му се догади. Освен това бе при нея цялата нощ, по-точно това, което бе останало от нощта след бала у Авинглей, и не се бе забавлявал особено. Беше разбрал, че иска да си отиде в леглото вкъщи, за да мечтае за нежното, красиво тяло, което бе притиснал до своето за момент по време на последния танц.

Да се отбие у Барторп тогава? Това бе намерението му, когато нареди да оседлаят коня. Беше танцувал с лейди Филис след вечерята снощи и бе открил, че освен че е красива и любезна, тя можеше и да води разговор, макар и не много задълбочен. Човек не може да очаква чак толкова много от предполагаемата си съпруга, все пак. Майка й и баща й също бяха откровено заинтригувани. Но това е проблемът, помисли си херцогът намръщено. Ако се отбиеше у Барторп днес, следобеда след бала, щяха да започнат приказките. Особено след като сутринта бе изпратил малък букет цветя. Можеше да се окаже притиснат в ъгъла, без да е сигурен, че желае това.

Не, помисли си той, завивайки толкова рязко, че конят му изпръхтя и пое в посока обратна на тази, която щеше да го отведе в къщата на граф Барторп. Ще отложи това посещение за друг ден. Може би утре. Няма да го отлага много дълго, защото можеше и да загуби кураж. Би изглеждал много нетърпелив, ако се появеше там днес. Всъщност, той въобще не беше нетърпелив. Само примирен.

Разбра накъде отива. Точно така. През цялото време дълбоко в себе си е знаел. Както е знаел и невероятната истина, която бе осъзнал, докато танцуваше с нея предната вечер. Обичал я бе преди шест години. Тази любов не му бе позволила да се интересува истински, от която и да е друга жена през изминалите години. Обичаше я и сега. Истинска лудост, но нищо не можеше да се направи. Беше влюбен в нея. Разбира се, не можеше да мисли за брак. И не можеше да флиртува с нея. Тя бе добродетелна жена, която твърдеше, че е обичала мъж по-възрастен от нея с повече от тридесет години, страдащ от болно сърце. И вероятно наистина го бе обичала. Хариет не би се оженила за пари, макар да бе повярвала, че той мисли така.

Скромна и добродетелна жена. Беше невероятно, че може да е влюбен в такава жена. Самите думи, скромна и добродетелна, го накараха да потръпне. Може и да бе прав относно причината за нейното идване в града. Дошла бе, за да си намери втори съпруг. Още една причина, поради която не можеше да флиртува с нея. Тя заслужаваше любов и брак. Нямаше да бъде щастлива без това. Щеше да бъде отчаяна и нещастна, ако бе отстъпила пред изкушението да стане негова платена любовница преди шест години, разбра той сега. Беше доволен, че му бе отказала.

Лъжец, каза си той с иронична усмивка, когато наближи дома на сър Клайв Форбс и се зачуди как ще бъде посрещнат.

 

 

Когато следобед Хариет и Сюзън се върнаха от разходка в парка, тя разбра от иконома, че е изпуснала мистър Хемънд, който се бе отбил да изкаже уваженията си и си бе тръгнал след половин час, без да я дочака и че мистър Кършоу е в хола с лейди Форбс. Хариет отведе дъщеря си в детската стая на горния етаж и забърза за своята стая, за да подреди косата и да измие ръцете си. Бягала бе по тревата, играейки на топка със Сюзън, и изглеждаше малко разрошена.

Все пак той не дойде, помисли си тя, докато стоеше пред огледалото. Доволна от това как изглежда, пое към салона. Или не е бил сериозен, или е променил намерението си. Както и да е, така е по-добре. Нямаше бъдеще в това познанство. Усмихна се на мистър Кършоу и му благодари за цветята, които й бе изпратил сутринта. Прие чаша чай от Аманда и седна. Беше получила два букета сутринта и двамата джентълмени я посетиха следобеда. По всичко личеше, че животът на богата вдовица е по-вълнуващ, отколкото животът на разорената мис Хариет Поуп, помисли си тя печално.

Вратата на хола се отвори отново и икономът на сър Клайв съобщи за херцога на Тенби. Да, доста по-вълнуващ, наистина.

— Как сте, мадам? — попита той, покланяйки се на лейди Форбс и поднасяйки ръката й към устните си. — Лейди Уингъм? — Поклони се отново и спря за момент очите си върху лицето й. — Кършоу?

Когато всички седнаха, веднага се оформиха две двойки — херцогът разговаряше с лейди Форбс, а мистър Кършоу с Хариет. Може би не бе дошъл да види нея, помисли си Хариет, след като изминаха пет минути. Може би е дошъл заради Аманда, макар Хариет да се чудеше защо ще го прави. Може би това бе само посещение на учтивост, нали така бе казал той миналата вечер. Беше танцувал с лейди Филис Рийдър след вечерята и Хариет глупаво бе ревнувала, въпреки че тя имаше кавалери за всеки танц и дори трябваше да откаже няколко покани, защото просто нямаше достатъчно танци.

— Хубав пролетен следобед — включи се мистър Кършоу, гледайки през прозорците. — Твърде хубав, за да се прахоса вкъщи.

— И аз мисля така, Кършоу — каза херцогът, повишавайки глас и намесвайки се за първи път в техния разговор. — Дойдох да ви поканя да се поразходим в парка, лейди Уингъм.

Мистър Кършоу, забеляза тя, изглеждаше определено раздразнен. Разбра, че той бе имал намерение да я покани на разходка. Херцогът също го бе разбрал и го бе изпреварил доста чевръсто. Можеш да си позволиш такива неща, ако си херцог и те минават безнаказано.

Замисли се дали да не откаже предложението му, но тогава, разбира се, трябваше да откаже и на мистър Кършоу, ако той я поканеше. А тя искаше да се поразходи в Хайд парк. Това се правеше в следобедите през сезона. А и в парка бе толкова приятно, когато малко по-рано бе там със Сюзън. Въпреки всичко искаше да се съгласи.

Когато го погледна, той изглеждаше развеселен. Беше почувствал нейното колебание. Тя се питаше защо бе дошъл и защо щеше да я извежда на разходка, след като предната вечер бе дал достатъчно ясно да се разбере, че до края на сезона или най-късно до края на септември трябва да приключи с деликатната си задача. Разбира се, тя знаеше защо. Глупаво бе да се преструва, че не знае.

— Ще бъде много приятно, ваша светлост — отговори тя.

Той се изправи.

— Тогава ще отида вкъщи за кабриолета — каза — и ще се върна след половин час, мадам.

Поклони се на лейди Форбс и мистър Кършоу и излезе от стаята. Мистър Кършоу, който бе тук по-дълго от него, разбира се, се почувства задължен също да си тръгне.

— Може би ще се разходите с мен някой друг следобед, лейди Уингъм — каза той.

— С удоволствие, сър — отговори тя с усмивка. Той бе приятен млад мъж, тих и любезен, изглеждаше добре, макар и не чак красив, на нейна възраст или може би година или две по-млад. Лейди Форбс й бе казала предната вечер, че е наследник на богатство, но не и на титла. И изглежда за града не бе тайна, че си търси съпруга.

— Едва ли можеш да направиш по-добър избор, скъпа Хариет — бе добавила лейди Форбс, — но, разбира се, не трябва да вземаш бързи решения. Бих предсказала, че ще имаш поне дузина сериозни ухажори преди сезонът да свърши. Можеш да си позволиш да чакаш да се появи някой много специален джентълмен. И той ще дойде. Ти имаш дарбата да внушаваш преданост, също и дарбата да даряваш любов.

Бяха в спалнята на Хариет след бала и очите на лейди Форбс се бяха навлажнили.

— Колко сантиментална ставам на стари години — беше избъбрила тя, макар да бе само в началото на петдесетте. — Но не мога да забравя как Годфри се ожени за теб, след като упорито остана самотен толкова дълго, и прекара остатъка от живота си, обожавайки те. И скъпата малка Сюзън, разбира се. Тя бе голяма радост в старите му години. Макар той да не бе чак толкова стар, нали? Бедният Годфри…

Когато мистър Кършоу си тръгна, Хариет се запъти към стълбите, за да се подготви за разходката.

— Нямаш нищо против да отида? — попита тя лейди Форбс. — Можеш да дойдеш с нас, Аманда. Наистина денят е прекрасен. Почти като летен, само дето въздухът е по-свеж.

— Свежият въздух и разходките никога, не са били моето разбиране за удоволствие — отговори лейди Форбс. — Не, скъпа моя, трябва да излизаш винаги, когато имаш възможност, без да се тревожиш за мен. За това си тук, нали? Да се забавляваш, да се срещаш с хора. Да си намериш този специален джентълмен. Макар че съм малко раздразнена, че мистър Кършоу бе изместен толкова невъзпитано от Тенби. И съм малко разтревожена от неговото ухажване, Хариет, въпреки че е ласкателно и със сигурност доказва, че си приета от обществото. Ти сама се убеди в това снощи, нали? Какво ли е решил Тенби?

— Срещнах го, когато бях с Клара Съливан — обясни Хариет. — Преди шест години. Той е близък приятел на мистър Съливан. Вярвам, че е любезност заради старото познанство.

— Ако мислиш така — смръщи вежди лейди Форбс, — трябва наистина да си много наивна. Ти си изключително красива млада жена, Хариет, и всеки негов поглед към тебе показва, че той оценява това. Той няма да се ожени много под своя ранг, нали знаеш. Семейство Вини винаги са били много високопоставени.

— Искаш да кажеш, че той няма да се ожени за дъщерята на един беден провинциален свещеник? — попита Хариет със смях. — Дори след като се е издигнала, омъжвайки се за барон? Зная, Аманда. Не трябва да се притесняваш за мен. Не съм чак толкова наивна. Той танцува с мен миналата вечер. Ще ме изведе на разходка днес следобед. Означава ли това нещо? Няма да умра от разочарование, когато утре той не пристигне с предложение за женитба.

— Не, предполагам, че не. Надявам се, че той не мисли, че ти си типичната вдовица.

— Типичната вдовица? — повдигна Хариет веждите си.

— Ако може така да се каже — отговори лейди Форбс. — Изглежда е общоприето, че вдовиците се радват на доста по-голяма свобода, отколкото неомъжените момичета или омъжените жени. Те имат по-малко да губят, отколкото момичетата, ако разбираш какво искам да кажа, скъпа моя. И не дължат вярност на никой мъж.

— Значи от вдовиците се очаква да имат любовни връзки? — попита Хариет.

— Е, може би не се очаква — би отбой лейди Форбс. — Нека да кажем, че се смята, че повечето от тях имат. И това не се счита за чак толкова скандално, ако се прави дискретно.

— Докато хората не знаят със сигурност — каза Хариет, — те продължават да се отнасят с вдовиците с дължимото уважение?

— Разбира се — кимна лейди Форбс. — Ти не си от този вид вдовици, Хариет. Наистина мисля така. Наистина не мога да си представя, че ти… Но се надявам, че Тенби разбира това. Ако ли не, то е чудесно, че ти не си от този тип жени, скъпа, защото съм сигурна, че Тенби е мъж, който лесно разбива женските сърца. Той е изключително привлекателен млад мъж. Дори аз, която съм достатъчно възрастна, за да му бъда майка, мога да оценя това. Какъв цвят бе казала, че имат очите му?

— Сребърен — отговори Хариет.

— Нека да те направи известна, скъпа — отсъди лейди Форбс. — Но не му позволявай да разбие сърцето ти. Глупаво е да се тревожа, нали? — Тя се присегна и стисна ръката на Хариет, преди тя да избяга в спалнята си. — Ти си много разумна млада жена, въпреки нежното ти сърце. Не трябва да позволяваш на някой като Тенби да ти завърти главата.

Хариет се усмихна доста безрадостно, когато влезе в стаята си.