Мери Балоу
Съблазнителката Хариет (7)

Глава седма

Мистър Хардинг изглеждаше по-внимателен отвсякога. Той се настани до нея на концерта на мисис Крофтън и се наведе леко, правейки по този начин разговора им само техен през десетте минути, преди да започне първото изпълнение — рецитал на пиано. Усмихна й се приятно и заговори за цигуларя, който щеше да свири по-късно и когото бил слушал във Виена. Наистина беше много интересен и очарователен мъж, помисли си Хариет. Освен това бе млад и доста красив. Тя топло му се усмихна.

— Трябва да е чудесно да си пътувал и виждал повечето интересни места в Европа — каза тя.

— Така е — съгласи се той. — Но навремето разбрах, и разбирам много повече сега, че да видиш всичко това в компанията на единомишленик, някой, който се интересува от това, би направило преживяването още по-приятно.

— Да — съгласи се тя. — Вярвам, че е така.

Зачуди се колко ли скоро ще й се обясни. Струваше й се, че не суетата я кара да вярва, че той наистина ще го направи. Мистър Хардинг щеше да бъде чудесна партия. Аманда бе казала това, когато разбра, че той ще придружи Хариет на концерта. И Хариет го знаеше и го чувстваше. С него можеше да намери цялата сигурност и вероятно цялото задоволство, което бе имала с Годфри. И без душевната болка заради слабото му здраве. Можеше да се омъжи за мистър Хардинг и отново да бъде спасена.

Въпреки това мисълта я караше да се чувства зле. Как можеше да мисли да става негова съпруга, когато бе любовница на друг мъж? Как въобще можеше да си мисли подобно нещо? Преди да направи безвъзвратната стъпка, се бе чудила как ли ще реагира съвестта й.

Сега знаеше.

— Подозирах това от първия миг, когато ви видях тази вечер, лейди Уингъм — продължи мистър Хардинг, докосвайки за момент ръката й и гледайки я в лицето с блеснали очи, — но сега съм сигурен. Вие затъмнявате всяка друга дама тази вечер. Винаги го правите, разбира се, но тази вечер изглеждате особено очарователна.

— Но защо? Благодаря ви, сър.

Засмя се леко. Не й правеше незаслужени комплименти. Бе се влюбила в зеления атлаз веднага щом го видя, а шивачката й я бе уверила, че платът много отива на очите й. А Сюзън се бе произнесла, че не роклята е хубава.

— Ти си хубава, мамо — бе казала тя, когато по-рано вечерта Хариет бе влязла в детската стая, за да я прегърне, целуне и да я сложи в леглото.

— Чувствам се красива — бе казала Хариет. — Прекрасна рокля, нали?

— Не роклята — Сюзън бе хванала лицето й с двете си малки ръчички и се бе взряла в него. — Ти, мамо. Ти си красива.

Хариет се бе засмяла и потъркала носа си в носа на Сюзън.

Но разбираше какво бе искала да каже Сюзън. А също и мистър Хардинг. Бе го забелязала и сама в огледалото си. Бузите й бяха по-розови, а очите й блестяха. Бе се стреснала и притиснала лицето си с длани. Струваше й се съвсем очевидно, че това е лицето на жена, познала удоволствията на плътта тъкмо този ден. Учудваше се защо всеки, който я погледнеше, не размахваше обвинително пръст. Все пак, когато се прибра вкъщи късно следобед, Аманда я бе поздравила доста спокойно и я бе попитала как е минало пазаруването с лейди Биикънсууд.

По време на чая Хариет бе разказала куп лъжи с весело ентусиазиран глас. Запита се колко ли още други лъжи трябва да измисли през идващите седмици. Предполагаше, че ще трябва да си приготви по един комплект за всеки понеделник и четвъртък.

— Аа — сепна я мистър Хардинг, — концертът започва.

Мисис Крофтън бе излязла в празния център на своята гостна и се усмихваше любезно, очаквайки шепотът да отстъпи място на тишината.

Графът и графинята на Барторп и лейди Филис седяха срещу Хариет и мистър Хардинг на другия край на залата, близо до вратите. Хариет ги бе забелязала по-рано и бе извърнала поглед от момичето, потискайки един силен пристъп на вина. Защо трябваше да се чувства виновна! Ако не бе станала негова любовница, някоя друга щеше да стане. В миналото му е имало дузини, а може би и стотици жени. А той бе човек, който щеше да има любовници цял живот, въпреки брака. Хариет със сигурност не трябваше да поема на раменете си тази вина.

Огледа отново залата, когато всички аплодираха встъпителните думи на мисис Крофтън и пианистът се настани на стола, размахвайки полите на фрака си и театрално извивайки пръстите си над клавишите. Херцогът на Тенби се изправи до лейди Филис, поклони се и вдигна ръката й към устните си. Той погледна за момент залата, когато музиката започна, спря поглед на Хариет, повдигна уморено монокъла на окото си и след това го смъкна, преди да й кимне доста студено.

Хариет се концентрира напълно върху концерта за пиано и арфа и сопрановата ария, която го последва. Беше очаквала това. Той я бе предупредил, че ще е така. Трябваше да свикне с двойствения живот, който щяха да водят. В тази стая сигурно имаше още поне дузина такива двойки. Двойки, които живееха разделени и прилично в обществото, и заедно и интимно в частния си живот. Тази мисъл не й донесе кой знае каква утеха.

Той изглежда изключително елегантен, красив и надменен, помисли си тя. И, разбира се, тя не беше единствената, която бе забелязала късното му пристигане. Херцогът на Тенби привличаше всеобщо вниманието, където и да се появеше, макар тя да не вярваше, че го прави нарочно. Всички бяха изключително заинтригувани от очевидното му ухажване на лейди Филис. Където и да отидеше, Хариет чуваше непрекъснато да се говори за това. Той трябваше да се ожени за лейди Филис преди септември.

Хариет не поглеждаше към тях двамата и слушаше музиката. И през цялото време усещаше тялото си така, както никога през живота си, с изключение може би по време на първата брачна нощ. Чувстваше едно непознато досега напрежение в гърдите си, причинено от неговите ръце и пръсти, от неговите устни и език, от притискането на гърдите му до нейните. И лека скованост в краката, които той доста дълго време бе държал разтворени със своите. И лека тежест, не съвсем болка, и туптене в мястото, което той бе окупирал и където бе работил за по няколко минути три поредни пъти.

Тялото й ще свикне с новите неща, каза си тя. Но бе учудена, че другите хора не я заглеждат и не забелязват промяната. Чувстваше се, сякаш бе гола. Ръката й пробяга по деколтето, за да се увери, че гърдите й са скрити от дълбоко изрязаната рокля. Чувстваше се като уличница.

Да, сега знаеше какво ще й причини съвестта.

След паузата, по време на която тя не напусна мястото си, но позволи на мистър Хардинг да й донесе питие, забеляза, че столът до лейди Филис остана празен. Очевидно херцогът на Тенби провеждаше ухажването с обичайната си предпазливост. Хариет въздъхна облекчено и се приготви да се наслади на цигуларя, който мистър Хардинг бе слушал във Виена. Почувства се безпричинно изоставена. Той дори не бе пресякъл залата, за да й пожелае лека вечер.

 

 

Лорд Брус Инграм спря на прага на трапезарията на херцога на Тенби и се усмихна.

— Имаш вид на човек съвсем без настроение, Арчи — каза той. — Ще ми бъде ли позволено да добавя: Казах ти, че ще стане така! Не дойде у Анет миналата вечер, макар че отпрати Бриджит преди няколко седмици. Момичетата на Анет бяха в страшна форма — във всеки случай поне Елзи беше. Ергенството никога не ти се е отразявало добре.

— Ще хапнеш ли бифтек? — попита херцогът, кимвайки към един стол до масата. — Поръчах да ти приготвят един, когато разбрах, че ще идваш. Макар че приготвен не е подходящата дума за нещата, които ти ядеш. Предполагам, че моят готвач само го е показал на огъня и го е сложил в чинията. Виждам, че плува в собствения си сок. Това е отвратително.

— Аа — потри доволно ръце лорд Брус, когато икономът на негова светлост сложи бифтека през него. — Моите поздравления за готвача ти, Арчи. Точно така го харесвам. По-добре да те замъкна довечера в Анет. Има едно ново момиче, което искам да опитам. А ти изглеждаш доста зле. Което е сигурен белег за сексуално въздържание, стари приятелю.

Херцогът отмести поглед от чинията с почти суровия бифтек и се намръщи към една купчина писма до своята чиния.

— Ще ме инспектират — отговори той.

— Лоша работа — каза съчувствено лорд Брус, нагъвайки бифтека си, — особено когато човек е херцог и може да прави каквото си иска. Майка ти ли пристига в града?

— По-лошо — отвърна херцогът мрачно. — Десет пъти по-лошо.

Лордът направи гримаса.

— Херцогинята?

— Да, баба ми — кимна херцогът. — Тя, разбира се, не идва да ме държи под око и да подготвя сватбата. Идва, защото леля Софи е пристигнала от Бат и си е втълпила, че трябва да се наслади на удоволствията на живота още веднъж, преди да се спусне вечната тишина.

Лорд Брус се изкикоти.

— Трябва да е на близо сто години — продължи херцогът. — Спомням си, че ходихме в Бат да я поздравим по случай осемдесетия или деветдесетия й рожден ден, така и не разбрах. Тогава научих, че Фреди Съливан се кани да се жени. Това бе преди шест години. Така че пралеля ми трябва да е на осемдесет и шест или деветдесет и шест години. Баба ми е на осемдесет, по-точно ще стане през август. И те идват да се наслаждават на сезона, Брус. Тук. Ще отседнат тук.

Лорд Брус отметна глава и избухна в смях. Едно кърваво парче бифтек, набучено на вилицата, остана по средата на пътя между чинията и устата му.

— Всички дами ще се пукнат от завист, когато те видят да ги разхождаш из парка, Арч — изхихика той. — Ще бъде невероятно. Трябва да ме предупредиш, когато ги заведеш там първия път. Не бих изпуснал този момент дори и за сто от момичетата на Анет.

— Що се отнася до това — каза херцогът доста надменно, — не е голяма шега. Би ли престанал да се хилиш и да пръскаш кръв по покривката ми. Дамите не могат да бъдат обект за шеги само защото са остарели. Аз обичам баба си и бих обичал и леля Софи, ако не беше глуха като пън и не настояваше да се намесва във всеки разговор. Но по-важното е, че аз съм загубен.

Лорд Брус се изхили отново.

— Мислех, че си калил желанието си да се ожениш и да напъхаш в леглото си възхитителната лейди Филис. Тя е възхитителна, Арчи! Добре я огледах, откакто започна обсадата.

— Мразя да ме препират — изсумтя херцогът, намръщвайки се отново. — Мразя да ме карат насила да правя някои неща. Знам какво ще стане. Веднага щом баба усети накъде духа вятърът, ще последват покани за чай към графинята и лейди Филис, пикници, театър и без съмнение посещение във Воксхол заедно с тях. И докато сме там, баба без съмнение ще ни изпрати в най-тъмната алея и ще пази в края й, докато момичето бъде целунато и му бъде направено предложение. Аз ще съм сгоден преди края на месеца, Брус.

Лорд Брус вдигна рамене.

— Имаш най-искрените ми съчувствия, Арч — каза той, — но това ще се случи рано или късно, нали? Защо да не е по-рано?

— Не и преди края на сезона — смръщи се херцогът. — Искам да съм свободен поне до края на сезона.

Приятелят му го погледна с известно любопитство.

— Наистина ли? — попита той. — Ти, стари потайнико. Не си ми казал, че вече имаш някоя друга. Не е чудно, че не идваш при Анет. Коя е тя?

— Никоя — изрече херцогът бързо. — Не си ме разбрал, Брус.

Но приятелят му се усмихваше.

— Страхуваш се, че старите момичета ще ти попречат да й се наслаждаваш? — попита той. — Бедният Арчи. Но те не могат да искат да бъдеш с тях двадесет и четири часа дневно, нали? Нали старите момичета задрямват редовно? Кога се упражняваш с нея, Арч? Сутрин, по обяд или вечер?

— Казах ти, че не си ме разбрал, Брус — повтори херцогът, гледайки строго приятеля си в очите.

Но лорд Брус Ингръм не бе от страхливите.

— Ако е през нощта, значи е тукашна — каза той, гледайки замислено в тавана и размахвайки последното парче от бифтека си с вилицата. — Ако е през деня, значи не е местна. Местна ли е, Арчи?

— Има съвсем реална опасност да намериш тази вилица забучена между очите си — изрече тихо, но все така строго херцогът. — Престани, стари приятелю.

— Не, сигурно не е тукашна — продължи лорд Брус. — Ще гориш от желание да споделиш новината за последното си завоевание, ако беше куртизанка. Ако не е местна, разбира се, може да е някоя уважавана дама. Някоя от доброто общество. Омъжена жена. Арчи, Арчи, ще имаш неприятности, стари приятелю! Добра ли е? Коя е тя?

— Сложи това отвратително парче сурово месо в устата си — изрече студено херцогът на Тенби, изправяйки се решително на крака. — И го преглътни, Брус. Отиваме в Тетърсълз^[1], както сме планирали. И ако изпуснеш още една дума — той вдигна ръка, когато приятелят му отвори устата си, за да каже нещо, — ще ти я натъпча обратно в гърлото с юмрука си.

Лорд Брус изяде последното парче стек във философско мълчание, прекара го с последния инч тъмна бира, която бе останала в чашата му, обърса устните си със салфетката и се изправи.

— И сам ще разбера все пак — избъбри той сякаш на себе си, когато последва херцога. — Само трябва да си припомня жените, с които си разговарял от началото на сезона, когато не си с лейди Филис. Те не са много, нали, Арчи? Разбира се, мога да се сетя само за една на възраст под четиридесет години. Интересно — захили се той.

Херцогът на Тенби реши да не му обръща внимание.

 

 

Той изглежда не бе в добро настроение. След като се поздравиха и кочияшът й помогна да се качи в каретата, херцогът мълча през целия път до тяхното любовно гнездо, гледайки мрачно през прозореца. Макар че пердето бе дръпнато. Сега, в спалнята, той я бе притиснал силно до себе си и разкопчаваше копчетата на роклята й, без да я целува или да казва нещо, без да е особено нежен. Сякаш за него тя не бе нищо повече от едно тяло.

Вероятно бе точно така.

Искаше й се да бе направила това, което през уикенда си бе обещала, че ще направи. Искаше й се да не бе отивала до каретата му. Щеше да бъде толкова лесен начин да сложи край на тяхната връзка. Беше сигурна, че той нямаше да я потърси отново. През изминалите четири дни чувството за вина я правеше нещастна. Още по-нещастна се чувстваше заради лъжите, които трябваше да измисли и изрече на Аманда в понеделник следобед. Не искаше тази връзка да продължава.

Но изглежда тялото й бе напълно отделено от съзнанието и емоциите й. И бе по-силно от двете. Когато днес след обяда Аманда предложи разходка в парка, преди да е станала голямата навалица, тя се бе извинила, твърдейки, че е обещала да придружи лейди Биикънсууд на посещение при друга дама. Не бива да използва Джулия и в четвъртък, помисли си тя. Ще се наложи да измисли някакво друго извинение, за да излезе сама от вкъщи.

Тялото й изпитваше болка при мисълта, че следобеда може да бъде обичано от него, макар че използваше думата обич, само защото не знаеше някоя от по-грубите думи, които използваха мъжете. Това, което щеше да се случи с тялото й нямаше нищо общо с любовта. Но тя бе разбрала също така, че няма да може да устои на изкушението да продължи връзката поне още един следобед. В края на краищата може би с течение на времето щеше да бъде по-лесно. Макар да не бе съвсем сигурна кое точно щеше да бъде по-лесно.

И ето, тя бе тук, за да го намери мълчалив и доста мрачен. Той свали роклята и корсажа от раменете й, гледайки какво прави и изучавайки гърдите й с почти лекарски очи. Няма да има романтика, бе казал той и тя бе приела условията. Но не бе разбрала, че сексуалната връзка може да бъде изцяло без… нежност. Без някаква близост, освен физическата.

— Ще трябва да бъдем двойно по-внимателни — каза той. — Баба ми и леля ми идват в града утре или в сряда. Не искам името на баба ми да бъде забъркано в какъвто и да било скандал.

— Какво очакваш да направя? — попита тя. — Да се покача на покрива на къщата на сър Клайв и да изкрещя радостните вести? — Сарказмът в гласа й я шокира. Никога не е била саркастична.

Сребърните му очи я гледаха студено.

— Сръдла — промълви той тихо с ръце върху гърдите й. Свали ръцете си, сложи едната на гърба й и я поведе към леглото.

Тя легна и се загледа в него, докато той се събличаше. Баба му идваше?

— Вероятно е доволна от новините за теб и лейди Филис? — попита тя. — И идва да се убеди сама.

— Предполагам, че това е истинската причина — отвърна той намръщено. — Ще се опита да ускори годежа. А аз не желая това. Има два месеца до края на сезона. Искам да бъда свободен, за да ти се наслаждавам през тези месеци. Действително ще настоявам за това. Но няма да бъде лесно. Думата й е закон.

Значи това бе причината за лошото му настроение. Значи не иска да сложи край на тяхната връзка, която едва бе започнала. Напротив. Искаше да й се наслаждава още два месеца. Да се наслаждава. Нямаше нежност в думите му. Тя не знаеше защо търси такава.

— Но нека да не губим време — каза той. — Тези четири дни бяха безкрайни, Хариет. Копнея за теб. И ти ли?

— Да. — Тя протегна ръце към него, когато той седна до нея на леглото.

— Бих дал всичко, за да те имам всеки ден — отрони той. — Надявам се, че си готова за час и половина физическо удоволствие. — Устните му бяха върху нейните. — Точно това ще получиш.

— Да, Арчи — кимна сковано тя. — Точно за това съм тук.

През следващия час и половина тя разбра, че това не бе съвсем истина. Бе дошла заради секса, разбира се. Не искаше да се заблуждава, тъй като знаеше, че няма никакво извинение за поведението си. Той бе казал в началото, че няма да има нищо повече. Все пак тя бе дошла за нещо повече. Беше се надявала за нещо повече. На малко привързаност, на малко нежност, ако не любов. На някакво чувство на взаимност. Искаше да разбере, копнееше да разбере, че той я приема като Хариет.

Бе й обещал час и половина физическо удоволствие и точно това й достави. Днес осъзна, че предишния път той се бе съобразявал с нейната неопитност и плахост.

Днес не бе снизходителен, а правеше любов с нея — или се забавляваше с нея — с яростното желание да предизвика нейната активност и за собственото си разтоварване. Предишния път бе склонен да се отнася към нея като новачка и й позволи да остане сравнително пасивна. Днес започна да я учи какво иска и изискваше тя да му го достави. Използваше нови, по-интимни докосвания и я научи на различни пози, които можеха да усилят чувствеността. Тя разбра, че границите на удоволствието могат да бъдат разширени до безкрайност.

Имаше много малко време за почивка и никакво време за сън. Когато й бе казал, че копнее за нея, бе казал истината. Вземаше я така, сякаш не можеше да й се насити. И все пак, когато легна задъхана и изпотена до него след час и половина, тя имаше чувството, че е някъде много далеч. Сякаш всичко, което се бе случило между тях в леглото, не я засягаше. Това бе огромно и изтощаващо физическо изпълнение, пред което техните истински същности бяха отстъпили и се бяха скрили.

Тя затвори очи. Копнееше тези същности да се докоснат поне за миг.

— Арчи — прошепна тя.

Той повдигна брадичката й с една ръка и я целуна бавно и отпуснато.

— Време е да ставаме и тръгваме — каза той. — Беше напълно достатъчно, нали, Хариет? Беше ли задоволен апетитът ти?

— Да — отговори тя. Беше вярно. Тялото й бе задоволено. — А твоят?

— Напълно — отговори той. — За нещастие не обичам да гладувам три или четири дни, но нищо не може да се направи, нали? — Той се вдигна от нея и пусна краката си на пода и започна да се облича. Хариет се измъкна от другата страна на леглото.

Той я целуна, преди да излязат от стаята.

— Ти наистина си много добра — каза той. — Учиш добре и бързо. Най-добрата, която съм имал, Хариет.

Не искаше да бъде най-добрата. Да бъде най-добрата означаваше, че е сравнявана с другите. Тя не искаше да бъде сравнявана. Искаше да бъде единствената. Колко наивно!

— Предполагам — каза тя с усмивка, — че нямаше да ми кажеш, ако не бях добра, нали?

Той целуна ръката й и я наблюдаваше, докато кочияшът му й помогна да слезе от каретата. Както и предишния път, тя не се обърна назад. Когато каретата тръгна, затвори очи и облегна глава върху възглавниците. Беше изтощен. Щеше да поспи час или два, след като се прибереше вкъщи.

Той преглътна и разбра с известно учудване, че бе на границата на сълзите. Не можеше да си спомни кога бе плакал за последен път. Със сигурност не и при смъртта на дядо си. Може би на смъртта на баща си.

Спомни си как бе избухнал в плач, когато внесоха баща му със счупен по време на сутрешната езда врат. И подсмърчането си по време на погребението, вместо да успокоява майка си и да се държи като мъж и бъдещ херцог — както дядо му бе изтъкнал строго след това и дори бе наблегнал на думите си с бастуна, стоварил се болезнено пет пъти върху гърба му, докато бе наведен над писалището.

Не вярваше да е плакал оттогава.

Много се страхуваше, че това бе една ужасна грешка. Не че бе променил мнението си относно женитбата с Хариет. Беше постъпил правилно. Женитбата с Хариет никога нямаше да потръгне, нито преди шест години, нито сега. Грешката му бе, че въобще започна връзка с нея. Това като идея бе изглеждало добре и Господ му бе свидетел колко страстно желаеше Хариет. Но идеята се оказа не чак толкова добра. А сега вече бе твърде късно да променя нещата. Това, което се бе случило, бе необратимо.

Бедата бе, че не можеше да се научи да мисли за нея само като за жена — само като за тяло, с което се забавлява. Току-що бе прекарал час и половина, отчаяно опитвайки се да направи точно това — да я използва със сила и енергия, които трябваше да я омаломощят.

Три пъти — почти нямаше интервали между тях — той бе възбудил желанието й и своето собствено почти до краен предел и след това бе проникнал в нея доста яростно, отказвайки почивка и на двама им, докато напрежението не можеше да бъде издържано и секунда повече. Играл си бе с нея без нежност и милост, доставяйки и на двамата удоволствие и агония.

И все пак бе претърпял неуспех в това, което се опитваше да направи. Всеки миг през този час и половина тя бе Хариет, неговата сладка, искрена, тъжна, очарователна, малка свенливка. Макар че я бе използвал далеч по-настойчиво, отколкото бе използвал и най-закалената блудница. Тя си оставаше Хариет. И тялото й бе направило това, което очите й винаги правеха. Бе се отдало всеотдайно и откровено, без резерви и тайни.

Два месеца. Времето, което му оставаше с нея, ако все пак успееше да удържи баба си толкова дълго. Два месеца, през които ще й се наслаждава, през които тя ще започне да му омръзва. Това задължително ще се случи, нали? Особено ако ходи при нея с такава енергия два пъти седмично през тези два месеца. Би било достатъчно.

Той знаеше, че няма да бъде съвсем така.

Знаеше, че двата месеца няма да са достатъчно дълго време.

Обичаше я сега. Беше я обичал винаги. Ще я обича и през юли. И през юли следващата година. И след десет години.