Кендис Макарти
Господарката на моретата (7)

Глава 7

Сет се отби при нея преди вечеря. Бес моментално разбра, че именно той чука по вратата на каютата. Нямаше никаква представа откъде бе разбрала това. В края на краищата Рийвз също идва да я види два пъти през деня, а мистър Кели я бе навестил веднъж.

Когато отвори вратата и отстъпи назад, за да му направи път, тя се почувства леко унижена.

— Ти дойде — каза Бес с леко язвителен тон. Погледна го и не можа да уталожи вълнението в стомаха си. Стройното му тяло… тъмната му коса… сините му очи — всичко това все още предизвикваше отклик в душата й. Той бе единственият мъж, когото някога бе обичала… с когото някога бе лягала.

Сет изглеждаше развеселен.

— Нима ти липсвах вече?

— В такъв дяволски студен ден!

— Лъжкиня — той се усмихна самодоволно.

— Онова, което ми липсва, капитан Гарет, е свежият въздух.

Той кимна в признание на духовитостта й.

— Вечерта е прекрасна. Искаш ли да се качим горе сега, или първо ще вечеряш?

— Ако нямаш нищо против, бих искала първо да се кача горе… моля — отвърна тя, като се опитваше да бъде учтива. Бе часът, в който хората от екипажа вечеряха, но Бес толкова се развълнува от перспективата да напусне каютата, че изобщо не искаше да мисли за стомаха си. Сега каютата й изглеждаше по-малка. Чувстваше, че се задушава от влажния, миришещ на плесен въздух.

— Тогава да вървим — той й даде знак да го последва. Когато стигнаха до стълбата към горната палуба, той я спря и сложи ръка върху рамото й. — Ще се кача първо аз. По-сигурно е — Бес бе готова да се възпротиви, но се отказа. Нямаше значение кой щеше да се качи първи по стълбата, щом щеше да го последва.

Нощното небе представляваше грандиозна гледка. Слънцето бе залязло, но светлината му се разливаше във вибриращи от оранжево до розово и светлосиво цветове. Бес отиде до релинга и се загледа в огромното водно пространство. Пое си дъх дълбоко, като се наслаждаваше на морския въздух и на свободата, която й даваше горната палуба.

Морето се простираше докъдето стигаше погледът й, набраздено от цветове и светлина, мистериозно и красиво под сумрачното небе. Мистериозно, заради всичките си скрити тайни… красиво в своите блестящи очертания. Вълните се плискаха около кораба, тяхната песен приличаше на майчина приспивна песен — успокояваща, тиха… и много жива.

Бес изпадна в пристъп на благоговение. Гледката и звуците на кораба в морето не можеха да се сравнят с нищо друго. Тя се почувства като прашинка в божествения промисъл на съзиданието. Смирена, тя се взря нагоре към високите мачти и вниманието й бе привлечено от плющенето на платната. Внезапно й дойде на ум каква ли сръчност и сила са нужни, за да се управлява един кораб. Дори оттук се долавяше врявата от неспирната дейност на мъжете горе. Наоколо сновяха мъже, които управляваха въжетата, платната и всички други съоръжения на кораба. Тя отново погледна към океана.

— Великолепно, нали? — Дълбокият глас на Сет наруши потока на мислите й.

Бес се обърна и се загледа в него. Той гледаше към морето — подчертана проява на мъжественост. Дъхът й секна за един кратък миг — пет години бяха минали и тя продължаваше да бъде страстно влюбена в този мъж. Наклони се по-близо, вдъхна от парфюма му и притвори очи, като си представи нежния натиск на устните му… прекрасното усещане, когато обхващаше гърдите й с ръце.

Усети погледа му върху себе си и отвори очи. Рязко се върна в настоящето, в бузите й нахлу горещина и тя мълчаливо се помоли да не е отгатнал мисълта й.

Сет й се усмихна в знак на споделена радост от морето и тя се отпусна, като също се усмихна в отговор. Нищо в неговото изражение не издаваше, че е разбрал в каква насока са тръгнали мислите й.

Но Бес се намръщи, като се чудеше на спокойното му държане. По-рано Сет бе раздразнен, дори разгневен от нейното присъствие. Откакто обаче бе дошъл да я доведе на горната част на кораба, той се държеше весело и търпеливо. Сякаш се бе примирил с факта, че тя е на борда на неговия кораб. Надяваше се останалата част от екипажа да гледа на нещата по същия начин.

— През всичките тези години морето все още ли ти въздейства по този начин? — попита тя. Гласът му бе прозвучал нежно, което означаваше, че той усеща същото, което и тя. Това, че възприемаха по един и същ начин вълшебството на морето, я караше да се вълнува.

Сет кимна и се обърна с гръб към водата, за да улови погледа й.

— Някои неща не престават да ме възхищават — каза той. — Морето е едно от тях. Красиво, темпераментно, непредсказуемо. — Той спря. — Прилича много на жена.

Той се обърна към проблясващите тъмни вълни.

— Научих се как да се справям с морето.

След това признание, което изглеждаше на Бес все пак тъжно, последва напрегнато мълчание.

— Капитане. — Един млад моряк стоеше и чакаше позволение от своя командир да предаде съобщението. Бес забеляза зелените очи и червеникавокафява коса на мъжа. „Той беше млад… много млад — помисли си тя, — за да бъде толкова далеч от дома си.“

— Мистър Хок — каза Сет и Бес разпозна името, което принадлежеше на един от двамата мъже, оставени на пост на кораба през нощта, когато тя се прокрадна на борда.

— Отново Конрад, сър — каза Хок.

Със сериозно изражение на лицето Сет наведе глава, като ясно разбра неизказаното на глас съобщение на моряка.

— Ще го видя, Марк. Благодаря ти. — Той се обърна към Бес, като чертите му се покриха от хладна маска. — Опасявам се, че приключението ти на горната част на кораба завърши, мис Меткалф.

— Но аз току-що се качих…

— Нищо не може да се направи. Трябва да се заема с една работа.

Бес се намръщи.

— Какво се е случило?

— Нищо, за което би могла да помогнеш — гневът му бе жесток и внезапен и Бес остана с отворена уста.

— Конрад — каза тя. Очите й се разшириха, като схвана за кого става дума. — Вторият помощник.

Той присви очи и кимна.

— Боже мой, ти си заповядал да го бият с пръчка! — възкликна тя, като отново почувства същия ужас, който бе усетила, когато Рийвз й бе казал това за първи път.

Гласът му стана режещ като стомана.

— За нещастие това бе едно необходимо действие — благодарение на теб — Сет моментално съжали за резките си думи. Бес бе пребледняла от ужас. Истина бе, че боят с камшик бе резултат от „срещата“ на Конрад с Бес Меткалф, но откакто този мъж постъпи на работа на „Господарката на Моретата“, носеше само неприятности. Единствено въпрос на време бе да му се наложи същото наказание за някое друго нарушение на уставните правила.

Джеф Конрад бе свален от поста си втори помощник-капитан и набит с камшик. Суров урок за него и останалите, че трябва да се подчиняват на капитана или, в противен случай, трябва да си изтърпят последствията.

— Ела — каза Сет. — Ще те заведа долу в моята каюта. Мистър Куксън ще ти донесе нещо за вечеря. Когато свърша работата си, ще се върна колкото мога по-скоро.

— Благодаря ти, но няма да дойда — каза твърдо тя. Спомни си целувката му и можеше да си представи какво има предвид. — Предпочитам моята собствена каюта. Няма смисъл да идвам в твоята. — Това бе явен отказ от удоволствието да сподели неговата компания.

Капитанът се напрегна.

— Много добре тогава. Ще те изпратя до твоята каюта. Мислех, че ще предпочетеш да използваш моята тази вечер, защото е по-широка, но щом предпочиташ своята…

Той й отвори вратата и с жест я покани да влезе.

— Само едно малко предупреждение, Бес. Стой долу, освен ако не те придружавам аз или мистър Кели. И за Бога, избягвай контактите с когото и да е от екипажа.

Той я остави в каютата й с обещанието да й донесат вечеря и — за една вечер, прекарана без компания.

 

 

„Господарката на Моретата“ за първи път се сблъска с лошото време на шестия ден, откакто бе в морето. Остър трясък на гръмотевица събуди Бес посред нощ. Прозвуча като експлозия, докато не дойде вторият звуков шок, последван от нисък далечен тътен.

Тя изпълзя от леглото си и отиде до вратата. Чуваше трополенето на крака по палубата и неразбираемите команди от горната част на кораба, където се намираше ръководният персонал. Моряците сновяха по коридора и нагоре по стълбата.

— Всички ръце, хей! — извика някой отгоре. — Всички ръце, хей! Преметнете тук и приберете платното!

— Какво има? — попита тя един моряк, като го наблюдаваше как се приготвя да се качи горе. Подозираше, че има гръмотевична буря, но искаше да се увери.

— Внезапна буря, мис — каза един по-възрастен моряк, като потвърди подозрението й. — Една доста добра буря. По-добре се върнете в кабината си и се вържете здраво.

Вратата към капитанската кабина внезапно се отвори. Мистър Кели излезе от стаята на Сет и тръгна към нея.

— Най-добре влезте вътре, мис Меткалф — посъветва я той също както бе направил старият, опитен моряк. — Навлизаме в бурни води. „Господарката на Моретата“ ще има да се мята. В сандъка в каютата ви има въже. Може би е добре да се завържете за леглото.

— Да се завържа ли? — попита слисано тя.

— Да, мис — каза мистър Кели. — Когато морето започне да танцува, този кораб ще се мята и клатушка, и ще подхвърля всичко и всички, които не са безопасно закрепени.

Първият помощник-капитан, или „пом“, както бе наричан от екипажа, изчезна на горната част на кораба с останалите. Той бе сметнал, че тя ще го послуша и ще се подчини на учтивата му заповед.

Бес обмисли какво да прави. Да се вслуша ли в съвета на пома, което й диктуваше и здравият разум, или да се качи горе с останалите в случай, че може да помогне с нещо? Никога преди не се бе намирала на борда на кораб по време на буря. Вероятно ще бъде вълнуващо.

„И да те пометат вълните, когато се стоварят върху кораба? — й се присмя един вътрешен глас. Мъжете горе са опитни моряци. Ти само ще ги спъваш и ще пречиш.“

Ами ако застанеше настрани от пътя им и се завържеше за част от горната палуба?

Можеше да се удави. Бес реши да се вслуша в здравия разум и предложението на мистър Кели, и влезе в каютата си да намери въжето.

Бурята вече бушуваше и подмяташе кораба в разгневеното море, люлееше го като играчка, накланяше го рязко наляво-надясно и го разтърсваше от бушприта до кърмата.

Бес уви въжето около кръста си и се обезопаси, като върза единия край на въжето за преградата, а другия — към подпората на вграденото легло. Не след дълго Бес разбра грешката, която бе допуснала в начина, по който се бе вързала. Повдигаше й се от клатушкането на кораба, а въжето, стегнато около кръста й, с всяко следващо полюшване я караше да се чувства още по-зле. С всяко притискане на въжето в корема й се появяваше ужасното усещане, че всеки момент може да повърне.

С увеличаването яростта на бурята се засилваше и клатушкането на кораба; всичко, което бе оставено незакрепено, като например четката за коса, падаше на пода и се хлъзгаше по дървената палуба. Корабът се накланяше насам-натам. Бес се опита да развърже възела, крепящ въжето към преградата, но от дърпането и клатенето на „Господарката на Моретата“ той се бе затегнал още по-здраво. Тя не можеше да направи нищо, освен да се мята насам-натам като стара парцалена кукла и да се моли да не й прилошее и повърне.

Бурята сякаш продължаваше безкрайно. Въжето остави белег върху кръста на Бес, докато корабът се люшкаше и я премяташе от единия край на леглото до другия. На няколко пъти се удари в стената с такава сила, че за момент се почувства зашеметена. Но най-голяма болка й причиняваше парещата дамга на кръста й.

Внезапно, така бързо, както се бе появила, бурята спря. Бес лежеше цялата омотана във въжето и се вслушваше в тишината. Тътенът на бурята бе заглъхнал: сега се чуваха единствено виковете на помощника и шумът от влачещо се по палубата въже, стъпките по дървената палубна настилка и оттичащата се разпенена вода на гневното море, разбиваща се в корпуса на „Господарката на Моретата“.

Не знаеше колко дълго е лежала така. Накрая осъзна по-добре положението си поради острата болка в корема, страничните части на тялото и гърба. Направи опит да се освободи.

Точно тогава в каютата отекна звукът от чукане по вратата. Помъчи се да се развърже, но бе така стегната, че не можеше да помръдне. Движението на кораба затрудняваше работата й. Стомахът й роптаеше срещу това.

Чукането на вратата на кабината се поднови.

— Влез — извика тя, като се молеше това да е Рийвз, а не някой от съмнителния екипаж, особено Конрад, бившият помощник-капитан.

Вратата се отвори. Сет Гарет застана на прага, потърси я с пронизващия си поглед и я съзря на леглото.

— Добре ли си? — Гласът му бе нежен.

Тя се изчерви от главата до петите, смутена от затрудненото положение, в което се намираше.

— Цялата съм овързана и не мога да развържа възлите. — „И ми е зле.“ Очакваше да чуе веселия му смях. Но такъв изобщо не последва.

Сет не се засмя, а се приближи до леглото. Зае се с възела на външната преграда и няколко минути безуспешно се сражаваше с него. След това бръкна в джоба на панталоните си и извади едно джобно ножче. Изкара острието му, внимателно сряза въжето и го освободи от преградата.

Бес трепна, когато той дръпна въжето.

Той присви очи, като гледаше към кръста й, където тя инстинктивно бе сложила ръце.

— Какво има?

— Нищо — тя погледна настрани.

— Дай да видя — той посегна към подгъва на мъжката й риза и се спря, когато тя се дръпна назад. — Елизабет, ти си ранена. Нека да видя.

— Не… — Тя потрепери, но се обърна и неохотно кимна. С негова помощ свали ризата си. Дъхът й спираше от болка, докато материята одираше възпалената й плът.

Сет рязко си пое въздух. Въжето бе нарязало гладката кожа на Бес. През корема, отстрани на талията и без съмнение по гърба й минаваше дълбока червена ивица. На някои места въжето бе претъркало кожата до червено и я бе разкъсало.

— Нуждаеш се от превръзка — дрезгаво каза той. Наведе се, за да разгледа по-добре раната, и нежно докосна кожата около нея. — Боли ли? — Пръстите му тръпнеха, като я докосваше.

Сините му очи срещнаха за кратко погледа й. Видя как тя преглътна, преди да поклати глава.

— Добре — каза той. Придвижи пръсти отстрани по кръста й, като опипваше много леко и внимателно тази област. — А тук?

Бес се напрегна, коремът й се стегна, когато дъхът му погали чувствителната кожа на стомаха й. Напрежението вибрираше във въздуха, докато спомените за нежните милувки и милите думи нахлуваха в съзнанието й… спомени за пламенни докосвания и диви, страстни викове.

— Бес? — повика я той.

Тя бе затворила очи и сега отново ги отвори. Изражението му с нищо не издаваше, че е прочел мислите й.

— Чувствам се чудесно — настойчиво каза тя. Усещаше много силно близостта му, миризмата му… всичко в него.

Той се взираше в нея с преценяващ поглед.

— Не се движи — заповяда й той и отиде до вратата.

Не смееше да спори с него. Чувстваше се твърде уязвима, объркана от бурята, а и от неговото присъствие в каютата.

— Мистър Кели! — извика високо през отворената врата той.

— Да, капитане?

— Донеси ми домашната аптечка — Сет знаеше, че той ще се подчини, затвори вратата и се приближи до леглото. — Имам един мехлем, който ще облекчи острата болка и ще предотврати възпалението.

Бес си представи как Сет ще размаже мехлема върху голия й корем и кожата й настръхна. Вратът й пламна и тя усети как стомахът й се развълнува в нервно очакване.

Мистър Кели се появи скоро с голямата домашна аптечка.

— Да повикам ли мистър Джейкъб? — попита помощникът.

— Не — отвърна Сет. — Аз ще се справя.

Бес бе дръпнала ризата си надолу, за да покрие раната от въжето и стомаха си от погледите на мъжете. Първият помощник излезе, като остави Сет и Бес сами.

Сет отвори дървената кутия и започна да се рови из съдържанието й, докато накрая не попадна на това, което търсеше. Въздухът бе зареден със странна енергия. Той извади кутийката с мехлема, отвори я и посегна с пръсти към крема с цвят на слонова кост. Наведе се отново и я накара да вдигне ризата си.

Сърцето на Бес заподскача, когато осъзна намерението му.

— Аз мога да го направя — каза тя с глух глас. Страхуваше се да му позволи да я докосне отново. „Как мога още да желая мъж, когото презирам?“

Но презираше ли го тя?

Сет се загледа задълго в нея. С мълчаливо кимване й подаде кутийката с мехлема. Не се обърна, докато тя се мъчеше едновременно да вдигне ризата си и да задържи кутийката. Той грабна кутийката обратно и дръпна ризата й нагоре, като измърмори нещо с недоволство.

Бес ахна и после гневно го погледна, като рязко дръпна дрехата надолу, за да се прикрие от погледа му.

— Аз мога да го направя! — настоя тя.

— Спри да бъдеш толкова упорита — измърмори той. — Ранена си и се нуждаеш от помощ. Така или иначе ще трябва да намажа гърба ти. Ти не можеш да го стигнеш! Просто стой неподвижно и ми позволи да ти сложа този мехлем. За Бога, няма да те изнасиля!

Няколко секунди те се гледаха сърдито един друг. Бес първа отвърна поглед. Сет бе ядосан толкова, колкото и тя. Въпреки всичко той бе прав. Искаше да се погрижи за раната й — нищо повече.

— Добре — каза тя, като срещна още веднъж погледа му.

С колебливи ръце тя вдигна ризата си и загледа как пръстите на Сет загребват от мехлема. Наведе се над корема й и започна да размазва хладното мазило върху пламналата й кожа. Когато почувства някакво облекчение на болката, Бес затвори очи и се наслади на успокояващото усещане от пръстите и дланта му върху нежната си плът. Той внимателно покри стомаха и хълбоците, преди сърдито да й нареди да се обърне, така че да достигне останалата област.

Сет наложи мехлема по гърба на Бес. Дъхът му спираше, когато я докосваше. Макар и да съзнаваше, че в действията му няма нищо сексуално, откри, че мислите му се връщат към миналото. Споменът за любенето им бе кристално ясен и той усещаше, че реагира по съответния начин, докато налага крема. Преди бе милвал същата тази област със страст. Бе докосвал и галил всяка жива частичка от Елизабет Меткалф и тя бе отговаряла със сила и плам, равни на неговите.

Той стисна здраво челюсти, като се бореше с представата, но докато Бес бе пред него, борбата не можеше да бъде успешна. Бе се чувствал толкова добре, толкова приятно, когато се сгушваше в нежната й топлота. Затвори очи и безмълвно изстена, като усети, че пенисът му се надига в панталоните.

— Ето. Това трябва да го оправи — гласът му прозвуча дрезгаво дори в собствените му уши. — Ще оставя кутийката и ще намина да те видя по-късно. Трябва внимателно да следиш за ожуленото място. — Стараеше се да избягва погледа й и се зае със затварянето на кутийката с мехлема и подреждането на домашната аптечка.

— Благодаря ти — каза нежно тя.

Сините му очи изучаваха прекрасното й лице.

— Това е дълго пътуване. Без съмнение ще се сблъскаме с още бури. Ще те науча как да се завързваш, без да рискуваш да нараниш меката си бяла кожа.

Погледът му запламтя с внезапен огън. Бес погледна настрани, защото не можеше да издържи порива на внезапно обзелата го страст. Осъзнаваше нарастващото напрежение в себе си, но не бе в състояние го види отразено в погледа на Сет…

Опита се да се почувства гневна. Това бе Сет Гарет, мъжът, който я бе измамил. Изкусителят. Този, който бе злоупотребил с чувствата й. Но не можеше да се разгневи.

— Трябва да се качвам — каза Сет. — Ще се оправиш ли?

Бес кимна.

— Ще се оправя — тя се поколеба. — Благодаря ти.

Той рязко наведе глава и лицето му се превърна в загадка на златната светлина на фенера. Взе аптечката и се обърна с намерението да тръгва. До вратата се спря.

— Кажи ми — намери ли това, което търсеше?

— Да намеря? — повтори глупаво като ехо тя.

Той стисна устни.

— Омъжи ли се?

Тя бе шокирана от този личен въпрос. Копеле такова! Да не би да искаше да сипва сол в една стара рана? Тя обузда гнева си. Нямаше да му позволи да види колко много я е наранил.

— Не съм омъжена.

Той повдигна вежди.

— Реших, че един съпруг не си струва труда — каза тя. — А ти?

Нещо потрепна в сините му очи.

— За какво ми е притрябвала съпруга? Морето е моята господарка. Доволен съм. — Сет се обърна и излезе.

Погледът на Бес се замъгли, докато гледаше в затворената врата. Болката от това, че е изоставена, отново я загложди. Тя си припомни всички свои надежди и мечти да сподели живота си с този мъж.

Изведнъж се скова. Мили Боже, Сет още ли мислеше, че тя чезне по него? Дали смяташе, че е дошла, защото се надява да спечели неговата любов?

Потръпна при тази мисъл. Колко унизително бе да я привлича такъв мъж! И Господ да й е на помощ, защото след всичките тези години той продължаваше да я притегля като магнит…

Бес премигна, за да отстрани внезапно избликналите сълзи. Сега не бе време да потъва в самосъжаление за онова, което се е случило в миналото. Сет може да е красив мъж, но тя ще устои на неговия чар. Той заяви, че морето е неговата господарка, ами физическите му потребности? Той бе много страстен мъж — тя най-добре знаеше колко страстен. Дали възнамеряваше да спи с нея? Би могъл да го мисли отново. Тя никога не би се поддала на това магнетично притегляне. Ще докаже на Сет Гарет, че привличането вече не съществува.

„Ти почувства нещо, когато той те докосна… един невинен допир, но почувства неговия плам“ — й напомни гласът в нея.

— Момент на слабост. Нищо повече — промърмори си тя. Бе се уплашила от бурята, бе ранена, уязвима. Вниманието му към нея я бе трогнало и лишило от сила.

„Никога вече — обеща си тя — няма да се оставя да ме изненада.“ Този мъж я бе изоставил… нея и детето им.

Представи си отново първия вик на бебето. И внезапно настъпилата тишина. Сълзи напираха в очите й.

Нямаше бебе. То се бе родило мъртво и по този начин единственото нещо, което можеше да им напомня за тяхната любов, си бе отишло.

Сет Гарет бе един нечестен хулиган; трябваше да го опознае по-добре, преди да се омъжи за него, а не по-късно, след като се бяха свързали за цял живот, още тогава трябваше да разбере какъв е.

Кръстът на Бес пареше от ожулването на въжето, а сърцето й се гърчеше от болка по загубеното. Но именно наситеният с плам допир на Сетя засягаше най-много, защото не искаше да чувства нищо друго, освен гнева, който таеше заради измяната на мъжа. Последното нещо, което искаше или се нуждаеше, бе да изпитва физическо желание към Сет Гарет.

— Капитане! — Помощникът поздрави Сет, когато той се показа от долната палуба. — Как е Мис Меткалф — добре ли е?

Сет потисна раздразнението, предизвикано от интереса на Кели към Бес. После си спомни, че той бе морякът, който му бе донесъл аптечката.

— Ще оживее. Прежулила се е с въже.

За негова изненада морякът се изчерви.

— Страхувам се, че вината е моя. Казах й да се завърже за леглото си.

— Правилно си й казал. Откъде си могъл да знаеш, че ще омотае проклетото въже около кръста си?

— О, Господи! — каза мистър Кели, като си представи пораженията.

— Да — каза Сет и си спомни за протърканата й плът. — Лошо, но можеше да бъде и по-лошо.

— Много сте мил.

Сет се усмихна присмехулно.

— Мистър Кели, никога не съм мил. Достатъчно е да попитате някого от екипажа.

През следващия час Сет обиколи палубата, за да огледа как върви чистенето, като присъствието му бе мълчаливо напомняне за властта, с която разполагаше. Погледът му търсеше някакви повреди и веднага нареждаше какво трябва да се направи, за да бъдат те отстранени. Една внимателна дума в ухото на моряка, и работата биваше свършена със светкавична бързина.

В крайна сметка — помисли си Сет — те се справиха с бурята добре. Никой от екипажа не е изчезнал зад борда и бяха предупредени достатъчно навреме за настъпващата опасност, за да приберат платната, като по този начин ги спасиха. Той отиде до задната палуба, извади ръчния си далекоглед и се загледа към хоризонта. Морето бе развълнувано, но лесно можеха да се справят с вълнението. „Господарката на Моретата“ се движеше по предначертания курс, бяха загубили съвсем малко време.

Колкото по-скоро стигнат до Сан Франциско, толкова по-добре. Там щеше да се освободи от мис Елизабет Мери Меткалф и призраците на нещастното минало…

„Тя не е омъжена. Защо?“

Той свали далекогледа си и присви очи, като се загледа във водата точно отдолу при страничния отвор на кораба. „Тя се бе надявала да се омъжи за състоятелен човек. Дали бе успяла да го намери?“

„Не съм омъжена.“ Думите й витаеха в мислите му, като му се присмиваха и измъчваха. Новината правеше твърде неудобно изпълненото им със страст минало и начина, по който бяха прекъснали своите взаимоотношения.

Защо не бе станала съпруга на някой друг?

И защо, за Бога, това трябваше да го интересува?