Кендис Макарти
Господарката на моретата (6)

Глава 6

— Не знам как ще изтърпя всичко това Джон! — възкликна Бес. — Ако остана тук още една минута, ще закрещя!

— Сега, сега, мис Меткалф. Капитанът обеща да ви заведе горе.

— Знам, но кога?

— Когато той прецени, че е безопасно.

Бес крачеше из стаята като животно в клетка и точно така се чувстваше.

— Не може ли да упражни някакво влияние върху своите хора?

— Разбира се, че може…

— Тогава защо не го направи сега? — Тя забеляза, че Рийвз неспокойно пристъпва от крак на крак.

— Ами… защото… — Изглежда, той не искаше да й отговори.

— Рийвз! — каза тя твърдо.

— Един от моряците е бил наказан.

— Наказан? Кой?

Рийвз не смееше да я погледне.

— Вторият помощник — прошепна той.

Бес се опита да си спомни:

— Конрад?

Той я погледна и кимна с глава. Нещо в израза на лицето му я накара да се чувства неспокойна.

— За оскърбление на дама? — предположи тя. Рийвз отново кимна утвърдително. — Ясно.

— Не, не, не мисля, че действително ви е ясно.

Бес се вцепени и тревогата й нарасна.

— Как? Какво е наказанието? Да измие палубата?

— Миенето, стърженето и боядисването на палубата са ежедневни задължения за един моряк — каза Рийвз и Бес си даде сметка, че беше мислила на глас.

— Рийвз. — Тонът и изражението на лицето й изискваха отговор.

Той преглътна.

— Наказанието е бой, мис.

— Бой? С камшик?

— Страхувам се, че да, мис.

— По дяволите — възкликна тя, ужасена от мисълта, че някой може да бъде наказан така заради нея.

Джон Рийвз не беше изненадан от грубостта на Елизабет Меткалф. Той беше свикнал с нея, но не защото й се случваше да ругае често; тя го правеше само когато е много разстроена, както бе сега.

Бес се втурна към вратата.

— Ще сложа край на това — заяви тя.

Рийвз протегна ръка да й прегради пътя.

— Не можете да направите това.

Тя го изгледа остро:

— Мога, и ще го направя!

Той настоя на своето:

— Страхувам се, че не мога да ви позволя, мис.

Бес беше изненадана от стоманените нотки в гласа му.

— Джон!

Лицето му почервеня, но той не отстъпи.

— Заклех се пред баща ви, че ще се грижа за вас, и непременно ще го направя. — Той видя колебанието й и свали ръката си. — Трябва да разберете — думата на капитана е закон на кораба. Никой не може да го нарушава, пък било то братовчедката на Джордж Меткалф, новия собственик на Е. Меткалф Къмпани.

— Та това е най-варварското нещо, което някога съм чувала — тя се разстройваше все повече и повече от мисълта, че заради нея един човек може да бъде бит с камшик.

— Ако някой от компанията не се подчини на ваша заповед, какво ще направите?

Бес не се поколеба:

— Ще го уволня.

— Би било много трудно за капитана да уволни някой моряк в открито море, нали?

Тя стисна устни.

— Така е — след кратко мълчание призна неохотно тя.

Моряците, които са необходими на Гарет за такова опасно и трудно пътуване около нос Хорн, са от здрава порода, макар и малко недодялани, но… — Той замълча и прокара ръка през сивеещата си коса. — Единственото нещо, което тези хора уважават, мис Меткалф, е силата. Ако се намесите в неговите заповеди, ще подроните авторитета му и всичко ще отиде по дяволите. Разбирате ли сега защо не може да подкопавате неговия авторитет?

Тя кимна.

— Няма да се намесвате, когато и да било?

Бес изпъна гръб.

— Не знам за когато и да било, но сега няма да се намесвам — усмивката й беше крива. — Обещах ти, че няма да рискувам, Джон. Не искай от мене нищо повече. Отпусни се, няма да създавам неприятности.

— Вашето пребиваване на борда е достатъчно голяма неприятност — измърмори той.

Тя вдигна вежди.

— Мистър Рийвз!

— Не исках да ви обидя, мис Меткалф, но вие вероятно разбирате, че вашето пребиваване тук създава проблеми.

— И въпреки това ти ме остави да дойда.

Той изръмжа:

— Не бих могъл да ви спра.

— Вярно е — тя си позволи да се усмихне, когато се сети какво беше казала за уволняването на служители, които отказваха да й се подчинят.

Рийвз видя, че е в добро настроение и поклати глава.

— Страхувам се, че няма да можете да ми се измъквате толкова лесно вече — каза той.

Бес видя, че той наистина говореше сериозно.

— Искам да кажеш на капитан Гарет, че желая да говоря с него — каза тя.

В очите на Рийвз се появи тревога, която беше заменена с израз на подчинение.

— Ще му кажа, мис, но ми се струва, че той няма да има време да разговаря с вас сега.

 

 

Камшикът разцепи въздуха и се стовари върху голия гръб на моряка. Вторият помощник се сгърчи, но не изкрещя; не крещеше и когато ударите започнаха да се стоварват върху него един след друг. Коженият камшик свистеше и цепеше твърдата, мускулеста плът. Джеф Конрад сдържаше стенанията си; в гърдите му гореше омраза към капитана. С всеки нов удар, който разпалваше болката, той се заклеваше да си отмъсти.

Сет имаше нахалството сам да изпълнява присъдата! Дъхът му секна, когато камшикът се стовари отново върху него и остави нова резка по гърба му.

Обикновено капитанът назначаваше някой моряк да нанесе ударите при боя с камшик. По някаква причина, която Конрад не можеше да разбере, този път Гарет беше решил лично да изпълни присъдата. Това беше най-голямото оскърбление и то предполагаше, че Джеф Конрад е най-престъпният тип на борда.

Под миглите му избиха сълзи и той се засрами. „Копеле — изкрещя той дълбоко в себе си. — Ще си платиш за това, Гарет. Дори и да е последното нещо, което ще извърша на този свят, ще те накарам да се платиш!“

Бичът изсвистя отново и Конрад престана да брои ударите. Беше замаян и му се повръщаше; единственото, което усещаше, бе огнената болка и желанието веднъж да се свърши с всичко това.

Изведнъж той осъзна, че всичко бе свършило, наказанието му бе изпълнено, ударите бяха престанали. Плътта му гореше и навсякъде, където камшикът беше ударил, мускулите му бяха изтръпнали от болка.

— Отвържи го, мистър Кели — каза Гарет сурово. — Кажи на мистър Джейкъб да се погрижи за раните му. Ако дори една рана загнои, това може да го убие.

— Слушам, капитане.

Моряците бяха наблюдавали мълчаливо наказанието на Конрад от горната палуба. Единственият звук, който се чуваше по време на изпитанието, беше свистенето на камшика върху човешката плът и плющенето на брезентовите платна на вятъра.

Сет подаде камшика на един от своите подчинени. Ръцете му лепнеха, когато разтвори юмруци.

— Отивам си в каютата, потърси ме там, ако е необходимо, мистър Кели — каза той.

Първият помощник кимна и докато Сет отиваше към каютата си, долови тихите разговори на моряците и се запита дали беше успял да им внуши идеята си.

„Не закачай жената. Ако й направиш нещо, ще отговаряш лично пред капитана.“

Спря и се вгледа във вратата на нейната каюта, преди да се прибере. След като влезе, той запали лампата и светлината мигновено разпръсна мрачната атмосфера в стаята.

Той беше капитан на този кораб. Думата му бе закон. Такива наказания бяха необходими, за да се поддържат редът и законът на борда. А наказанието беше изпълнил лично, защото знаеше как да нанася ударите така, че да не причинят повече вреда, отколкото беше необходимо. Един несръчен моряк направо би могъл да убие Конрад. Въпреки това на Сет му беше страшно неприятно. Мразеше да наранява друго човешко същество, пък било то и низше създание от рода на Джеф Конрад.

На умивалника, специално направен за него, стоеше кана с вода. Той си изми ръцете и ги избърса в ленената кърпа, закачена на монтираната отстрани пръчка. Струваше му се, че ръцете му са покрити с кръвта на Конрад. Усещането беше много неприятно, и на всичко отгоре — неоснователно, тъй като беше изтекла малко кръв и тя не би могла да го изцапа.

„Тя е виновна — мислеше си той, — Бес Меткалф.“ Вбесяваше го самата мисъл, че е успяла да се качи на кораба, без той да разбере. И сега вече не можеше да се направи нищо, нищичко!

Сет легна на койката и затвори очи. Можеше да си позволи да почине малко. „Господарката на Моретата“ плаваше по курса, а моряците щяха да кротуват след наказанието на Конрад. Морето беше спокойно и всичко се намираше под неговия контрол — всичко, освен собствените му мисли, които се бунтуваха. Изведнъж отвори очи.

— Елизабет Мери Меткалф — прошепна той. Пътуването около нос Хорн щеше да бъде дълго — за него и за неговите моряци. И за Бес, досети се той.

Сет отново затвори очи и пред вътрешния му взор заплуваха ярки и ясни — и нежелани — картини отпреди пет години; той виждаше образа на жената, която го бе покорила със своята красота, очарование и плам.

Тя беше най-красивото същество, което някога бе виждал. И най-опасното, реши той, след като всичко свърши. В деня, когато тя се втурна в салона в къщата на чичо си, той я беше взел за горска нимфа, за слязла на земята богиня, дошла от слънцето и донесла със себе си неговата светлина.

Но само един поглед към нейните искрящи тъмни очи го накара да разбере, че е млада жена от кръв и от плът, а не плод на нечие въображение или мечта. Тя се втурна в стаята, на устните й играеше усмивка и цялата беше като че ли някаква вихрушка от тръпнеща енергия. Стаята светна от нейното присъствие, светнаха лицата и на другите — на нейния чичо и на капитан Джонсън, който беше работодател и командир на Сет.

Самият Сет не остана безучастен към светещото й лице. Всъщност той бе изпълнен с такова благоговение пред нейната хубост, че реакциите му станаха забавени. Тя беше забелязала това и то не й хареса. Бързо изрази недоволството си и той разбра това, когато погледите им се срещнаха. Пленителните й черни очи засветиха още по-ярко от гняв, а устните й под чипото носле се нацупиха обидено.

— Мис Меткалф — поздрави я той с официален тон и кимна с глава.

Долната й устна беше леко издадена напред и от това устата й изглеждаше по-розова, а устните — по-пълни.

— Мистър Гарет — гласът й беше рязък и студен. Внезапно Сет почувствува задоволство от това, че бе предизвикал такава реакция, защото се досещаше, че повечето мъже се надпреварваха да я забавляват и да удовлетворяват прищевките на красивата млада жена с искрящи като оникс очи.

Още от първия миг Сет беше разбрал, че спокойствието на сърцето му щеше да бъде подложено на опасност, ако й хрумнеше да изпита върху него силата на своя чар; ето защо се зарадва, когато настръхнаха един срещу друг като таралежи. В тази битка имаше нещо, което го въодушеви. Сет се почувства съживен от стремежа към победа и от предизвикателствата по време на играта на шах. Той усети, че и при нея е така. Беше прочел истината по красивото й лице и известно време за него беше достатъчно само да играе с нея шах.

„Надменно малко момиче — мислеше си той и се усмихна на спомена. — Нима тя наистина беше повярвала, че ще може толкова лесно да спечели неговата преданост?“ Усмивката угасна върху лицето му — беше спечелила неговата благосклонност. Всичко започна вечерта, когато нейната прислужница Мери се изправи на вратата на спалнята му с чаша бренди в ръка и му каза, че е изпратено от Едуард Меткалф.

Сет разбра, че прислужницата лъже — само Бес Меткалф знаеше, че той има проблеми със съня.

— Благодарете на мистър Меткалф от мое име — каза той на прислужницата. После се изпъна на леглото с подпряна до таблата глава и започна бавно да пие чудесното бренди, като си представяше, че устните й имат същия вкус. Малко по-късно сънят дойде при него така бързо, както никога преди.

Сет се отърси от спомените и се върна в настоящето. Оная вечер бе решил, че тя е толкова мила, толкова съобразителна. Но тогава той не я познаваше добре, не я опозна и когато се влюбиха един в друг, и дори по-късно, след всичко, което преживяха заедно, той не бе имал възможността да я опознае. Тя беше толкова невинна и мила, и Сет така и не разбра, че всичко е само преструвка. Под красивата й външност се криеше един лукав и остър ум; Бес беше човек, който знае какво иска и си го вземаше без каквото и да било чувство за вина или пък някакви си угризения на съвестта.

Никога не трябваше да забравя, че Елизабет Меткалф беше нещо много повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. В нея имаше много страст, трябваше да й признае това. Той си спомни първия път, когато се любиха. Беше станало толкова бързо, толкова невинно. Този ден капитан Джонсън беше отишъл на дока заедно с Едуард Меткалф. Пред Сет стоеше чудесната възможност да прекара добре един свободен ден, и той остана в имението. Когато Бес влезе в трапезарията, той закусваше. Сет се усмихна при спомена за това. Когато го видя да седи там и довършва закуската, Бес ужасно се стресна…

— Къде е чичо Едуард? — попита тя.

— Отиде на доковете заедно с капитан Джонсън — каза Сет и се усмихна леко. — Страхувам се, че ще трябва да се задоволите с моята компания — днес имам свободен ден.

Нещо проблесна и бързо угасна в очите й.

— Закусихте ли вече? — попита тя. Той кимна с глава. — Аз още не съм — това беше очевидно и тя поруменя, от което стана още по-хубава.

Бес беше приятен и забавен събеседник — той си пиеше кафето, а тя закусваше. Изненада се, когато след закуска момичето го попита дали не би искал да се разходи из имението.

— До лабиринта има красиво езерце, ей там, от другата страна на горичката — каза тя, посочвайки към отворената врата. Те се бяха преместили в кухнята, където Бес хрупаше прясно изпечена бисквита.

— Има ли риба в езерото? — попита Сет. Гледаше как тя се храни и изобщо не я интересува дали няма да си развали фигурата. Отхапваше от димящата топла кифличка, после я дъвчеше с наслада, след това даже си облизваше устните, за да улови някоя капчица разтопено масло.

Бес поклати глава.

— Има малко, мисля, макар че никога не съм се опитвала да ловя риба там. Обичате ли риболова, мистър Гарет?

— Сет — поправи я той и наклони глава. — Обичам го.

Лицето на Бес светна.

— Ще ме научите ли?

— С удоволствие.

Тя измърмори някакво извинение и изтича към стаята си; след малко се върна, облечена в памучна рокля с цвят на лавандула. По дрехата й нямаше никакви обръчи и модни кринолини; сламеното й боне беше с широк сенник и лилава панделка, която се връзваше под брадичката. Очите й светеха от възбуда, ала Сет си спомняше най-ясно усмивката й — радостна и жадна за живот, тя го очарова повече от всичко друго у нея.

Изведнъж тя посърна.

— Какво не е наред?

Сет си даде сметка, че я гледа втренчено. Той поклати глава.

— Не, няма нищо — промълви той, — всичко е чудесно… Наистина чудесно. Просто изглеждате много по-различна, това е всичко — той се поколеба. — Харесвам ви така.

Той се усмихна, а Бес му отвърна с широка усмивка.

— Благодаря ви, сър — каза тя.

Докато прекосяваха пищната зелена морава на имението, слънцето приятно топлеше гърбовете им; после навлязоха в горичката зад градинския лабиринт. Самият лабиринт не беше труден, защото растенията бяха садени наскоро и поради ниските храсти можеше да се види разположението на отделните коридори. Навлязоха в горичката, която ги обгърна като с плътни стени и разпростря над главите им зелен балдахин, през който едва проникваха оскъдни слънчеви лъчи.

Докато се разхождаха през гората, те почувстваха някаква атмосфера на интимност около себе си, благодарение на която Сет осъзна колко женственост имаше в момичето. Бес мълчеше и той усети, че тя също беше почувствала колко привлекателен е той… физически.

Излязоха на слънчева поляна с висока трева и езерото се ширна пред тях в цялата си красота.

— Вие гоните — извика Бес и побягна към водата, чиято повърхност светеше, цялата осеяна с малки къдрави вълнички.

Сет се засмя и хукна подире й; стигна до езерото заедно с нея, прегърна я и я повдигна във въздуха. Тя се смееше весело, докато той я завъртя в кръг, преди да я сложи отново на земята.

Изведнъж смехът им замря. Сет беше впил очи в устните и шията й — виждаше как се движи гърлото й, докато тя преглъщаше с мъка.

— Бес — прошепна той името й. Тя изглеждаше уплашена, но сякаш омагьосана, не помръдна. Той вдигна ръка към панделките под брадичката й, развърза ги и свали шапката. После нежно измъкна фибите от косата й и златните й къдрици се разсипаха като великолепна мантия от златиста коприна. Шапката й лежеше на земята до краката им.

— Мисля, че… трябва де се прибираме — каза тя и се задъха. Въпреки това затвори с наслада очи, когато той я докосна и започна да си играе с косата й, пръстите му пробягваха по копринените къдрици и нежно галеха главата и врата й.

— Защо? — Ръката му се спря на рамото й, после ласкаво продължи надолу и стисна пръстите й.

— Защото… защото… — тя трескаво си пое дъх, когато той пусна ръката й и я притегли към себе си. Меките и женствени форми се притиснаха към гърдите му; сърцето му заби лудо. — Не зная защо…

— Искам да те целуна — каза той.

Тя отвори широко очи:

— Ти ме молиш за това?

В сините му очи пламна огън.

— Ами ако наистина те бях помолил? Какво би казала?

Бес се престори, че размисля по въпроса.

— Може би… бих ти казала… — Тя се усмихна; бе съвсем ясно, че й е приятно.

Сет изръмжа на шега и я повдигна.

— Няма да те пусна, докато не ме целунеш. Само веднъж!

— Само веднъж!

Той кимна.

— Добре. Ама само веднъж — обеща тя и Сет я пусна.

Бес сви смешно устни уж за покана.

Сет се засмя.

— И ти очакваш да те целуна така?

Тя се намръщи.

— Какво лошо има в начина, по който се целувам?

Той разбра, че тя не беше направила нарочно тази смешна муцунка — момичето просто не знаеше как става това. Сет беше шокиран. Нима никога не бяха я целували?

— Отпусни се, Бес — каза той. — И затвори очи. Не стискай така устните си, просто ги отпусни, да, така е добре.

Сет сведе поглед към красивото момиче пред себе си и усети как в главата му отекват ударите на собственото му сърце. После се наведе и докосна с устни нейните, и те имаха вкуса на най-сладкия мед, който Бог някога е създавал.

Той затвори очи и лекичко захапа устните й, после нежно целуна всяко ъгълче — едно след друго. Тя изстена и се притисна в него. Сет усети как в него се надига диво желание, когато обви ръце около врата му и се поддаде на целувката му.

— Отвори си устата, Бес — прошепна той.

Тя се подчини и той бавно обходи с език вътрешността на устата й, прониквайки лекичко все по-навътре. Тялото й беше горещо и меко. Той искаше да я погали навсякъде. Плъзна ръка към гърдите й и я докосна — най-напред колебливо и когато тя не се дръпна, плътно обви едната й гръд с ръка, като леко я притискаше и масажираше зърното.

— Сет! — Тя се задъха. Грабна ръката му, уж за да я спре, но вместо това стисна здраво пръстите му и ги сложи върху другата си гръд.

— О, божичко, Бес, искам да те видя цялата — дрезгаво прошепна той.

— Страх ме е, но мисля, че… Нямам нищо против да ме видиш…

— Има ли друго място, където да отидем? — попита той. Продължаваше да я гали и да гледа как чертите й се променят от страстта.

— Не — тя се дръпна рязко.

Сет усети как сърцето му потъна от страх в очакване на гнева й, предизвикан от неговото поведение. Всъщност той сам не разбираше защо се държи по този начин. Досега нито една жена не беше го възбуждала така. Сет я желаеше толкова силно, че в този момент беше готов да продаде душата си, за да я има.

— Не — повтори тя сякаш на себе си. — Но можем да се върнем по-късно, довечера, след като всички заспят.

Сет присви очи. Наистина ли му определяше среща?

— Искаш да се срещнем тук довечера? След като се стъмни?

Тя го погледна откровено в очите.

— Да — после лицето й поруменя и тя извърна поглед. — Освен ако не греша нещо… или не искаш?

Дъхът му излезе със свистене и той целият потрепери.

— В колко часа? — Гласът му звучеше задавено.

Тя вече не усещаше напрежение.

— Какво ще кажеш да се видим след полунощ? В дванадесет и половина?

— Добре — той тръгна към имението, но Бес го спря и го хвана за ръката.

— Сет?

Той се обърна и вдигна въпросително вежди. Усети прилив на топлина.

— Не ме гледай така, Бес, или пак ще те целуна.

Бес изглеждаше доволна.

— Ще ме целунеш ли, Сет? Ще ме целунеш ли още веднъж?

Сет изстена и я притисна към себе си с дива целувка, от която й секна дъхът. След целувката той с радост видя, че очите й бяха светнали като звезди, а устните й розовееха още по-силно.

През нощта, докато се промъкваше през градинския лабиринт и горичката, той се разтревожи да не й се случи нещо. Но тя вероятно нямаше да бъде там, защо да се тревожи напразно? Въпреки това той се надяваше, че ще я види, и от спомена за нейната близост сърцето му силно заби. Слабините му се стегнаха, когато си спомни сладкия вкус на устните й.

Набраздената повърхност на езерото отразяваше лунната светлина. Въздухът беше свеж и ухаеше на трева и диви цветя. Мек топъл ветрец галеше лицето му, докато той отиваше към мястото, където трябваше да се срещнат.

Сет спря и се огледа, разочарован, че не я вижда. Макар да не беше изненадан, той се ядоса, защото страшно му се искаше да я види. Водата сякаш го приканваше с блясъка на игривите си вълни. Възбуден и разгорещен само при мисълта за Бес, Сет свлече ризата си и посегна към панталоните. Поне щеше да поплува и да се охлади. Последното нещо на света, което му се щеше да направи сега, бе да се върне в стаята и да си фантазира разни неща за Бес Меткалф.

Водата беше студена и освежаваща; гол, той нагази вътре, после се гмурна под бляскавата повърхност. Усети ласката на водата като женски ръце. „Като ръцете на Бес“ — помисли си той.

Сет подаде глава, за да вдиша, избърса капчиците вода от очите си и отмахна назад мокрите кичури от лицето си. После отново се гмурна и заплува със силни, изтощителни движения, които щяха да отмият всичките му мисли за русокосото момиче, захвърлило го в този огън. Той продължи да плува, докато усети крещяща болка в мускулите на ръцете и краката си, предизвикана от силното напрежение. Сет спря да плува — едва дишаше.

Стъпи на дъното и тръгна към брега. Мокрото му голо тяло просветваше на лунната светлина, а погледът му оглеждаше внимателно мястото, където беше сигурен, че е оставил дрехите си.

— Това ли търсиш?

Той застина и после се усмихна спокойно и бавно.

— Ти дойде. Мислех, че си променила решението си — беше доволен, че водата му стигаше до кръста, защото като видя Бес, силата му се възвърна отново… и заедно с нея — желанието му да я има.

Тя стоеше на няколко крачки от водата и в дясната си ръка държеше неговата риза, а в лявата — една въдица.

Бес се вгледа в дрехата, която държеше, и после храбро срещна погледа му.

— Плуваше ли? — попита тя. — Или се опитваше да хванеш някоя риба?

„Въдица? Тя наистина ли си бе помислила, че ще се срещнем, за да ловим риба“ — питаше се Сет. После се отпусна, като си припомни целувките й и учтивостта, с която го помоли да я целуне още веднъж, преди да си тръгнат. „Аз мисля, че… нямам нищо против да ме видиш“ — беше казала тя.

— Да изляза ли, или ти ще дойдеш при мен? — попита той, като я гледаше втренчено. Тя беше обърнала лице към луната, която осветяваше красивите й черти и й придаваше някакво сияние, от което изглеждаше някак прозрачна.

— О, моля те, излез — тя пусна въдицата. — Водата изглежда студена и аз съм сигурна, че има по-лесен начин да се лови риба.

Сет се вцепени. Той остана така, докато не видя как трепкат устните й и разбра, че тя знае защо са дошли, но се страхува.

Той се стрелна към брега, като я наблюдаваше как ще реагира, като го види целия. Очите й се разшириха.

— Та ти си съвсем гол!

Той се засмя и белите му зъби проблеснаха в сумрака.

— Мислех, че няма да забележиш.

— Но къде са ти пантал… дрехите? — задъха се тя.

— Ризата ми е у теб — каза дрезгаво той и усети как гласът му трепери. — Панталоните ми са някъде там, на земята.

Настъпи продължително мълчание и когато той я погледна отново, разбра, че тя беше намерила и панталоните му, но бе предпочела да не му ги дава веднага. Предположи, че ги е скрила.

— Не съм ги скрила! — Тя отстъпи назад, а в погледа й се четеше паника, когато Сет пристъпи към нея гол и леко издърпа ризата от треперещата й ръка. Той остави ризата да падне на влажната земя.

В паниката си Бес отказваше да гледа другаде, освен към лицето му. Сет улови брадичката й.

— Толкова ли съм противен, че не можеш да ме погледнеш?

— Не! — възкликна тя и се дръпна рязко. — Разбира се, че не!

Но въпреки това не искаше да погледне надолу.

— Бес — каза тихо той и отиде съвсем близо до нея. Отново улови брадичката й и я повдигна нежно, после леко целуна треперещите й розови устни. Вдигна глава и отвори очи, за да види пламналото й лице. Очите й бяха затворени, а чертите на лицето й — отпуснати от приятното усещане, което беше изпитала от нежната целувка.

— Бес — каза той. — Не се страхувай, няма да ти причиня болка. Никога няма да те нараня.

Очите й се отвориха широко и в тях той видя доверието на невинността.

— Не трябваше да идваме.

— Знам — призна той.

Въпреки това много ми се искаше да дойда.

Гърдите му се изпълниха от щастие.

— Нищо не можеше да ми попречи да дойда.

— Но ти си съвсем гол! — Гласът й беше задъхан и уплашен. Въпреки това тя отстъпи назад, за да може да го огледа целия и пулсът му се ускори, като гледаше как се променя изражението на лицето й. Любопитство. Ужас. Желание.

— Плаша ли те?

Този път Бес го погледна открито и в очите й имаше любопитство.

— Не — тя вдигна ръка, като че ли искаше да го докосне. След това пое шумно дъх и отпусна ръката си, ужасена от това, което смяташе да направи.

— Продължавай — окуражи я Сет, после хвана ръката й и я сложи на гърдите си. — Докосни ме. Всичко е наред.

— Но аз… но една дама…

— Ти си една красива дама, Елизабет Меткалф, но мислиш и говориш твърде много. — Гласът му я изкушаваше. — Докосни ме сега, за да задоволиш невинното си любопитство.

Тя издържа на погледа му, преди да се поддаде на внезапния импулс да погали твърдите мускули на гърдите му. Сет стоеше неподвижен, а от допира на меките й длани зърната на гърдите му изпъкнаха. Когато го докосна за втори път на същото място, той изстена, затвори очи и я стисна силно за китката. Бес се задъха:

— Заболя ли те?

— Мили боже, не — промълви той. После рязко си пое дъх и отвори очи. Мускулите му се стегнаха; тя усещаше през полите си как втвърденият му член пулсира.

— Какво, тогава… — въпросът й замря в гърлото, когато пристъпи и усети доказателството за силното му желание. — Боже господи!

Сет се засмя на пресекулки.

— Боже господи ли? Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — Той замълча за малко. — Или пък да направиш?

— Не те разбирам — Бес примига смутено срещу него.

— Нека ти покажа тогава — каза той меко, а гласът му беше дрезгав. Синият му поглед я галеше, той я притегли към себе си със силата на волята си.

— На тебе ти хареса как те целувам… нали?

Лицето й се сгорещи.

— Сет, моля те! Това не е нещо, което един мъж…

Той запуши устата й с целувка, която я разтърси със силата на страстта си. Когато той вкуси сладостта на устните й, тя потръпна, но се поддаде на целувката му, като че ли искаше не само леко загатване, а нещо повече. Ръцете й го прегърнаха през кръста и го притеглиха силно към нея.

Сет потрепери от удоволствие и задълбочи интимността на ласките си. Той стана агресивен, а милувките му — нетърпеливи; тялото на Бес реагираше диво и подхранваше бесния огън, който изпепеляваше слабините му.

Ръцете му намериха гърдите й през тънката материя на дрехата, раздразниха зърната им и те набъбнаха, изпъкнали през плата; Бес застена.

— Искам да те видя цялата. — Той беше казал същото и преди, но не така отчаяно. Желанието му да я види гола и преди беше много силно, ала сега цялото му тяло плачеше за облекчение, крещеше от желание да я гледа, да се притисне до нея, да опита вкуса и структурата на всеки сантиметър от нейната плът.

Тя се дръпна рязко, но не за да му се противопостави или да сложи край на страстната им прегръдка, както той се страхуваше. Бес се опита да разкопчае роклята отзад, но движенията й бяха несръчни и припрени. Тя изобщо не можа да стигне до първото копче.

Сет хвана ръцете й, после се усмихна мило и улови нежно дланите й, преди да ги обсипят леките му като перо целувки. Тя въздъхна от удоволствие и затвори очи.

— Обърни се — каза меко той. Като видя дългата редица от телени копчета, Сет усети, че търпението му се изпари за момент. Почуди се дали носи корсет, като се надяваше през цялото време, че не носи, защото едва ли щеше да му стигне търпение даже за фустата. Пръстите му се пипкаха известно време с първото копче, после някак си му потръгна и той бързо разкопча всичките.

Дъхът му спря, когато разтвори краищата на памучната рокля; после от гърдите му се откъсна въздишка на облекчение, когато видя, че не носи корсет. Зърна белотата на ленената й риза и страшно му се прииска да я разкъса, за да види най-после меката бяла плът от мечтите си.

В този миг Бес се съвзе — свали фустата си и остана само по риза. Пълните й гърди повдигаха фината тъкан; талията й беше много тънка, а ханшът й се разширяваше надолу във великолепна пропорция.

Сет я изпиваше с пламнал поглед, който я обхождаше от горе до долу и обратно; в него лумна пламък, когато изучаваше формата на красивите й крака… добре оформените й прасци, изящните глезени, които белееха в мрака. Беше обута в пантофки, които изрита настрани, докато я гледаше. Голите й стъпала просветваха меко с малките си красиво оформени пръсти на фона на сочната тъмна трева.

— Сет? — гласът й прозвуча тих и напрегнат сред кротките звуци на нощта — въздишката на вятъра във високите треви, нежният плисък на водата в брега.

Той откъсна поглед от краката й и се взря в нея, изпълнен с благоговение пред съвършенството на коприненото й тяло.

— Сет, какво има? — като че ли я беше страх да не е направила нещо ужасно.

— Нищо, сладка моя — прошепна той, после разтвори ръце, — ела тук.

Тя потъна в прегръдката му без колебание и кръвта на Сет кипна от доверието й в него; сърцето му запя в тиха радост.

Тогава той я целуна и в този миг Бес Меткалф си превърна в сърцевината на неговия свят. Устните й с вкус на мед… омайващото ухание, което излъчваше тя… топлината на меката й заоблена женственост. Целувката бързо прерасна в дълбоко сливане на устните им. Бес изгаряше от нетърпение да го докосне навсякъде, също както той — да я милва. Тя стенеше и тялото й реагираше на стремежа му да й достави удоволствие. Насладата, която тя изпитваше от неговите милувки, усили собствената му наслада и увеличи желанието му.

— Моля те — прошепна тя.

— За какво ме молиш? — попита той и леко се отдръпна, за да види разкъсваното й от страст лице. — Да те докосвам, да целувам голите ти гърди?

Тя рязко си пое дъх при споменаването на гърдите й.

— Това ли искаш, Лизбет? Да те целувам? — Той докосна мястото, където зърното на лявата й гръд се издигаше като малко връхче над меката памучна тъкан. — Тук ли? — Сет видя как тя мъчително преглъща и кимва с глава.

Двамата посегнаха едновременно към края на ризата. Сет усети докосването на горещите й ръце, докато й помагаше да съблече единствената дреха, която бе останала на нея. Тогава тя се изправи гола пред него, гладкото й бяло тяло отразяваше меката лунна светлина. Сет я притисна силно до себе си, преди да я сложи на земята.

— Боже мой, ти си толкова хубава — прошепна той с благоговение.

Тя легна върху меката постелка от сладко миришещи треви и ленената й коса се разля в красив контраст върху тъмната зеленина.

Сет целуваше гърдите, корема и меката извивка между бедрото и ханша й. Първоначалното му намерение да не бърза изчезна от пламтящите ласки на Бес, която го галеше навсякъде, докъдето можеше да стигне. Докосванията им ставаха все по-диви в отчаяното си търсене. Устните им се търсеха и после се сливаха.

— Сет! — извика тя.

Той изстена, когато тя приканващо разтвори крака.

Пръстите му докоснаха тайнственото хълмче на желанието и видя как това я разтърси.

— Спокойно — каза й той. — Няма да те нараня.

Тя се изви леко над земята, плътта й жадуваше ласките му, а той меко насочваше движенията й и подготвяше тялото й за своето проникване.

— Сет? — тя дишаше тежко. — Моля те… — прошепна тя, но той знаеше, че не е сигурна за какво моли.

Той се стегна, за да запази твърдостта си, докато се настаняваше между бедрата й. Сет искаше да й бъде хубаво, защото беше чувал, че девствениците изпитват болка.

Тя се задъха, когато той опипа полека скрития храм от влажна топлина.

— Съжалявам, Лизбет — успя да процеди той през зъби, болезнено стиснати в желанието му да се владее. — Обещах да не ти причинявам болка, но се страхувам, че…

За негова изненада, тя го дръпна плътно до себе си; коремът й се изви нагоре като дъга в стремежа да го поеме изцяло. Застина за миг, докато той се мъчеше да проникне в нея, после се отпусна и го прегърна здраво.

— Да — насърчаваше го тя. — Да, да…

С ликуващ вик Сет проникна в нея и двамата се залюляха в ритъм, който ги издигаше нагоре и нагоре към екстаза на едно сладко желание. Бес се извиваше като дъга срещу него и стенеше от удоволствие.

Сет усети как тя се издига от бездната към върха на блаженството и най-после си позволи да свърши… да се стрелне в небето и после да поеме последното гмурване, което бавно щеше да върне него самия и жената под тялото му отново на земята. Бес лежеше мълчаливо, след като той свърши. Нима беше сгрешил, като сметна болката за удоволствие, и действително ли тя изпита наслада от тяхното сливане? Той се опря на лакът и легна на едната си страна. Не можеше да не я гали, докато тя лежеше до него със затворени очи, а голите й гърди се повдигаха и спадаха, докато дишаше.

— Бес, съжалявам…

Тя отвори очи и го погали по бузата.

— Недей — каза тя, — аз не съжалявам.

 

 

Недей… аз не съжалявам. Тези изумителни думи го изтръгнаха от спомена за първия път, когато се любиха. Устните му се изкривиха, докато лежеше на койката си. Любов ли? Тя му беше признала любовта си само мигове след като се бяха любили. Последва седмица и половина на страстни срещи и откраднати целувки, и те го накараха да й повярва. Тя го обичаше… или поне така казваше.

Той впи поглед в тавана. Още тогава знаеше, че трябва да се върне на кораба. Беше подписал договор и трябваше да върви. Но обеща да се върне при нея. Защо, по дяволите, тя се съгласи да го чака, след като нямаше никакво намерение да го прави?

Сет си припомни месеците на кораба. Мисълта за любовта им му даваше сили да върви напред в тежки минути, когато беше просмукан от дъжда и брулен от ветровете или когато корабът им беше подхвърлян насам-натам като безжизнена кукла от гневния пенлив океан. Любовта й го караше да се усмихва, когато трепереше от студ или когато слънцето на южния тропик изгаряше болезнено кожата му до червено и той си лягаше на койката, пламнал от треска.

Тогава дойде писмото й. Бе обещала да му пише и той беше много щастлив, че след всичките тези месеци на очакване и на пътуване от едно пристанище към друго, най-после беше получил вест от нея.

Бе очаквал тя да го прегърне с нежните си думи, но вместо това светът му се срути от нейната жестока изневяра. Бес Меткалф му беше изменила и в нейния хитър ум се бе вселила мисълта да си намери богат съпруг. Клетвите й във вечна любов не бяха нищо повече от думи, изречени в момент на огнена страст, лъжи, изречени от жена, намерила физическо удоволствие в целувките и ласките на един обикновен моряк.

Да вярва на Елизабет Меткалф? Никога повече!