Кендис Макарти
Господарката на моретата (12)

Глава 12

Тази част от бразилския бряг бе забележителна с белите си пясъчни плажове и сини лагуни. Впечатляваше и сочната зеленина на крайбрежните гори. Бес чувстваше болезнено присъствието на бъдещия си съпруг, когато заедно прекосиха горещия пясък и се насочиха към гората. Тя усещаше влажното си, запотено тяло под роклята. Дали се виждаше? Не беше ли се разголила прекалено много за една младоженка?

Сет й се струваше страшно привлекателен. Преди да слезе от кораба, бе облякъл тъмна жилетка върху бялата си ленена риза. Бос, нахлузил тъмни бричове, той приличаше на страшен, кръвожаден буканиер.

Никога досега не й беше изглеждал по-вълнуващ.

Хвърли му бърз поглед и забеляза, че Сет се бе къпал и избръснал сутринта. Кожата на лицето ме беше гладка, бакенбардите подравнени. И както винаги, миришеше на нещо прекрасно, като на сапун… като на Сет… като на море.

Сет продължаваше да я придържа за ръката, помагайки й винаги когато се препъваше. Кожата й пламваше всеки път, когато той я докоснеше, а тялото й чувствено потръпваше.

Той спря накрая на гората и изчака хората му да извлекат на пясъка малката лодка, измъкна от нея ботушите си и ги нахлузи. След това подаде пантофите на Бес и я закри от погледите на мъжете, докато тя се обуваше. С внезапно поривисто движение, което съвсем изненада Бес, той я взе в мощната си прегръдка и я понесе през тропическата гора.

Когато тя запротестира леко, той обясни:

— Змии — това бе достатъчно, за да я накара да замълчи.

Повървяха известно време през гората, докато дърветата съвсем оредяха. Там, вписана в красивата гледка на това живописно местенце, се показа груба колиба, построена от клони, треви и палмови листа.

Когато наближиха, вратата на колибата изведнъж се отвори. Една жена с неопределен произход и цвят на кожата ги поздрави, като ги подкани с жест да се приближат. Тя каза нещо на Сет, което Бес не можа да чуе.

— Арабела — каза Сет, а сините му очи обгръщаха фигурата й отгоре до долу.

Тръпки на ревност обхванаха Бес при мисълта, че той може да оглежда друга жена така, сякаш я намираше приятна за окото. Още повече и полуоблечена. Тя беше млада, с гърди, които напираха през туниката, а дългите й крака бяха леко покрити в основата на бедрата.

Изучавайки я внимателно от главата до петите, Бес съзерцаваше с удивление тази разточителна демонстрация на разголена плът.

— Ти я зяпаш — каза Сет.

— А ти не?

Отговорът й го накара само да повдигне вежди. Сет пусна Бес на земята и я хвана за ръка, за да я въведе в колибата. Тя се възпротиви.

— Защо ще влизаме в къщата на тази жена? — попита и отново изпита тръпки на ревност.

— Къщата не е нейна. Тя е само прислужница. Мистър и мисис Данън — пасторът и неговата съпруга — живеят тук през последните пет месеца, откакто са пристигнали. — Той спря за момент. — Хайде, влизай.

— Откъде знаеш името й?

— На Арабела?

Тя кимна с глава.

— Тя току-що ми го каза.

— О-о…

— Да вървим.

Бес влезе, защото нямаше друг избор. Освен ако не искаше да живее вечно на непозната земя, с хора, които й бяха чужди. С изключение на Джон Рийвз.

Въпреки това пристъпи колебливо.

— Бес! — Сет ставаше нетърпелив.

Бес не можеше да направи нищо, за да промени нещата. Тогава защо трябваше да се инати на това, което съдбата й бе отредила?

Тя направи недоволна гримаса и посочи с ръка:

— Води напред, сър капитан Гарет.

Сет не се сдържа и се изсмя. Стисна ръката й успокоително и след това я дръпна в колибата.

Интериорът й подейства като шок. Просто не можеше да откъсне очи от скъпата мебелировка.

Сет също бе удивен и тя с облекчение разбра, че и той не е идвал тук преди. После си спомни за Арабела, но вече успокоена, защото очевидно Сет й бе казал истината — не бе срещал тази жена преди това.

Вниманието й бе привлечено от един необичаен предмет — златна статуетка на жена, поставена върху полирана маса. В колибата се носеше странна смесица от аромати, които Бес не можеше да разпознае.

— Откога, казваш, живеят тук? — попита тя Сет.

Срещна погледа му, а изражението му подсказваше, че и той мисли за същото.

— От пет месеца. — Сет снижи глас, така че само тя да го чуе. — Изглежда са постигнали доста за толкова кратко време. Да се чуди човек…

Тя кимна. Наистина, твърде необичайно за един пастор и неговата съпруга. Такава демонстрация на състоятелност в дома на един мисионер като че ли не бе съвсем подходяща. Наистина ли тези неща принадлежаха на един проповедник — човек на Бога?

Изглеждаше сякаш в колибата нямаше никой, когато те влязоха. След това в дъното на стаята се раздвижи някаква завеса и Бес разбра, че колибата имаше не една, а две стаи.

Човекът, който тръгна към тях, бе оформен солидно, с дебели бузи и малки, изпъкнали очи. Устните му бяха тънки и почти се губеха в гънките на тлъстото лице. Той я накара да се почувства направо неудобно.

— Значи, това е твоята красива избраница? — Той говореше на Сет, но погледът му бе втренчен в Бес.

Златистите му очи също бяха необичайни и гледаха зловещо.

Обръщайки се към Сет, Бес видя как той кимна.

— Позволете ми да ви представя — каза Сет. — Бес, това е мистър Данън… моята годеница — Елизабет Меткалф.

Главата на човека се наклони, от което бузите му се затресоха, и тя трябваше да потисне пристъпа на смях, който я обхвана.

— Мистър Данън! — каза тя, а веселото й настроение изчезна при вида на официалната поза на човека. — Приятно ми е да се запознаем. — „Лъжкиня“ — мина й през ума.

Изведнъж й се прииска церемонията да свърши по-бързо, така че по-скоро да се отърве от присъствието на този отблъскващ субект.

— Чудесна рокля, мисис Меткалф — Джордж Данън гледаше Бес с нескрито желание, което изглеждаше почти развратно. — Тя просто стои прекрасно на тялото ви.

Доведен до края на търпението си, Сет усети как стиска зъби и мускулите му се напрягат в желанието си да удари мисионера. Но успя да се пребори с импулсивното желание. Данън бе единственият човек, когото познаваше тук. И само той би могъл да ги венчае законно. Въпреки това атмосферата, която той създаваше преди церемонията, бе започнала да го безпокои…

„Както бе обезпокоила и Бес…“ — си помисли Сет.

Напрегната тишина изпълни предверието на къщата.

— Желаете ли да пийнете нещо? — запита пасторът. — Може би малко от нашето бразилско кафе?

— Не, благодаря ви — каза Сет учтиво. — Бес?

Погледът й срещна очите на бъдещия съпруг.

— Не, не съм жадна.

„Как може — помисли си пак тя — да се предлага кафе в тази горещина?“

След това се почувства виновна за тези мисли, защото някой друг вероятно също би се учудил на желанието й за гореща баня, ако в момента го разбереше.

— Всъщност ни остава много малко време, преди да тръгнем — каза Сет.

— О? — Джордж изглеждаше обезпокоен. — Не бях разбрал, че корабът ви ще отплава толкова скоро.

Усмивката на учтивост, която Сет изобрази, бе твърде слаба.

Трябва да спазваме графика си.

Джордж кимна.

— Разбирам. Наистина разбирам. Не се безпокойте, въобще няма да се бавим. Очаквам моята Матилда да се появи всеки момент. — Той направи пауза и след това се обърна към Бес. — Матилда е съпругата ми.

Бес, която успяваше да избягва погледа му досега, бе принудена да го погледне в очите.

Разбирам — каза тя, преди да отвърне поглед.

Матилда Данън наистина пристигна след няколко минути. Дебела жена с тъмна коса и силен, кънтящ глас, който накара Бес да трепне, щом го чу за първи път. Влетя през отворената врата на колибата, загърната в пурпурна пола, избеляла и скъсана на места, в пълен контраст с пищната обстановка, в която живееше.

— Обичам сватбите! — възкликна тя. — Те… — Тя подсмръкна. — Карат ме да плача… — и започна да хълца, макар и не съвсем на място.

Джордж потупа жена си по ръката.

— Хайде, хайде, скъпа. Нека не се отдаваме много на емоциите. Капитан Гарет току-що ми каза, че „Господарката на Моретата“ ще отплава скоро. Наистина разполагаме с малко време.

Жената изглеждаше изненадана.

— Да, да — отвърна тя. — Тогава да започваме с церемонията.

Тя се наклони към Бес, а всичките й сълзи бяха изчезнали.

— Каква прекрасна рокля, скъпа. Чудесна, наистина чудесна рокля.

— Благодаря ви — каза Бес.

Жената също я караше да се чувства неудобно. С двамата Данънови в стаята тя изпадна в клаустрофобия. Матилда Данън миришеше на пот и някакви екзотични масла. Миризмата замая Бес и тя се олюля, чувствайки се някак странно.

— Сет — прошепна тя, докосвайки го по ръката. Той се наведе към нея, така че никой да не чуе какво си говорят. — Моля те, не може ли да направим церемонията навън? Тук не мога да дишам.

Той загрижено я погледна, забеляза бледото й лице и кимна с глава:

— Мистър Данън, годеницата ми и аз бихме искали брачната церемония да се проведе навън.

— Какво? — извика Матилда с възмущение. — Не ви харесва нашият дом?

— Не, не, въобще не става дума за това — започна да я уверява Бес. В гърлото й нещо започна да се надига. Просто трябваше да излезе извън колибата. Тези странни миризми и близостта й до двете огромни фигури направо я потискаха. „Не си представях така моята сватба“ — помисли си.

— Момичето изглежда зле — каза Джордж. — Да я изведем навън.

— Зле? — изскимтя Матилда. — Как може да й е зле?!

Бес и Сет излязоха бързо в желанието си час по-скоро да избягат от виещия глас на ужасната жена, а и за да се отърват от задушаващите миризми, които изпълваха тясното пространство на колибата. Част от екипажа на „Господарката на Моретата“ ги чакаше на откритото място.

Бес чуваше гласа на Матилда, която все още не излизаше. Жената беше вбесена; тя се оплакваше от гадните животни, живеещи в гората, от горещината отвън, от нежеланието на съпруга й да извърши церемонията тук вътре, след като нямало причини тя да се провежда навън.

Без съмнение в колибата на Данънови бе по-хладно благодарение на особената й конструкция — големите палмови листа застилаха покрива и закриваха прозорците. Бес виждаше, че някои от листата са повехнали, но въпреки това успя да забележи, че те редовно се подменяха, за да се поддържа прохладната влага, която сваляше температурата. Въпреки това тя твърдо предпочиташе да бъде навън.

Бес премина през откритото пространство като сомнамбул. Притесняваше се какво щеше да се случи, когато Сет разбере, че тя притежава Е. Меткалф. Той вървеше на една-две крачки след нея.

— Бес? — Мекият глас на Сет се промъкна в съзнанието й. — Добре ли си?

Тя преглътна.

— Добре съм.

Бес много внимателно се огледа наоколо.

— Има ли някъде наблизо поток? Много съм жадна и просто си мечтая за една студена глътка вода.

Капитанът погледна мисионера, който бе излязъл от колибата, последван от навъсената си съпруга.

— Данън, има ли прясна вода наблизо?

Бес се отправи към пътеката, без да се огледа дали някой я следва. Тя бе изплашена. Бе разочарована от това, че събитията се развиваха по този начин. „Трябваше да се омъжа в Меткалф Менър… Трябваше да съм щастлива като младоженка.“

Сет успя да я настигне тъкмо когато тя се изправи пред един кристален извор. Бес почувства ръката му върху рамото си, усети чистия му, като на свежо дърво, аромат, но не погледна към него. Вниманието й бе приковано от чистата вода пред нея. Слънчевата светлина проникваше по-трудно, но въздухът бе топъл. Тя съзерцаваше с благоговение красотата на това място… сочната зеленина на палмовите листа, провесени ниско от дърветата, и яркото разнообразие на дивите цветя.

Спомените за едно определено място в Меткалф Менър нахлуха в нея… как Сет я любеше… упойващият аромат на високата зелена трева, която бе обгърнала голите им тела… часовете, през които с неповторима наслада се веселяха голи в хладките, девствени води на езерото.

Тя погледна към Сет и от странното изражение на лицето му разбра, че той също си спомняше за това.

— Прекрасно е — каза тя, страхувайки се да произнесе думите, за да не развали магията на мига.

Сет срещна погледа й; пламъкът на желанието, който гореше в сините му очи, я накара да поеме дъх и ръката й се вдигна нагоре, притискайки лявата гърда… тази до сърцето.

— Да се оженим тука — предложи той.

Очите й заблестяха. Каквото и да се бе случило след онези две седмици, прекарани в Уилмингтън, те си оставаха лелеян спомен, защото бяха наистина прекрасни.

Тя кимна с глава.

— Харесва ми идеята.

Това някак си подхождаше на привързаността на тяхното бракосъчетание и на странните обстоятелства, които го съпътстваха. Тук, на това прекрасно място, тя можеше да се преструва, че доброволно се омъжва — че любовта на Сет към нея е истинска.

— Да — прошепна тя, — мисля, че ще е прекрасно.

Бес се обърна и застана до брега на езерото. След това се наведе и загреба с шепа вода, която изпи.

Тя чуваше как Сет говори с Данънови, чу високия, раздразнен глас на Матилда Данън, която се оплакваше от нещо, и след това, след неколкоминутен разговор със Сет, как Джордж сърдечно, а Матилда със смекчен тон, се съгласяват да проведат церемонията в гората, близо до езерото.

Джеймз Кели застана до Бес.

— Изглеждаш замислена — каза той.

Тя се бе изправила до езерото и гледаше с възторг кръговете, които бе направила една рибка, подскачайки над водата. Кръговете се разшириха и изчезнаха, но друга рибка се приближи до повърхността за храна.

Тя се обърна към първия помощник-капитан.

— Замислена? Нима всяка младоженка не изпитва за момент колебание?

Джеймз кимна.

— Той е добър човек — каза Джеймз след минута тишина.

Тя се усмихна на опита му да я успокои.

— Ти си сигурен в това, нали?

Джеймз сякаш се почувства засегнат от думите й.

— Ако не вярваш, че това е истина, тогава защо се омъжваш за него?

Бес осъзна грешката си. Грешка, която трябваше да поправи, ако искаше първият помощник-капитан да повярва, че тя и Сет са сключили щастлив брак, по любов.

— Не, не това имам предвид… — „Имам ли избор?“ — си помисли тя. Бес въздъхна. — Извини ме, Джеймз. Разбира се, че намирам Сет за добър човек. Просто съм малко изнервена от бързината и всичките тези вълнения… и… — гласът й премина в шепот: — Мисля си, че Джордж Данън не е идеалният божи служител.

Джеймз кимна, като веждите му се вдигнаха в единия край нагоре, когато се намръщи.

— И светец дори трудно би изтърпял жена му.

— Е, аз не съм светица — каза Бес, като му се усмихна широко, защото харесваше Джеймз Кели и изпитваше удоволствие от компанията на този човек.

Може би, ако го бе срещнала по-рано, преди Сет, преди да бъде смазана от любовта му, тя би се влюбила в този човек.

Останалите скоро се присъединиха към тях на брега на езерото. Бес наблюдаваше как Сет говореше нещо на двамата моряци — Марк Хок и брат му Джейкъб.

„В сравнение с всички присъстващи мъже, с когото и да било, Сет бе най-мъжественият, най-привлекателният мъж“ — си мислеше Бес. Всъщност, през целия си двадесет и една годишен живот, тя не бе срещнала някого, който би могъл да се сравнява със Сет Гарет. Всяка жена, при обстоятелства, различни от нейните, би се гордяла да има капитана за съпруг. Стига да можеше само да му се вярва, че ще удържи на думата си…

Когато той я изостави преди повече от пет години, те дори не бяха сгодени. Не бяха споменали нищо на чичо Едуард или Джоуел Джонсън за тяхната любов. Сет бе споделил, че има задължения, които трябва да изпълни, преди да се ожени, задължения, които ще приключат едва след последното му пътуване по море. Бес никога не разбра от какъв характер са тези задължения, но тогава тя бе толкова погълната от Сет, толкова влюбена в него, че не му зададе никакви въпроси в този връзка. Вярваше на всяка негова дума и в тяхната любов. Всеки ден след първия месец чакаше да се обади, а оттогава вече бяха изминали няколко години, без да има някаква вест от него…

„Дали тези задължения не касаеха някоя друга жена“ — се питаше тя сега отново, след всичките тези години. Той бе толкова красив; сигурно и в другите пристанища е имало жени, които са се предлагали на красивия моряк. И ако е имало друга жена, той при нея ли е останал, и не е могъл да се откъсне?

Тя се намръщи, объркана от посоката на мислите си. Бе вече твърде късно; злото бе направено. Защо я бе грижа все още за всичко това? Какви други глупости щеше да измисли още? Ако Сет имаше някоя друга жена някъде, жена, която той обича повече от нея, защо тогава не беше при нея? Защо не се беше оженил?

— Да започваме, какво ще кажете? — Мисионерът държеше малка черна книжка.

Проповедническа книжка, предположи Бес. Той посочи с жест мястото пред себе си.

— Мис Меткалф, вие застанете тук. Капитане, вие застанете до нея, от дясната й страна, моля.

Сет зае мястото си до Бес, сграбчвайки ръката й. Тя бе студена и лепкава и той събра вежди, като започна да я трие с длани.

— Добре ли си, скъпа?

Тя кимна, без да го погледне. Лицето й бе бледо, на него се бе настанила непонятна тъга. Сет се почувства като натрапник за това, че я принуждава да се омъжи за него по този начин.

— Това е единственият начин — каза той меко, мъчейки се да убеди Бес и себе си, че предприемат правилна стъпка.

Тогава тя го погледна.

— Ти го казваш.

Интонацията й бе горчива. Очите й блестяха с потисната ярост.

Той се закашля, чувствайки се потиснат. Как да я накара да го разбере? Толкова лошо мнение ли има за него, че не може да изтърпи дори едно фиктивно бракосъчетание?

„Тя ще се съвземе — си помисли той. — Стига да не й досаждам.“

— Моля те, Сет — прошепна тя. — Днес е сватбеният ни ден. Ако продължаваш да ме гледаш така смръщено, никой няма да повярва, че се обичаме.

Той бе стреснат от думите й, докато осъзнае смисъла им.

— Права си, разбира се — отвърна Сет и се усмихна. Той постави пръст под брадичката й, повдигайки я леко. Хайде, скъпа, ако побързаме, ще е най-добре.

Матилда Данън стоеше срещу Бес в застинала поза, излъчваща неодобрение.

— Вие двамата, какво си шепнете?

„Моля те, лейди — си помисли Бес, — не разваляй илюзията.“ Единственият начин, по който Бес можеше да изтърпи до края церемонията, бе да демонстрират истинска любов.

— Ние се обичаме — отвърна Сет на жената и Бес го погледна с изненада и благодарност.

Матилда Данън се изчерви.

— Все още не разбирам, защо не можем да проведем церемонията вътре — отново замърмори Матилда.

Бес се изправи настръхнала срещу нея. Сет се бе отдръпнал за момент и без неговото успокояващо присъствие тя изпитваше желание да излее целия си гняв, който бе насъбрала, върху тази досадна жена. Тя тъкмо отваряше уста, за да изкаже всичко, което й бе на ум, когато видя, че на няколко крачки от тях Сет късаше цветя. Той береше цветя за нея! Булчински букет. Гневът й изчезна и в следващия момент тя се чу как се извинява на съпругата на пастора.

— Мисис Данън, съжалявам. Наистина съжалявам, но тази рокля… толкова е горещо. Вие имате чудесен дом, но винаги съм мечтала да се омъжа на брега на езеро.

Сет се присъедини към тях, подавайки й мълчаливо дивите цветя. Бес ги пое с навлажнени очи, изказвайки своята благодарност с цялото си поведение. Когато се обърна назад, за да види ефекта от извиненията си, отправени към Матилда, тя се чудеше какво от думите й е успял да чуе Сет, и как ги възприема. Някога те бяха мечтали да се оженят на брега на езерото в Меткалф Менър…

Лицето на Матилда се смекчи, когато видя простичкия жест на Сет, изразяващ любовта му към бъдещата му съпруга.

— Извинявай, скъпа — отвърна тя. — Трябва наистина да си държа устата затворена. В края на краищата това е вашата сватба.

„Да, така е!“ — си помисли Бес ядосана, но само се усмихна на жената и кимна в знак на съгласие.

Самата церемония бе много кратка. Бес стоеше до мъжа, когото някога бе обичала; цялото й съзнание бе като в мъгла, очите й не виждаха нищо. Тя чу много малко от това, което каза свещеникът. Сигурно бе отговаряла правилно и в необходимия момент, защото нямаше ужасяващи коментари от страна на Матилда Данън.

И след това целувката на Сет. Той притисна уста към устните й, и главата й се завъртя, светът пред нея се преобърна, превръщайки се в калейдоскоп от цветове и ярки светлини. Устните на Сет й върнаха чувството за реалност, усещаше силните му ръце около нея, притискащи я силно към твърдото му, мускулесто тяло.

Тази целувка вероятно бе траяла само няколко секунди, но й се стори вечна, защото се бе запечатала неизличимо върху устните и паметта й. Допирът й се стори безкраен, и същевременно твърде кратък, защото запали в нея огъня на страстта. Иска да задържи Сет… и да се притиска до него.

„Това е невъзможно“ — си мислеше тя, като безмълвно се молеше лицето да не издаде мислите… или копнежа й. На пръста си тя почувства венчалната халка и погледна надолу, чудейки се откъде се беше появила и кога я е сложил Сет. Халката представляваше чудесен сватбен пръстен със златен филигран.

„Съпруга. Аз съм съпруга на Сет. Сет е дошъл подготвен“ — си помисли Бес. Но тя нямаше време да разсъждава много по въпроса, защото всички наоколо ги поздравяваха. Джеймз Кели я целуна по бузата и я сръга шеговито с лакът, но когато Сет го погледна, той се отдръпна смутено настрани.

— Поздравления, старче — каза Кели, протягайки ръка. — Тя е твоя, Сет. — Бес го чу да допълва с мек полутон: — Успокой се. Нямам намерение да ти я отнема.

— Да, моя е — отвърна Сет.

Бес изпита удоволствие да чуе собственическите нотки в гласа на Сет, макар да знаеше, че това бе част от играта, за да убедят околните в техните дълбоки чувства.

„Защо това не беше истина — си помисли тя. — Как бих искала да бъде истина.“ Дивото удоволствие от неговата целувка още трептеше по устните й.

Засрамена от желанието си Сет да я обича, както и от собственото си страст по него, Бес се насочи към езерото с намерение да сложи в ред чувствата си. Тя хвърли във водата едно от цветчетата, които Сет така галантно й бе подарил, наблюдавайки как малкото пурпурно цвете се откъсна от брега и заплува навътре в езерото.

— Бес! — Сет бе застанал зад нея. Той постави ръце върху раменете й и тя затвори очи, наслаждавайки се на усещането. Когато той притисна гърба й към гърдите си, тя отново си позволи мисълта за това… че той я обича.

— Трябва да вървим — дъхът му раздвижи златистите къдрици на косите й. — Съжалявам. Знам, че би искала да останеш още малко тук. Тя се извъртя в прегръдката му.

— Ти ми позволи да сляза на брега. Да се оженим тук, на това прекрасно място — тъмните й очи заблестяха. — Благодаря ти.

Той се усмихна.

— За мен бе удоволствие.

Той я докосна по бузата и след това нежно отстрани падналите кичури коса.

— Бих искал да ти дам нещо повече — нещо, което да ти напомня за този момент. — Гласът му шепнеше напевно. — Това все някога трябваше да се случи. Изглежда странно, че се оженихме тук, до това езеро. Спомняш ли си езерото в имението? Спомняш ли си нощта…

Тя се изтръгна от ръцете му.

— Време е да вървим, нали? — каза тя с разтреперан глас.

Не искаше да си припомня заедно с него. Беше твърде опасно. Можеше да си мечтае сама за себе си, но щеше да бъде много опасно да включва и него в тази игра, защото какво би станало, ако забрави, че това е само игра. Какво би станало, ако изцяло се окаже в капана на магията?

— Недей — прошепна той дрезгаво. — Не тръгвай.

— Ти забравяш. Нашият брак е условен. Ще бъдем съпруг и съпруга само по име.

— Не можеш да отречеш, че при други обстоятелства би могло да бъде другояче. Колко чудесно, колко прекрасно бе всеки път, когато се любехме?

Болка прониза гърдите й, толкова остра, че почти спря дъха й. Тя затвори очи, за да скрие от погледа си измъчената му физиономия, да се измъкне от физическото му притегляне и да спре дивия полет на мечтите си.

В главата й прозвуча бебешки плач. Тя почувства радостта от усещането, че му бе родила син, неговия син — и след това острото усещане, че бе мечтала за нормално, здраво бебе, а бебето бе мъртвородено. Но тя не би могла да чуе бебешки плач, защото мъртвите бебета не могат да издадат нито звук.

Отвори очи и Сет изглеждаше объркан от блуждаещия поглед на тъмните й очи.

— Бес?

Той повдигна ръце да я докосне и успокои. За какво точно, той нямаше представа.

Тя премига несъзнателно и странният й поглед изчезна.

— Време е да се връщаме на кораба, нали?

Той се загледа в нея с желанието да я запита още нещо, но се страхуваше да не предизвика отново този ужасен, изпълнен с болка поглед. В този момент, въпреки тяхното минало, въпреки страданията, които му бе причинила, той осъзна, че все още я обича. И винаги щеше да я обича.

Сет кимна с глава, удивен от прозрачната убедителност на тази истина. Надяваше се, че не е забелязала нищо, че не се е досетила за мислите му в този момент.

— Да, време е — отвърна той.

Сет протегна ръка в очакване тя да я поеме, или да откаже. За негово облекчение тя хвана здраво ръката му и той леко я стисна, сякаш й обещаваше, че отсега нататък нещата ще потръгнат гладко.

Беше започнало да се здрачава, когато потеглиха обратно през гората, но този път Бес не позволи на Сет да я носи. Желаеше известна дистанция между тях, така че да може да овладее чувствата си — и своята съдба.

„Той е женен — повтаряше вътрешният й глас. — За теб.“

Тя бе изплашена, че ще изгуби контрол над себе си, че ще се влюби отново в Сет. Беше я принудил да се ожени за него, в противен случай щеше да я свали от кораба. Как можеше тогава да бъде така омагьосана от него? Как можеше въобще да мисли за любов? Що за човек бе този, който можеше да заплаши една жена, че ще я изостави на непозната земя?

„Мъжът, който ти е обещал, че ще се върне при теб, и след това въобще не се е появил.“

На края на брега, където вълните миеха пясъка, Бес се наведе да си събуе пантофите. Не можеше да си позволи Сет да я пренесе. Страхуваше се, че ако отново се озове в близост до него, ще се размекне. Или страстта й ще пламне отново.

— Недей — каза Сет, като я спря. — Ще те пренеса.

Тя поклати глава.

— Не е необходимо.

Той й се скара.

— Необходимо е. Роклята ще се развали, ако се намокри. Хайде, престани да се инатиш и ми позволи да бъда джентълмен — той изръмжа последната част от фразата така ядосано, че тя премига и отстъпи крачка назад. — Бес! — предупреди я той със заплашителен поглед, намеквайки за възможните последствия, ако не му се подчинеше в присъствието на неговите хора.

Тя изтръска пясъка от пантофката си, обу я отново и стъпи на крака. Пясъкът в ярешките пантофи й убиваше, докато се връщаха обратно по брега, но тя не искаше да се показва слаба и да спира, за да го изтръска. Сега използва момента, за да изтръска и другата обувка.

Марк и Джейкъб Хок избутаха лодката и нагазиха във водата.

Сет я докосна по ръката.

— Стой така за момент; аз ще те вдигна.

— Наистина ли, капитане — отвърна тя, неспособна да контролира тези последни думи на непокорство. — Мога да се справя съвсем успешно и сама.

— Бес! — Синият му поглед я погледна унищожително.

Тя въздъхна, признавайки накрая поражението си.

— Много добре, сър, но моля те, побързай.

Той премига при дръзкия й отговор и след това се усмихна.

— Нахална кокетка — промърмори Сет.

Неочакваното му чувство за хумор, което се прояви в момента на зараждащ се гняв, я обгърна като пухено наметало и я накара да се усмихне.

След около половин час Бес седеше в малката лодка с повдигната глава, гледайки загрижено високия борд на „Господарката на Моретата“. Бе дошло време да се качат отново на кораба, а разстоянието, което им предстоеше да преодолеят, й се струваше смущаващо високо. Как щеше да се изкатери и да се прехвърли през релинга с тази рокля?

Сет заповяда да хвърлят въже през борда и след това, както и преди, застана плътно зад нея, така че тя чувстваше разгорещеното му тяло, допряно до гърба й.

— Хвани въжето, Бес — каза той.

Тя прехапа устни.

— Страх ме е.

Никак не й беше лесно да си го признае. Тогава чу Сет да й казва изключително нежно:

— Няма да позволя да паднеш, сладката ми. Обещавам ти.

Тя го погледна през дясното си рамо и съзря истината в красивите му сини очи. Нежната му усмивка сякаш стопи страха й. Тя се остави на грижите му.

Бес се обърна напред и се хвана за въжето. Усещаше дишането на Сет в голия си врат. Струйка пот се стичаше между гърдите й и пропълзя надолу.

— Дръж здраво, любов моя — прошепна Сет.

„Любов моя“ — си помисли тя, развълнувана от дрезгавия му глас. Бес сграбчи здраво въжето, окуражена от присъствието му, от увереността на думите, с които й даваше наставления.

— Райли — извика той към мъжете горе. — Давайте, дърпайте нагоре.

Тя изпадна в паника.

— Сет!

— Всичко е наред. Идвам с тебе. Дръж се здраво.

За изненада на Бес въжето се раздвижи, издигайки двамата нагоре. Те се бяха извисили на около фут или два, когато тя се удари в борда на кораба. Лицето й се изкриви от болка, когато коленете й се чукнаха в дървото, макар роклята й да я предпазваше от по-сериозни наранявания.

— Спрете! — извика Сет, когато чу приглушения й стон. — Сложи краката си срещу борда, Лизбет.

Тя се опитваше да го направи, но не успяваше. Краката й се плъзгаха настрани или се удряха в краката на Сет. Бес се чудеше какво да направи. Имаше опасност да изгуби пантофките си, но не искаше да го каже, защото при тези обстоятелства изглеждаше глупаво някой да се грижи за обувките си.

Сет се набра нагоре и Бес страхливо пое въздух. Усети, че той обви въжето около глезените й, като направи нещо подобно на люлка за тялото й. Бес се отпусна, почувствала, че отново е в безопасност.

Добре ли си? — Думите му погалиха дясното й ухо.

Тя кимна.

— Хайде мъже, дърпайте! — изкомандва той.

Въжето отново се раздвижи и Бес, настанила се удобно в креслото, което Сет бе образувал с мускулестото си тяло, усети как се издигат нагоре, покрай борда на кораба. И не изпитваше никакъв страх. Най-после очите й се изравниха с релинга. Бяха стигнали без проблеми до горе, както Сет бе обещал. Сега трябваше някак си да се прехвърли през парапета на кораба.

Бес видя, че моряците, които бяха останали на борда, се бяха наредили в редица, за да издърпат въжето. Разпозна Ричард Райли, застанал най-отпред.

— Дръж се за релинга — й нареди Райли.

Тя инстинктивно се вкопчи в него и някой — един млад моряк, когото не познаваше по име — я хвана за китките и започна да я придърпва през парапета, докато не тупна върху дървената палуба на кораба по начин, който не бе много подходящ за една лейди.

— Извинете, мис — каза морякът, като се изчерви.

Лицето на Бес не бе по-малко червено от това на объркания матрос, когато тя се обърна да потърси с поглед Сет. Капитанът ловко се прехвърляше през релинга.

Сет й се усмихна.

— Смело момиче — подхвърли той.

Тя му отговори със същото; цялата й обърканост бе изчезнала при тази топла похвала.

— Не много грациозно — каза тя през смях, — но затова пък безопасно. — Изражението й стана сериозно. — Благодаря ти — каза тя с напълно искрен тон.

Той кимна, преди да се обърне рязко. Разочарована от тази реакция, Бес го чу да отдава команди на моряците.

— Мистър Райли, моля, отведете съпругата ми в моята каюта — каза Сет.

Ричард Райли кимна с уважение.

Сет се обърна към Бес, която съскаше в себе си за това, че не я бе запитал дали иска или не да отиде в каютата му. Още не бе изминал и ден, откакто бе станал неин съпруг, и ето, той вече решаваше вместо нея!

— Има някои неща, за които трябва да се погрижа, но е необходимо да поговоря с тебе. Би ли почакала в каютата ми?

Бес беше готова да му откаже, но погледът на Сет бе толкова нежен, колкото и усмивката, с която я гледаше. Тя се взря в мъжественото му лице, заслуша се в нежния му глас и разбра, че не може да му откаже.

Бес кимна с глава.

— Ще те чакам.

Изведнъж въздухът между тях се насити с напрежение, защото и двамата си спомниха как, много отдавна, Бес бе произнесла същите думи, когато Сет я бе напуснал на път към морето.

— Добре — отвърна той едва след няколко удара на сърцето.

Изразът на лицето му се промени, прикривайки мислите му. Той рязко се обърна и я остави загледана след него.

— Мисис Гарет?

Бес погледна Ричард Райли, който стоеше до нея, изчаквайки я да слязат долу. Пулсът й се ускори, когато морякът се обърна към нея със съпружеското й име. „Това е само за заблуда — си припомни тя. — Не го забравяй. Не трябва да забравяш за бебето… не трябва да забравяш защо си тук…“

— Да, мистър Райли — отвърна тя. — Да вървим.

Бес последва мъжа надолу до палубата към спалните помещения. Там седна върху койката на Сет и го зачака.