Кендис Макарти
Господарката на моретата (2)

Глава 2

1845, Имението Меткалф,

Уилмингтън, Делауеър

За първи път Бес видя младежа в салона в дома на чичо си. Сет Гарет беше моряк — мълчалив младеж с тъмна коса на едри вълни и яркосини очи. Беше дошъл с Джонсън, капитан на бързоходния кораб „Господарката на Моретата“, който искаше да се срещне с чичото на Бес. Джоуел Джонсън отговаряше за превозването на стоките в компанията Меткалф.

Бес влетя в къщата след една разходка с приятели. Беше си свалила шапката и златистата й коса беше леко разбъркана. Дългите й коси бяха прибрани, но от двете страни на лицето й се полюшваха копринени къдрици, които смекчаваха строгостта на прическата й. Беше облякла втален жакет в благородно син цвят и пола на черни и сини райета. Тъмните й очи блестяха от възбуда, когато се втурна в стаята, за да поздрави капитан Джонсън — дългогодишен приятел на семейството.

— Чичо Джоусън! — извика тя. — Колко се радвам да те видя!

Възрастният човек се усмихна широко:

— Лизбет! Как е моята дъщеница?

Тя се засмя от удоволствие:

— Прекрасно, чичо, просто прекрасно!

Както тя си беше измислила специално галено име за него, така и той си имаше глезено обръщение — дъщеница, което беше съкращение от „дъщеря“ и „племенница“.

— Колко време ще останеш в Уилмингтън?

— Това зависи от чичо ти Едуард — каза чичо Джоусън и насочи вниманието си към своя първи офицер, който седеше наблизо.

Бес хвърли поглед към младия мъж на канапето.

— Здравейте — каза тя, като погледна изпитателно непознатия. Тя се престори, че до този момент не го беше забелязала, макар и да усещаше присъствието на красивия моряк още от мига, в който влезе в стаята. — Твой приятел, нали, чичо Джоусън? — тя потърси потвърждение на въпроса си в очите на възрастния мъж.

Чичо Джоусън кимна.

— Елизабет, искам да ти представя Сет Гарет — каза Джонсън, — той е моят първи офицер. Сет, запознай се с племенницата на Едуард, който е и неин настойник — Елизабет Мери Меткалф.

Погледът й храбро срещна неговия:

— Приятно ми е.

Втренченият му взор я изучаваше така задълбочено, че Бес усети как кожата й настръхва и сърцето й се блъска диво в гърдите.

— За мен е чест да се запозная с вас — каза той, без да става.

Бес се вцепени, дълбоко обидена от тази липса на добри маниери. Нима той не знаеше, че е редно един джентълмен да стане, когато го запознават с дама? Бе свикнала с раболепието на местните младежи, които изгаряха от желание да й доставят удоволствие и често й носеха цветя и всевъзможни лакомства, за да спечелят нейното благоволение.

Оскърбена от грубостта на подобно поведение, тя рязко му обърна гръб, като че ли го нямаше в стаята.

— Чичо — каза тя, обръщайки се към Едуард. — На Амелия й дадоха нещо невъзможно! Куче, и то грозно! Всъщност, то е толкова грозно, че чак ми се вижда красиво! Трябва да го видиш. Може ли да го донесе някой път следващата седмица?

— Само ти можеш да откриеш красота в едно грозно създание, Бес — каза Едуард и се усмихна снизходително. — А що се отнася до кучето, кажи й да го донесе — то е мъжко, нали? — попита той. Бес кимна. — Добре, може да го видим.

Едуард Меткалф не можеше да откаже на племенницата си нищо; той я обикна още в първия миг, когато я повериха на неговите грижи. Тогава тя беше в съвсем крехка възраст — само деветгодишна. Баща й беше брат на Едуард и заедно с жена си Гуендолин беше загинал при трагични обстоятелства.

Един хубав неделен следобед по време на разходка с каретата, конят им се подплашил от змия и бясно запрепускал през хълмистата местност. Родителите й не могли да го овладеят и каретата се обърнала в един пролом. Гуендолин изхвръкнала от каретата и си счупила врата при падането, а Матю, бащата на Бес, починал секунди по-късно, когато каретата се разбила в дъното на клисурата.

Смъртта им потопи Едуард в дълбока скръб; тогава племенницата му, Бес, бе дадена под негова опека. Ерген в напреднала възраст, много скоро Едуард беше очарован от малкото дете и го прие не само в дома си, но и в сърцето си. В началото задачата му не беше лесна — малката Бес скърбеше неутешимо за родителите си. Трябваше да минат месеци на внимание, през които Едуард прекарваше часове наред с нея, водеше я със себе си на доковете и детето започна да се съвзема. Докато растеше, растеше и интересът й към работата на чичото. Едуард гореше от желание да споделя с нея не само дома си, но и страстта, която хранеше към Е. Меткалф Меркантайл Къмпани.

— Чичо, ти каза „да го видим“ — и Бес радостно се обърна към „чичо Джоусън“: — Ще останеш ли известно време, чичо Джоусън?

Той кимна утвърдително. Бес си помисли, че времето и ветровете бяха набраздили лицето му и го бяха оцветили в бронз, а очите му бяха най-нежните, които беше виждала някога. И каква топла усмивка имаше! Беше чувала за разни жестоки неща, които ставали на борда на „Господарката на Моретата“, но никога не беше вярвала в тях дори за миг. Тя познаваше своя чичо Джоусън — той можеше да бъде и строг, и въпреки всичко си беше чудесен. Той не би могъл да бъде груб, ако няма сериозна причина за това.

Радостта й от гостуването на чичо Джоусън се помрачи, когато се сети, че и невъзпитаният моряк може да остане.

— Мистър Гарет, ще погостувате ли у ваши роднини в Делауеър? — тонът й беше рязък и студен.

— Сет ще остане у нас — каза навъсено чичо Едуард. — Нали ще се погрижиш да му приготвят една хубава стая, Елизабет Мери?

Когато чичо й я наричаше с пълното й име и я поглеждаше предупредително, това означаваше, че с нещо го е ядосала.

Нямам роднини в Делауеър, мис Меткалф — каза тихо Сет.

Бес се почувства виновна и се изчерви.

По-късно, вече в спалнята си, Бес откри, че просто не може да изхвърли Сет от главата си. Нещо в израза на лицето му непрекъснато я преследваше, но тя не можеше да разбере какво точно. Той беше привлекателен, но тя познаваше много други красиви мъже, пък и никога не съдеше за човека само по външния му вид.

Вечерта, когато прислужницата й помагаше да се облече за вечеря, тя попита:

— Видя ли гостите?

— Да, мис. — Погледите им се срещнаха в огледалото над тоалетната масичка. — Капитанът е дошъл, а и един млад човек — готвачката каза, че бил моряк. Много красив мъж.

Бес отклони поглед.

— Някои може да го сметнат за красив — промърмори тя, като се преструваше, че това не я интересува, — но всички моряци са едни и същи — недодялани, прости и изключително груби.

— Мисис Куксън не каза такова нещо — рече Мери, докато слагаше фиби в косите й. — Тя каза, че й предложил да й пренесе малко брашно в кухнята, а също и някои други работи от магазините.

Бес се учуди; в действителност, тя не смяташе, че всички моряци са най-обикновени простаци — та нали чичо Джоусън бе моряк, а бе толкова сладък!

Защо ще помага Сет Гарет на една прислужница?

— Готово — промърмори Мери, като приключваше със завързването на мъничките лавандулови цветчета в къдриците на Бес. Тя се усмихна. — Много сте хубава, мис Меткалф. И мистър Гарет ще си помисли така.

— Мистър Гарет? — каза Бес. — Защо трябва да ме интересува мнението на мистър Гарет?

„Защо, наистина?“ — помисли си Бес. По необясними причини, обаче, то я интересуваше, макар че никога не би признала това пред когото и да било.

Когато Бес се появи, мъжете вече седяха на масата в трапезарията. Капитан Джонсън и чичо й станаха при нейното влизане; Сет Гарет също се изправи, макар и малко по-бавно, и тя го забеляза.

Това я ядоса. Тя поздрави сърдечно другите двама, а към Сет се обърна с такъв тон, като че ли едва търпеше присъствието му.

— Ще ми се да вярвам, че намирате стаята си удобна — каза Бес, а в тъмните й очи имаше лед.

Стори й се, че Сет се забавлява, което я ядоса още повече.

— Стаята си я бива. Благодаря.

Тя сви устни. „Би могъл да се покаже поне малко признателен“ — помисли си тя. Беше му дала най-хубавата стая за гости в имението — светла спалня със сини тапети, тежка махагонова мебел и великолепен изглед към цветните градини и моравата зад къщата. Изглежда, въпреки всичко, Сет не се интересуваше ни най-малко от обстановката.

Капитан Джонсън издърпа стола и тя му благодари и седна, като съзнаваше, че Сет не откъсва поглед от нея. Бес си беше поставила за цел да забавлява своите „чичовци“ и разговорът около масата беше оживен и приятен. Сет Гарет почти не говореше; отговаряше едносрично само когато се обръщаха директно към него.

С напредването на вечерта раздразнението на Бес прерасна в гняв. Начело на масата беше седнал Едуард Меткалф, а на почетното място срещу него, на другия край, се бе разположил Сет Гарет. Бес и Джоуел Джонсън седяха отстрани един срещу друг; Бес беше от лявата страна на чичо си, а капитанът — от дясната.

Едуард и Джоуел се отдадоха на спомените си от младини, а Бес следеше Сет с изучаващ поглед, докато той се занимаваше с десерта; през цялото време беше мълчал и това започваше да й стърже по нервите.

— Кажете, мистър Гарет, какво ви харесва в моряшкия живот? — попита тя с надеждата да предизвика все пак някаква реакция у него. — Не обичате ли хората? — Тя си помисли, че щеше да е по-добре, ако той се бе ядосал, вместо да проявява такова учтиво безразличие.

Сет остави вилицата и впи синия си поглед в нея.

— Обичам хората, мис Меткалф. Но не обичам и не мога да понасям глупавите светски игри. — Той демонстративно взе вилицата и продължи да се храни.

Лицето и почервеня от гняв. Този човек се опитваше съвсем преднамерено да я ядоса! Нямаше да му се остави толкова лесно!

— На колко години бяхте, когато излязохте за първи път в открито море? — попита тя.

Той спря да дъвче и я погледна; вилицата му беше на няколко инча от устата.

— Бях достатъчно голям, за да взимам сам решения и да напусна дома си, мис Меткалф.

Той отвори уста и лапна парчето. Бес гледаше като омагьосана челюстта му, докато той дъвчеше, а после, когато преглъщаше храната — адамовата му ябълка. Той си изяде парчето ябълков сладкиш за няколко секунди.

— Бил ли сте някога момче за всичко? — попита тя, докато Сет отместваше празната чиния.

Той я изгледа внимателно и повдигна въпросително едната си вежда:

— Приличам ли ви на момче изобщо?

Бес пламна. В самото изражение на лицето му, както и в ниския тон, с който зададе въпроса, имаше нещо възбуждащо. Тя стрелна с очи другите мъже в стаята, ала те бяха прекалено заети със себе си, за да забележат каквото и да било.

— Какво? Имате ли нещо да кажете, мис Меткалф? — повдигна вежди Сет. — Досега казахте доста неща.

Тя настръхна:

— Просто се опитвах да бъда любезна, мистър Гарет.

Настъпи напрегната пауза. Сет мълчаливо я изучаваше с поглед. Като се преструваше, че не го забелязва, тя демонстративно се залови с десерта, както той бе постъпил преди малко.

— Глупости, опитвала сте се — каза той меко, и тя се задави със сладкиша.

Той стана и я потупа по гърба, докато тя се мъчеше да си поеме дъх.

— Добре ли си, Бес? — попита загрижено чичо й Едуард.

Тя кимна. Очите й се изпълваха със сълзи. Сет си беше седнал на мястото и тя го погледна, все още усещайки допира на ръката му до гърба си. След като му подари един гневен поглед, тя престана да му обръща внимание и довърши десерта си в мълчание.

Беше изпълнена с негодувание. Сет Гарет я беше обидил, задави се заради него и на всичко отгоре я беше потупал по гърба — цели три пъти!

Свърши с вечерята си и се изправи. За тази вечер Сет Гарет й стигаше — всъщност, стигаше й за цял живот!

Извини се пред по-възрастните господа, отиде при чичо Едуард и го целуна по бузата.

— Лека нощ, чичо Едуард. — Тя се усмихна лъчезарно на чичо Джоусън. — Радвам се, че си тук, чичо Джоусън.

На Сет Гарет не каза нищо.

Избяга в стаята си, като се надяваше, че ще успее да измисли някакво извинение и да не си показва носа навън през следващите няколко дни. Една седмица със Сет Гарет в къщата се равняваше на цяла вечност. Утре ще се обади на приятелката си Марджъри, вдругиден — на Ан, а после — на Присила.

Когато слезе за закуска на сутринта, й казаха, че чичо Джоусън и първият му офицер са отишли на доковете по работа и няма да се върнат до вечерта. Чичо Едуард й съобщи, че гостите ще отсъстват от къщата в продължение на няколко часа всеки ден. Бес изпита задоволство, че страховете й от необходимостта да бъде гостоприемна с моряка се оказаха безпочвени.

Гостите се върнаха навреме и вечерта започна да прилича много на предишната. Този път чичо Едуард й подаде стола.

— Бъди любезна със Сет, Елизабет — меко я предупреди той.

Тя го погледна раздразнено и кимна с глава.

Вечерята беше почти към края си и чичо Едуард предложи да се преместят в салона.

— Бес, може би мистър Гарет играе карти?… — Той изгледа младия човек в очакване на потвърждение.

Бес почувства, че я обзема напрежение; тя тъкмо обмисляше под какъв предлог да напусне стаята.

— О, но чичо Едуард, аз не…

— А аз искам — прекъсна я Сет за огромна нейна изненада. — Само че ми е по-приятно да играя шах. — Той я погледна съучастнически. — Играете ли шах, мис Меткалф? — По тона му личеше, че той е доловил желанието й да се измъкне и че няма намерение да я остави да си отиде толкова лесно.

Тя усети предизвикателството и в никакъв случай не можеше да го пренебрегне. Той беше красив, но и страшно арогантен.

— Играя, мистър Гарет. — Тя се усмихна със стиснати устни. — Всъщност, аз бия чичо Едуард, а той ме научи.

Сет я погледна скептично и прехвърли вниманието си към Едуард Меткалф.

— Не те лъже, Сет — изръмжа добродушно той. — От известно време обаче не сме играли, защото малката хитруша ме бие всеки път.

— На залог ли играете, мис Меткалф? — попита Сет.

— Името й е Елизабет — каза чичо й. — Сигурен съм, че ще й доставите удоволствие, ако я наричате Бес.

На Бес й се прииска да удари настойника си.

— Не, мистър Гарет, не играя хазарт. — Тя се ядоса още повече от начина, по който я гледаше и от който си личеше, че той се забавлява.

— Много лошо — прошепна той така, че да го чуе само тя.

След вечеря се преместиха в салона, където Едуард и капитан Джонсън подхванаха разговор на делови теми, а Бес беше принудена да извади кутията с шаха от един шкаф близо до камината, където Едуард го бе прибрал веднъж, разстроен от поредната си загуба срещу Бес.

Сет взе два плетени стола и ги сложи един срещу друг до малката игрална масичка. Когато Бес донесе шаха, той мълчаливо й помогна да нареди фигурите.

Докато подреждаше фигурите, Бес усети, че умът й блуждае някъде, а очите й не могат да се откъснат от ръцете на Сет. Обърна внимание на тяхната конструкция и цвят, както и на начина, по който дългите му тънки пръсти държаха фигурките от оникс и слонова кост. Забеляза, че ноктите му са чисти, грижливо подрязани и много добре поддържани, което беше изненадващо за един моряк.

В движенията на ръцете му се усещаше някаква скрита сила, която говореше, че той умее да работи упорито и — ако е необходимо — да се бие, ала също така, че ръцете му могат да бъдат и много нежни.

Запита се дали върховете на пръстите му бяха гладки или мазолести. А какви ли бяха дланите му?

Интимната посока на нейните мисли я накара да се изчерви и да отклони поглед. Напомни си, че Сет Гарет не е нищо друго, освен недодялан грубиян без никакви маниери.

Този шахматен комплект бе едно от най-ценните неща, които Едуард Меткалф притежаваше. Беше донесен от Англия. Фигурките от оникс и слонова кост бяха красиво изваяни и приличаха на живи с дребните, деликатни черти на лицата.

— Мисля, че е мой ред — каза Сет, след като наредиха фигурките.

Бес раздразнено го стрелна с поглед:

— Би трябвало дамата да започне, мистър Гарет. Това е единственият правилен начин, по който трябва да постъпи един джентълмен.

— В такъв случай бихте ли се съгласила да си разменим местата? Дала сте ми белите фигури.

Сет беше прав — според правилата на играта белите трябваше да започнат първи и така, както бяха подредени фигурите, той беше преди нея.

— Така е — каза тя с извинителна усмивка, — разбира се, че сте прав, започвайте.

— Сет — каза той. — Наричайте ме Сет.

— Не е необходимо, мистър Гарет, все пак ние се познаваме съвсем бегло. — Тя посочи към дъската. — Бих ви помолила да започнете.

Сет присви очи и тъй като тя млъкна, той премести първата си пешка; предизвикателството беше започнало.

Играта свърши за по-малко от половин час; победи Бес. Тя играеше шах от деветгодишна възраст, още когато дойде при чичо си Едуард, и както каза в началото, действително се беше специализирала в тази игра.

— Още една партия, мистър Гарет? — предложи тя, като едва успяваше да прикрие самодоволството си.

Той се усмихна едва забележимо:

— Може би утре вечер, мис Меткалф. Усещам, че не съм в достатъчно добра форма, и смятам да си легна. — Той се поколеба, после допълни: — Ако не възразявате, разбира се.

Изведнъж той й се видя изтощен. Сърцето й силно заби, докато той очакваше отговора й.

— Ни най-малко — увери го тя. — Надявам се, че не е нищо сериозно.

Нима беше болен? И какво я интересуваше това?

— О, един хубав сън ще ме оправи.

— Да не би да не сте си доспал? — попита тя нежно и изпита желание да се изрита по кокалчетата затова, че се държи с него мило въпреки ужасното му отношение към нея. „Е, може би не точно ужасно“ — помисли си тя.

— Да не искате да кажете, че това ви интересува?

Тя понечи да отвърне, но не каза нищо. Той действително не изглеждаше добре — под очите му имаше тъмни сенки и стойката му не беше така изправена, както обикновено. Как не беше забелязала една толкова очевидна промяна?

— Легнете си, Сет — каза тя меко. — Изглеждате ужасно.

Той се сепна от съчувствието в гласа й.

— Е, струва ми се, че трябва да ви благодаря. — Сет се извини пред господата и отново се обърна към нея. — Лека нощ, Бес. — И в очите, и в гласа му имаше мекота.

Сърцето й бързо заби. Тя не беше и подозирала за съществуването на такава страна от неговия характер. Това едновременно я радваше и безпокоеше.

Когато малко по-късно се оттегли в стаята си, тя установи, че поведението му не й излиза от ума. Той вече не беше така арогантен; в него се усещаше някаква човечност.

Мери — каза тя на прислужницата си, — занеси на младия джентълмен чашка бренди. Преди да влезеш, ослушай се на вратата дали си е легнал, и му кажи, че чичо Едуард му праща брендито, за да… спи по-добре.

Прислужницата кимна с глава.

— В синята стая ли е той, госпожице?

— Да. — Бес взе четката си за коса и пръстите й стиснаха здраво сребърната дръжка. — И те моля да направиш това веднага. Ще ми помогнеш за косата, като се върнеш.

Мери отново кимна, поклони се и отиде да изпълни поръчката на господарката си.

Стори й се, че мина цяла вечност, откакто прислужницата бе излязла. Бес възбудено крачеше из стаята, питайки се дали беше постъпила правилно, като му изпрати брендито. Усети как напрежението в нея се усилва, седна пред огледалото и се залови с косата си — имаше нужда да върши нещо, което да отвлече мислите й от Сет Гарет.

Ами ако Сет не повярва, че брендито е изпратено от Едуард? Щеше да бъде даже още по-лошо, ако пък повярва и на другия ден спомене нещо за това пред чичо Едуард.

„Трябва да говоря с чичо Едуард и да го помоля да не казва на Сет, че не е пращал брендито.“

Камериерката най-после се върна. Бес й отвори и забеляза, че Мери я гледа с любопитство.

— Толкова се забави — каза Бес, за да обясни защо беше започнала да разресва косата си сама. — Няма значение всъщност, справих се и без тебе.

Мери поклати глава:

— Извинете, мис, забавих се, докато намеря брендито.

— Ясно. — Бес се поколеба. — Както разбирам, мистър Гарет не беше заспал, нали?

В очите на камериерката проблесна разбиране.

— Не беше заспал — каза тя. — Прие го с признателност, като че ли имаше нужда от него.

— И аз така си помислих — прошепна Бес.

— Моля?

— Сигурна съм, че мистър Гарет оценява загрижеността на чичо Едуард — каза Бес. — Сигурно не е свикнал да спи на чуждо място.

Това обяснение звучеше неубедително дори за самата нея, защото Сет Гарет беше моряк, свикнал с положителност да спи навсякъде.

Тя благодари на камериерката и я освободи.

Сутринта, когато Бес стана, Сет вече бе излязъл. Както и първия ден, бяха излезли с капитана по работа рано сутринта и се върнаха малко преди вечеря.

Докато слизаше по стълбите, Бес си даде сметка за това, че денят се беше изнизал бързо и че скоро ще види Сет. Ала тя не можеше да излъже себе си.

„Дали Сет ще спомене нещо за предвидливостта на чичо Едуард, от чието име му беше отнесено брендито“ — питаше се тя, докато отиваше към салона. Мъжете се бяха събрали там преди вечеря. Сет нямаше да разбере, че брендито беше изпратено в резултат на нейната загриженост към него, както и че тя бе помолила чичо Едуард да подкрепи лъжата й.

Бес усети присъствието на Сет още с влизането си в салона. Той стоеше до камината с чаша шери в ръка. Сърцето й се заблъска в гърдите. Тръпки полазиха по шията и гърба й в мига, когато той се извърна и погледите им се срещнаха.

— Мистър Гарет… Сет — поправи се тя. Видя, че той се изненада, и се зарадва, че е избързала да го поздрави първа, и то любезно.

Тя насочи вниманието си към останалите още преди той да има възможност да й отговори.

— Чичо Едуард, чичо Джоусън! Изглеждате чудесно тази вечер, да не би да сте се облекли специално заради мен?

Усети топлотата в погледа на Сет, докато разпитваше чичо Джоусън как е минал денят му.

Когато стана време за вечеря, Сет дойде при нея и я помоли да я придружи до трапезарията.

Бес сведе поглед към протегнатата му ръка и усети как от него ухае на нещо мъжествено и чисто, което подразни ноздрите й. Миришеше на сапун, шери и море.

— Какво? Прибираме ли оръжията? Да не е някаква провокация?

Сет се усмихна и дъхът й замря, когато съзря блясъка на белите му зъби.

— Това беше още преди да сме играли шах, мис Меткалф.

Тя му се усмихна сърдечно в отговор и почувства как напрежението й внезапно спадна.

Тази вечер Сет Гарет изглеждаше особено привлекателен.

Антрацитно черните му коси блестяха на светлината, очите му сияеха като изумруди, които излъчваха благоразположение. Личеше, че се чувства спокоен и в добро настроение.

Вечерята мина приятно и тъй като имаха пред себе си още много време, те се преместиха в салона за останалата част от вечерта. Този път Бес беше по-наблюдателна по отношение на неговото физическо състояние.

„Защото искам да разбера дали брендито му е помогнало“ — помисли си тя.

Той изглеждаше добре отпочинал в сравнение с предишната вечер. Тя ли беше причината? Или брендито може би?

Само след няколко секунди, като че ли беше прочел мислите й, той каза:

— Беше много мило от страна на чичо ви да ми изпрати бренди снощи. — Той млъкна, а очите му я гледаха изпитателно. Навик ли му беше?

Бес усети, че по лицето й се разлива топлина.

— Чичо Едуард е много съобразителен човек — каза тя, чувствайки, че тази тема е малко неудобна за нея. — Може да си е помислил, че няма да спите добре на чуждо място.

Тя сложи едно вале на масичката за игра. Сет протегна ръка и улови пръстите й; тя се задъха — докосваха се за първи път и в допира им имаше нещо, което я наелектризира.

— Много сте мила, благодаря ви — каза той меко.

— Моля? — Тя се престори, че не е разбрала.

— Вие ми изпратихте брендито, не Едуард.

Той ви е казал!

Сет се усмихна:

— Не, казахте ми го вие току-що.

— Това е обикновена любезност, мистър Гарет — каза тя, опитвайки се да разсее интимността, която внезапно се беше вселила в атмосферата около тях.

— Защо тогава го криете, Бес? — попита той, повдигайки едната си вежда.

„Защо, наистина?“ — помисли Бес и се почувства като хваната на местопрестъплението.

Той пусна ръката й и тя си пое дъх на пресекулки; все още усещаше тръпнещата топлина на неговите пръсти.

Тази вечер Бес загуби на шах. Не беше в най-добрата си форма благодарение на неговото присъствие и на факта, че бе разбрал за брендито.

Шах, и мат — каза Сет, като я гледаше напрегнато.

Тя пламна:

— Върви ви тази вечер, мистър Гарет.

— Нима? — Той напрегнато се взираше в нея. Напрежението се чувстваше и във въздуха, от което на Бес й стана горещо.

Тя започна да прибира фигурите. Той я хвана за ръката.

— Бес? — Те впиха поглед един в друг и като че ли той се канеше да каже нещо важно; изведнъж изражението на лицето му се промени: — Още една партия?

Тя отклони поглед:

— Не тази вечер, много съм уморена.

— Не можете да понесете мисълта, че сте изгубила, нали?

— Не, ни най-малко! — Тъмните й очи припламнаха, когато погледите им се срещнаха.

— Защо тогава бързате да се оттеглите?

— Казах, че съм уморена!

— Спахте до девет часа тази сутрин, как е възможно да сте уморена?

Тя беше изумена:

— Откъде знаете кога съм станала? — Нима беше разпитвал слугите?

Сет се усмихна:

— Просто предположих.

— О, така ли?… — Беше разочарована — той не беше разпитвал. „Защо се чувствам разочарована? Може би защото ми се иска той да се интересува от мен? — Тази мисъл я накара да се почувства унизена. — Разбира се, че не затова! Защо ли пък ще ми се иска той да се интересува от мен?“

Той не настоя да изиграят друга партия и малко по-късно, когато тя пожела лека нощ и на тримата, това сякаш не му направи никакво впечатление.

Когато се прибра в стаята си, Бес беше възбудена. Бе разстроена от вечерта, прекарана със Сет Гарет. Знаеше си, че няма да заспи лесно, затова извика прислужницата и я помоли да й приготви ваната. Докато Мери се занимаваше с водата, Бес махна фибите от косата си и започна ожесточено да разресва русите си къдрици.

Половин час по-късно Бес освободи момичето, за да може на спокойствие да си почине във ваната. Докато се отпускаше, тя почувства как топлата ароматна вода я гали като ръката на любим, и това отново върна мислите й към Сет Гарет.

Спомни си силата и топлината на неговото докосване, когато улови ръката й. Сърцето й ускори пулса си. Тя се размърда във ваната и почувства как гърдите й набъбват от ласката на водата; припомни си пламналия му поглед и зърната на гърдите й се втвърдиха.

Никога досега тялото й не бе реагирало така при мисълта за някой мъж. Какво правеше Сет Гарет толкова различен?

Преди да излезе от ваната, цялата бе пламнала — не само от топлата вода, но и от развратността на мислите си. Тя се питаше какво ли би било да целува Сет Гарет… да го докосва… да целува голата му гръд…

Бес започна грубо да се трие с хавлията, като че ли искаше да изстърже въжделенията на пламналата си плът. Това чувство не й харесваше — то я плашеше.

Момичето нахлузи нощницата си и се пъхна в леглото. Затвори очи и с усилие на волята се помъчи да прогони болезненото усещане в областта на корема и твърдостта на гърдите си, ала единственото, за което можеше да мисли, си оставаше Сет Гарет. Във въображението си тя виждаше как той я целува по устните, по гърдите… усещаше почти физически как силните му ръце я галят.

Тялото й реагираше точно на мислите й. Момичето усети как най-съкровеното място в нейното тяло се изпълва с влага и тя започна да се гърчи под завивките, опитвайки се да заглуши мъчителната болка между краката си.

На следващата сутрин вече бе по-наясно какво става с тялото й — с гърдите, корема и бедрата. Пламнала, тя бързо се облече и слезе, доволна от това, че няма да го види точно сега и че пред нея има цял един ден, през който ще може да се успокои и да намери някакво смислено обяснение на онова, което се случи с нея предишната нощ.

„Вече съм по-спокойна — помисли си тя, докато отиваше към трапезарията. — Докато той се върне довечера, ще успея да простя на самата себе си. Да забравя какво се случи снощи; никога вече няма да си помисля такива грешни неща за него…“

Бес влезе в стаята. Едуард Меткалф го нямаше, нямаше го и чичо Джоусън.

Затова пък вътре стоеше Сет Гарет и я чакаше. Беше сам…