Кендис Макарти
Господарката на моретата (13)

Глава 13

Сет бе застанал на релинга и наблюдаваше лодката, която се приближаваше към „Господарката на Моретата“. Очите му се присвиха, когато разпозна хората в малкия плавателен съд. Знаеше за пристигането им, но това не му се харесваше. Тези пасажери нямаше да им донесат нищо друго, освен неприятности през оставащите два месеца от плаването. Щеше да се наложи да държи екипажа изкъсо, за да не удушат тези двамата. За краткото време, през което бе познавал Данънови, самият той неведнъж бе искал да ги хване за гушите.

Междувременно Джеймз Кели бе застанал до своя капитан.

— За Бога, Гарет — каза той, възползвайки се от близките си отношения със Сет, за да изкаже мнение. — Каква бе тази неземна сила, която те накара да ги вземеш с нас? Два месеца в компанията на Данънови… — Той демонстративно присви рамене. — Те ще ни подлудят още първия ден.

Устата на Сет се изкриви, докато гледаше лодката, и той кимна в знак на съгласие.

— Трябваше да ги взема. Това е част от сделката — усети въпросителния поглед на приятеля си и се обърна към него.

— Това бе единственият възможен начин Данън да се съгласи да извърши бракосъчетанието.

— По дяволите! — възкликна Джеймз.

— Там им е мястото — потвърди капитанът. — Няма да е лесно това плаване. — Сет замълча за момент, обърнал поглед към тежките фигури на двамата в малката лодка. „Поне нямаше да е необходимо да се грижи за безопасността на Бес — си помисли той. — Само трябва да съхрани здравия разум на хората си.“ — Данън твърди, че са корабокрушенци — продължи Сет. — Изпратен бил от Бога в Бразилия, за да проповядва сред местното население. Но един протестантски проповедник в католически земи… на кого ли е потребно неговото слово. Подозирам обаче, че въобще не е корабокрушенец, а по-скоро е свален от кораба на някой разярен капитан. Що се отнася до хората, които слушат неговите проповеди… — Той хитро се подсмихна по посока на Джеймз. — Би ли вярвал на някой Божи служител, който така ламти за богатство и дявол знае за какво още? Нали се сещаш…

Смехът на Джеймз изпълни въздуха, което направи усмивката на Сет още по-широка.

— Смей се сега, приятелю — каза Сет. — След час нещата няма да ти изглеждат така забавни. Тази ужасна жена така ще започне да вие, че ще те подлуди. — Сет бе заровил пръсти в косата си и я подръпваше леко. — Никога през живота си не съм срещал човек, който да се държи така истерично и да се оплаква толкова много.

— И въпреки това се съгласи да се погодиш с нея, само и само да се ожениш за Бес. — Гласът на Джеймз бе мек. — Сигурно я обичаш страшно много.

Сет го изгледа стреснато. След това бързо отстрани поглед встрани, за да не види Джеймз болката и обърканите му чувства към жената, която скоро бе станала негова съпруга. Изглежда, Бес отново го бе завладяла с красотата и характера си.

— Йо-хо-хо! — Пронизителният вик на Матилда Данън привлече вниманието на двамата офицери, слагайки безпардонен край на техния разговор. В известен смисъл Сет беше благодарен за това вмешателство. Все още не беше готов да си даде истинска сметка за чувствата си към Бес. Желаеше я. Но страстта не беше любов. Вероятно не би могъл отново да се влюби в нея. Не би трябвало да бъде толкова глупав.

— Капитане! Капитан Гарет! — Джордж Данън поздрави Сет, когато малката лодка се закова до борда на „Господарката на Моретата“. — Капитане, как да се качим на кораба?

— Един момент, мистър Данън — отвърна Сет. Потискайки раздразнението си, той махна към един моряк от екипажа. — Пийт, хвърли долу две въжета.

Младежът кимна и изпълни заповедта, като здраво завърза въжетата за единия им край.

— Мистър Данън, хващайте въжетата — извика Сет с безизразен глас. — Качвайте се на борда.

Той се отдръпна от релинга, игнорирайки удивените викове на ужасената двойка, която нямаше и представа как се качва по въже. „Сигурно ще е много забавно човек да ги наблюдава как ще се качат на борда“ — си помисли Сет, но имаше да върши по-важни неща. Преди малко бе наредил на Марк да премести нещата на Бес в неговата каюта. Сега беше най-добре да отиде при нея и да я подготви за пристигането на Матилда Данън на борда.

Присъствието на Данънови като пасажери на кораба едва ли щеше да хареса на Бес. Сет обмисляше проблема, спускайки се по стълбата към долната палуба. Тя едва бе изтърпяла мисионерската двойка през краткото време на брачната церемония. Какво ли щеше да каже, когато разбере, че ще пътуват с тях през останалата част от плаването до Калифорния?

Сет се стегна вътрешно, за да посрещне гнева на Бес.

 

 

Бес бе неспокойна. Нямаше нищо против да почака в каютата на Сет, тъй като това й даваше възможност да задоволи част от любопитството си по отношение на новия си съпруг. Най-напред разгледа картите върху щурманската масичка, след това се разходи из стаята, оглеждайки личните му вещи. Как би искала да научи нещо по-непосредствено за неговия истински характер.

Той бе същият мъж и все пак по-различен от младия Сет, когото бе познавала. Чертите му бяха станали по-зрели, по-красиви и по-солидни. Но как изглеждаше отвътре? За какво мислеше Сет, когато ставаше толкова суров? И за какво, когато се смееше?

Бес искаше да го разбере. Трябваше да знае защо не се беше върнал, както й бе обещал. Бяха ли неговите думи лъжа от самото начало? Не бяха ли неговите уверения в любов само една жестока игра, която имаше за цел да я подмами в обятията му? Как бе станало така, че тя се предаде толкова бързо?

Дотук не намери нищо, което да й помогне в тази насока. Върху вградената пейка лежеше една негова риза. Тя се приближи, вдигна я до лицето си и вдъхна от нейния мирис.

Притвори очи и се пребори с нахлулите сълзи. Господи, как го обичаше някога. Колко й липсваше неговият аромат — и всичко друго, което я привличаше толкова силно към него.

Едно почукване по люка стресна Бес и тя захвърли ризата обратно там, откъдето я беше взела. Изчака няколко секунди, за да се успокои, преди да отиде да види кой беше. Знаеше, че не може да бъде Сет. Капитанът не би чукал, преди да влезе в собствената си каюта.

— Мисис Гарет.

Марк Хок, стюардът на Сет и личен негов прислужник, я поздрави с учтиво кимване.

— Марк — измърмори тя, отстъпвайки назад, за да влезе. Очите й се разшириха, когато забеляза, че ръцете му бяха заети с дрехи — нейните дрехи.

Виждайки погледа й, Марк започна да дава пояснения.

— Капитанът ми нареди да пренеса нещата ви.

— Да пренесеш нещата ми? — отвърна като ехо Бес, гледайки тъпо.

— Да — отвърна стюардът, минавайки покрай нея, за да остави дрехите върху койката на Сет. — Засега ще ги оставя тук, докато решите къде да ги подредите.

Дъхът на Бес заседна в гърлото, когато осъзна последствията от пренасянето на вещите й. Понечи да нареди на Марк да върне обратно дрехите в нейната каюта — отсреща, през коридора, — но преди да си отвори устата, Марк вече бе изчезнал. Надникна през отворената врата и видя, че той бе влязъл отново в нейната каюта за останалите неща.

За времето, за което Марк се върна обратно, с гребена и четката й за коса в ръце, тя не беше в състояние да произнесе нито дума. Обхваната от паника, тя едва преглътна, когато видя Марк да оставя вещите й.

Докато подреждаше гребена и четката й за коса, паниката се превърна в гняв. Бес се изчерви, когато Марк пъхна нощното гърне в един шкаф под мивката.

Гневът й се разгоря, превръщайки се в бушуваща ярост. Как Сет си позволяваше дори да помисли, че тя ще се съгласи да се премести в неговата каюта!

Тогава си припомни обезпокоителните думи на Сет: „Всички на борда трябва да мислят, че нашият брак е истински. Той ще бъде слаба защита, ако не са убедени в това.“

Бес пое няколко успокоителни глътки въздух, стараейки се да прецени смисъла в заповедта на капитана. Вероятно тя се паникьосваше за нищо. Вероятно той искаше дрехите й да стоят в неговата каюта, за да създават впечатлението, че са се оженили по най-нормален начин. Може би грешеше; може би той не искаше тя да спи в неговата каюта, а само да създава такова впечатление.

След това й хрумна нова ужасяваща мисъл. „Но тогава офицерите щяха да очакват, че ще се преместят в собствената си каюта. Каютата, която тя ползваше, откакто бяха напуснали Уилмингтън?“

Гърдите й се свиха от паниката, която я обзе. Нямаше да позволи на Сет да прави с нея каквото си поиска.

Съвсем определено, тя нямаше да му позволи да я използва физически.

Не можеше да споделя с него каютата му. Ако направеше това, би се изправила пред опасността да се предаде на дивата страст, която блокираше всички разумни сили в нея. Страст, която я завладяваше винаги когато се намираше близо до него. Знаеше какво щеше да стане, ако бъде принудена да живеят заедно. Ако трябваше да прекарва безкрайни часове в неговата компания, щеше да бъде изправена пред опасността той да консумира техния брак… и тя да забрави за търсената справедливост… и отмъщение.

Бес бе изкушена да намери Марк и да му зададе някои въпроси. Само когато се убедеше, че мотивите на Сет са почтени, можеше да намери успокоение.

Един поглед в коридора й показа, че Марк си бе отишъл. Вероятно се беше качил на горната палуба. Бес се навъси. Засега явно трябваше да си спести въпросите относно новия си съпруг. Въпросите и гнева си.

Само няколко минути след като Бес влезе обратно в каютата, Сет се върна. Вратата се отвори и той нахлу вътре; неговата фигура се очерта пред нея като някакъв тъмен, застрашителен дух.

— Бес — каза Сет, забелязвайки дрехите й върху тясната койка. — Трябва да поговорим.

— Несъмнено, трябва! — възкликна тя. — Какво правят моите дрехи тук, в твоята каюта? Защо Марк ги донесе?

Разгневеният й глас прокънтя в настъпилата тишина. Дали й се беше сторило, или наистина той присви устни, когато спомена името на стюарда?

— Казах ти, че екипажът трябва да вярва, че ние сме женени — отвърна той.

— Значи всичко е само за да създаваме впечатлението, че е така?

Той кимна.

Тя въздъхна с облекчение.

— Следователно не очакваш от мен да остана тук — гласът й леко затрепери. — Заедно с теб.

Лицето на Сет изглеждаше тъжно.

— Очаквам.

— Какво?

— Ти ще спиш тук, Бес. Ще спиш. Една съпруга остава винаги при съпруга си.

— Не всички омъжени жени…

— Тази жена ще остане — изрече той с глас, който не търпеше възражение. — Иначе моите хора няма да повярват, че бракът е истински.

Тя шумно въздъхна.

— Но защо да не мога да се преструвам, че спя тука? След като екипажът се оттегли, аз ще се прокрадвам до моята каюта и…

— Твоята каюта ще бъде заета.

Най-неприятните й опасения се потвърдиха.

— Офицерите.

Тя си мислеше, че офицерите ще искат да си вземат отново каютата.

Сет поклати отрицателно глава.

— Не? — запита тя.

Гласът й прозвуча едва-едва в пълна обърканост.

Като някакво решение на загадката в каютата на Сет проникна женски глас.

— Джордж, внимавай като слизаш по стълбата!

Сет наблюдаваше как нарастваше отпечатъкът на изненада върху лицето на Бес, след като разпозна притежателката на този глас. И тогава изражението й се промени до ужас.

— Не — въздъхна тя, притваряйки очи. — Кажи ми, че не е вярно. — Тя срещна с очи неговия поглед. — Кажи, че не си дал на Данънови моята каюта. Кажи, че няма да пътуват с нас до Калифорния…

Той не можа да отговори, но знаеше, че изражението му е достатъчен отговор за нея.

Тогава тя го удари — неочаквано, право в гърдите с юмрук.

— Как можа? — изкрещя тя. — Как можа да им разрешиш да се качат на борда?

Не знаеше какво я притеснява повече — дали това, че ще трябва да изтърпи Матилда и Джордж Данън през следващите шестдесет или повече дни, или че ще трябва да прекара същия период от време в каютата на Сет. И в леглото му.

Да изтърпи компанията на Данънови щеше да бъде трудно. Да бъде близо до Сет и да се старае да се държи на разстояние от него, щеше да бъде ад.

— Съжалявам! Наистина съжалявам.

Внимателният начин, по който Сет поднесе извинението си, я накара да премига към него с очи, пълни със сълзи. Извинението му звучеше съвсем като истинско.

— Съжалявам — повтори той. — Просто нямаше друг начин… нямах избор.

Той погледна настрани, сякаш не можеше да понесе колко много е засегната и удивена от всичко това.

— Нямаше друг избор — повтори като ехо тя. Не беше ли използвал същия аргумент и преди, за да я убеди в необходимостта от бракосъчетанието? Уви, както и преди, с това нещата не ставаха нито по-лесни за възприемане, нито по-леки за нея. — Както нашата сватба — каза тя с горчивина.

— Да — той я гледаше втренчено и топлината му я изгаряше подобно на онова негово изгарящо докосване от преди години, когато се любеха.

— Виж, това беше единственото възможно решение — каза Сет. — Ние трябваше да се оженим. Данънови искаха да отидат до Калифорния. Джордж единствен можеше да изпълни церемонията по бракосъчетанието, а аз имах транспортното средство, за да го откарам там, където той искаше да отиде. Всичко е толкова просто.

— Той те е принудил? — запита тя.

Бес беше удивена, че един Божи служител може да използва такива методи.

— Човек прави това, което трябва.

Тя се намръщи.

— Какво означава това?

Такова ли беше неговото схващане и за живота? Това ли беше причината той да не се върне при нея в Уилмингтън преди години?

— Капитане? Капитане? — викаше Матилда, като чукаше по люка.

Сет въздъхна. Търпението му към тази жена очевидно бе вече на изчерпване. Той се усмихна на Бес извинително, преди да отвори вратата.

— Да, мисис Данън? — Тонът му бе учтив.

— Къде е нашата каюта, капитане? Надявам се да е достатъчно просторна. Нали е голяма, капитане? Моят Джордж — е, той не е много добре със здравето, така че е много важно престоят ни на вашия кораб да е приятен.

Сет кимна и остави жената да бръщолеви и тя не млъкна цели пет минути. Когато стана ясно, че вече се е изчерпала, поне за да си поеме дъх, Сет посочи с жест вратата отсреща.

— Вашата каюта е там, мадам — каза той.

— О, о — изфуча тя. — Ами защо не ми казахте веднага? Защо ме оставихте да говоря? Искам да ви кажа, че страшно трудно се качихме на борда. Как можахте да ни изоставите? Пак толкова трудно ли ще бъде и слизането ни на брега, когато пристигнем в Калифорния?

Тя отново подхвана безконечна тирада.

Бес, застанала зад Сет, но извън полезрението на Матилда, започна да усеща пристъп на главоболие, докато слушаше оплакванията на жената. Тя чу колко ужасно е било пътуването на Данънови с малката лодка, колко непосилно катеренето по въжетата нагоре, как екипажът е трябвало да ги измъква, защото не могли да се изкатерят по въжетата, и как Матилда си ударила коленете, когато се изтъркаляла по палубата, след като моряците я изтеглили на ръце през релинга.

Гласът на Матилда продължаваше да бръмчи, стържейки по нервите на Бес. Тя закри уши с ръце, направи няколко крачки навътре и приседна на койката.

„Знаеше ли капитанът, че палубата се нуждае от изтъркване? О, тя бе забелязала, че корпусът на кораба се нуждае от пребоядисване и лъскане. Нали корабът се нуждае от пребоядисване? Чувала бе, че корабите винаги се нуждаят от пребоядисване или излъскване, или от някакво смазване…“

Бес вече се чувстваше физически болна; не само главата, но и стомахът бе започнал да я боли. Тя се наведе напред, докато главата й почти достигна до коленете, а ръцете продължаваха да притискат ушите.

След малко тя почувства, че някой я докосва и свали ръце.

— Бес?

Тя повдигна очи и видя загриженост в погледа на Сет. Красивата му мъжествена уста бе напрегнато изпъната. Изправяйки се, забеляза, че наоколо вече бе настъпила тишина.

— Отиде ли си? — запита тя. — Да.

— Тя ме разболява. — Бес направи опит да се усмихне. Неочаквано в нея се породи чувството, че тя и Сет бяха съюзници от едната страна, а Матилда Данън и нейният „мъничък и слабичък мъж“, бяха враговете от другата.

— Как ще се разбираме с нея? — запита тя.

Погледат й бе прикован от адамовата му ябълка, която изпъкваше напред. Изведнъж осъзна, че бяха съвсем сами.

„Как ще запазя сърцето и разсъдъка, когато ще живея толкова близо до теб?“

— Ще се оправим — каза Сет, като я стресна и прекъсна мислите й.

— Ще можем ли? — тя прикова поглед в него и веднага почувства, че той също бе усетил онзи скрит чувствен импулс, който се бе появил между тях, както и това, че тя се страхуваше от съвместния им живот.

— Да. Ще се оправим, защото няма друг начин.

Сякаш бе прочел мислите й. Реши, че той не е по-малко изненадан от нея, но по различни причини. Не му бе нужна. Той не я искаше, или не се нуждаеше от нея като съпруга, така както нямаше нужда от нея и през изминалите пет години.

— Къде да си оставя нещата? — запита тя.

Той махна по посока на ковчежето си — голям, с извит капак морски сандък, с метални панти и опасан с кожени ремъци.

— Можеш да ги поставиш там, ако искаш. — Заедно с моите неща. Но той не произнесе тези думи.

Не беше и необходимо — тя прочете мислите по лицето му.

— Благодаря.

С пребледняло лице Бес стана и започна да събира нещата си. Някои бяха струпани на койката до нея, където седеше, а един от нейните костюми бе сложен върху пейката.

— Бес… — нежността в гласа на Сет я накара да вдигне очи към него. — Нека ти помогна. Не изглеждаш добре. Може би ще трябва малко да полежиш, след като свършим.

По лицето му се четеше истинска загриженост, както и в думите му. Бес кимна с глава. Сърцето й заби стакато при проявата на такова внимание от негова страна. Добре разбираше, че има задължения на капитанския мостик, но за момента загрижеността му бе взела връх над дълга.

Сет внимателно подреждаше дрехите й в сандъка. Той й помагаше при сгъването на всяка една поотделно и след това старателно я поставяше вътре, като внимаваше да не се подгъне неправилно или да не се измачка.

Когато Сет взе нощницата й, тя се изчерви и я дръпна от ръцете му. Мълчаливо се зарече, че никога няма да я облече в негово присъствие. Ще се прикрива всеки път, докато живееше в такава близост с него.

За негова чест Сет не каза нищо, когато тя издърпа нощницата. Той се протегна за синята рокля, която лежеше на койката му, и я закачи на една закачалка на стената. Когато свърши с това, се обърна към нея, за да провери дали всичките й вещи са прибрани.

— Така добре ли е? — попита той меко.

Неговата нежност я караше да заплаче, защото не можеше да забрави как беше всичко преди това… нежността му към нея. „Тогава те наистина бяха влюбени“ — си помисли тя. Или поне тя бе влюбена.

— Да — отвърна Бес. — Мисля да си полегна малко, както ти предложи.

Изведнъж я обхвана паника, която бе толкова очевидна, че Сет се намръщи.

— Легни на койката — каза той. — По-късно ще си направя легло на пода.

— Сигурен ли си, че така ще е най-добре? — Тя го погледна с благодарност, която по някаква причина го подразни.

Той кимна, мърморейки, че трябва да провери нещо по такелажа на кораба, и след това излезе толкова бързо, че Бес остана да гледа със зяпнали уста към затворената врата.

„Това ще бъдат двата най-дълги месеци в живота ми“ — си помисли Бес.

Неговата сянка остана да изпълва каютата, да измъчва сетивата й… и нарушава покоя на мислите й.

— Небеса, помогнете ми — пошепна тя, — защото съм уплашена и объркана, и съм готова да забравя защо съм тука.

Едно много опасно състояние на нещата.