Кендис Макарти
Господарката на моретата (21)

Глава 21

Бес се беше изкъпала, облякла и чакаше с нетърпение завръщането на съпруга си. Притесняваше се. Не я напускаше чувството, че ще се случи нещо страшно. Дори и когато си напомни, че спомените от миналото си правят лоши шеги с нея. Сет я бе напуснал преди и макар сега да бе сигурна, че той ще се върне, тя не беше забравила мъчителните преживявания, свързани с неговото последно заминаване.

Хотелската стая беше доста приятна. Сет беше казал, че Джеймз Кели е на долния етаж, но Бес не бе пожелала да го посети, така че не знаеше дали всички стаи са толкова хубави като тяхната. Дамата, която държеше хотела, бе симпатична и услужлива и ваната на Бес беше гореща, ароматизирана и чудесно я отпусна. Но като се облече, отново се разтревожи. Непрекъснато заставаше до прозореца, за да види дали Сет не идва.

Сан Франциско бе по-различен, отколкото бе предполагала. Но тя си помисли, че предизвикателството да отвори магазин тук, ще й достави удоволствие. Наоколо бе пълно с хора. Имаше магазини, пансиони, хотели, заведения, от които можеха да се натрупат пари.

— Къде си, Сет? — промълви тя, като отиде още веднъж до прозореца.

Питаше се дали е успял да стигне до дома на човека, на когото трябваше да отнесе пратката. Казваше си, че досега би трябвало да се е върнал.

Бес кръстосваше стаята и се тревожеше за съпруга си.

 

 

— Да? — жената, която отвори вратата, бе добре сложена. Имаше привлекателно лице. Сет предположи, че е на около четиридесет години.

— Тук ли е мистър Бланшард? — попита той.

— Мистър Бланшард ли? — повтори тя весело въпроса му.

— Аз съм Сет Гарет. Дошъл съм, за да му предам нещо.

Нещо просветна в погледа на жената. Шеговитият й тон изчезна и лицето й стана непроницаемо.

— О, да, разбира се! — каза тя и с жест го покани да влезе вътре. — Влизайте направо, капитане, ще му кажа, че сте тук.

Вътре в къщата гласовете на децата се чуваха още по-силно. Сет усмихнато гледаше две момчета, които се плъзнаха надолу по парапета на стълбите от втория етаж.

— Ще те хвана, Джони! — извика едното.

— Няма! — подразни го Джони. — Аз съм по-бърз от теб!

Момчетата изчезнаха някъде в къщата. Появи се едно момиче от стаята вдясно. Сет я наблюдаваше как прекосява стаята с трогателно достойнство.

Момичето се спря, като го забеляза.

— Здравейте! — каза то. Кестенявата й коса падаше около раменете й. — Кой сте вие?

Той й се усмихна.

— Името ми е Гарет. Капитан Сет Гарет.

— Сет Гарет — повтори тя с празен поглед, после отвърна на усмивката му. — Хубаво име.

Нещо липсваше на тази усмивка, помисли си Сет. Като че ли момичето бе станало свидетел на някаква трагедия и никога не се бе съвзело напълно.

— Мария! — Жената, която му бе отворила вратата и която, както Сет предположи, бе съпругата на Бланшард, се бе върнала от вътрешността на къщата. — Иди в кухнята и си вземи една паста — каза тя на момичето, прегърна го нежно, като го потупа по рамото, и го отпрати в кухнята.

Сет прочете извинение в погледа на мисис Бланшард.

— Съжалявам, капитане. Мария се различава от повечето деца. Тя се е родила… по-особена. Заради това, предполагам, майка й я е оставила още като бебе.

Сет усети, че го обзема съчувствие към момичето.

— Изглежда щастлива — каза той, зарадван от факта, че тя се намира в много добри ръце. Явно бе, че мисис Бланшард обича Мария.

Двете момчета се появиха откъм една вътрешна стая. Още се гонеха. Жената хвана първото, когато то мина покрай нея, и протегна ръка към второто.

— Джони и Зах! Престанете да тичате — скара им се тя. Беше успяла да улови и двамата. — Какво ще си помисли капитан Гарет!

Зах погледна Сет с широко отворени очи.

— Вие капитан ли сте?

Сет кимна.

— На кораб? — попита Джони.

Кестенявата му коса беше малко дълга отпред и падаше върху очите му. Опита се да я отмести, за да види по-добре капитана.

— Да, Джони. Корабът ми се нарича „Господарката на Моретата“. Клипер е.

И двете момчето измърмориха нещо с възхищение.

— Може ли да го видим? — попита Зах.

— Стига, момчета — намеси се мисис Бланшард. — Капитан Гарет е зает човек и няма време за това.

Сет се усмихна. Любопитството и ентусиазмът на двамата малчугани го развеселиха.

— Може да уредя нещо, преди да тръгна. — Погледна към жената и видя, че тя се намръщи. — Ако мисис Бланшард разреши.

— Мисис Бланшард! — възкликна Джони. — Тя не е…

— Джони! — прекъсна го жената. — Изчезвай! И вземи Зах със себе си! Вървете при Мария в кухнята. Току-що направих пасти. Може да си вземете по една. Още не сме вечеряли.

— Да, мамо! — извикаха едновременно и двамата и отново хукнаха към вътрешността на къщата. Умовете им бяха заети с пастите.

Жената ги наблюдаваше с любяща усмивка, докато изчезнаха. После се обърна към Сет.

— Извинявам се заради тези двамата хулигани, капитане. Всъщност те са добри момчета.

— Няма защо да се извинявате за момчетата. — Той се поколеба малко и после попита: — Колко деца имате?

— Петнадесет. Отначало бяха шестнадесет, но нашият Томас не е тук сега. Вече е мъж. Порасна и замина да учи на Изток. Един ден ще стане лекар. — Тя изглеждаше горда.

— Чудесно! — отбеляза Сет.

Той разбираше гордостта й. Жената се усмихна.

— Нямаше да е възможно, ако не беше съпругът ми — тя се изчерви, като че ли бе казала нещо излишно, като че ли бе говорила твърде много. — Влезте в кабинета, капитане. Съпругът ми ви очаква.

— Посочи към вратата на кабинета. — Влезте направо. „Значи е женена за Дж. Бланшард“ — помисли си Сет, влезе в кабинета и замръзна. Този, който го очакваше вътре, бе Джоуел Джонсън, бившият му капитан и приятел.

— Капитане! — възкликна Сет.

Джонсън се ухили и стана от бюрото си.

— Влизай, момчето ми. Сядай и ме наричай Джоуел, моля те. Познаваме се от доста време.

Сет се почувства объркан, но се подчини на бившия си капитан и седна на един стол пред бюрото му.

— Добре ли мина плаването? — попита го Джоуел и също седна.

— Да — каза Сет, — добре, но…

— Как е корабът? „Господарката на Моретата“! Още ли е красив като бижу? На него ли ще останеш, докато си тук?

Сет поклати лава.

— Отседнах в хотел „Уилърд“ — каза той бавно, като си блъскаше главата и не можеше да си обясни защо Джоуел бе тук. И къде беше отишъл този Дж. Бланшард.

— У теб ли е кутията? — попита Джоуел. По-младият мъж кимна. „Джонсън“ — помисли си Сет.

— Аз те наех, Сет — каза приятелят му. — Аз ти обещах награда.

— Ти? Но защо?

— Да, аз. Защото ми трябваше кутията и ти — Джоуел огледа от главата до петите бившия си старши помощник. — Защото искам… трябва да ти покажа нещо. Някой.

Взе лулата си. Предложи и на Сет. Но когато Сет отказа, той също се отказа с усмивка.

— Помниш ли онези две седмици, които прекарахме с Едуард Меткалф в Уилмингтън? — попита Джоуел и го изгледа изпитателно.

— Разбира се. Знаеш, че Бес и аз…

— Да — каза мъжът. — Ти и Бес. Тя е основната причина, поради която си тук.

Сет се намръщи. Не го разбра.

— Моля?

Джоуел отвори едно чекмедже в бюрото и започна да рови из него сбърчил чело, защото не успяваше да намери това, което му трябваше.

— Кейт! — изрева той така, както Сет го бе чувал да крещи само на кораба.

Жената, която бе отворила на Сет, влезе в стаята.

— Какво има, Джоуел? Защо викаш така! Ще уплашиш децата!

Сет се удиви, като видя как старият морски вълк изведнъж се укроти.

— Извинявай, любима — каза мъжът, — но Сет е тук, а аз не мога да намеря ключа!

Тя изцъка с език и се приближи до бюрото.

— Провери ли в най-долното чекмедже. Сигурна съм, че го сложи там.

Джоуел почервеня.

— Не, не съм поглеждал там.

Кейт издърпа чекмеджето и му подаде ключа.

— Виждаш ли, скъпи? — Тя го чукна по главата с обич и прокара пръсти по побеляващата му коса. — Ама наистина, любов моя! — смъмри го тя.

Джоуел се засмя и срещна изненадания поглед на Сет.

— Видя ли жена ми?

— Да, разбира се, Джоуел! Запознахме се. Нали аз му отворих вратата.

— Не са ни представили официално — каза Сет, на когото му хареса и жената, и въздействието, което тя имаше върху приятеля му.

„Ах ти, Джоуел! Дяволе! Имаш късмет. А уж беше заклет ерген!“

Сега Джоуел на свой ред смъмри нежно жена си, защото искаше любезно да я представи според етикета. Сет разбра, че моминското име на Кейт Джонсън е било Бланшард. Оттук и надписът отвън.

— Къде е Мат? — попита Джоуел, когато представянето бе приключило и съответните реплики бяха разменени. Лицето му омекна, когато спомена това име.

— Ще го доведа — каза Кейт, после кимна на Сет и излезе от кабинета.

— Хубава жена — каза Сет. — Джоуел, старо морско куче, имаш голям късмет!

— Да, Сет. Наистина имам. Бракът ми се отразява добре.

— И на мен.

Джоуел трепна от изненада. Лицето му пребледня.

— Ти си се оженил?

— Да — каза Сет, изненадан от странната реакция на приятеля си. — За Елизабет Мери Меткалф.

Мъжът срещу него премига и доби щастлив вид.

— Ами че това е чудесно! — възкликна той и започна да задава въпроси: — Как? Кога?

— На път за насам. В Бразилия. Бес се качила на борда на „Господарката на Моретата“ без мое знание. Отначало бях ядосан — той се усмихна при този спомен, — но после отново попаднах под влияние на неотразимия й чар.

— Тя ми писа. Затова знаех, че ще дойде. Но никога — каза Джоуел, заеквайки от радост, — никога не съм сънувал, че ще дойдете заедно! — Джоуел забеляза объркването на Сет и му обясни: — Писах на Бес и й предложих да дойде тук. Възможностите за търговия са огромни — той пъхна ключа в ключалката. — Тя ми отговори, че ще дойде. Едуард постъпи разумно, като й остави компанията. Тя е умна жена. Той щеше да се гордее с нея.

— Едуард? — попита Сет. — Да не би да искаш да кажеш Джордж?

— Кой е Джордж?

Сет усети, че в стомаха му пламна огън.

— Каза, че Бес е шеф на Е. Меткалф Къмпапи, така ли?

Джоуел се намръщи.

— Искаш да кажеш, че не си знаел?

Сет поклати глава.

„Излъга те. Тя е била човекът от компанията, който те нае, но сега вече сме женени. Защо не ми каза истината? За какви ли още други измами има вина жена ми?“

— На твое място не бих се тревожил много — прекъсна мислите му Джоуел. — Сигурно го пази като изненада. А може да е искала да бъде сигурна, че се жениш заради нея, а не заради парите й.

Но Сет не беше доволен. Чувстваше се притеснен.

Кейт Джонсън се върна в кабинета с едно малко момченце за ръка. Детето имаше руса коса и изглеждаше на около четири годинки.

— Чичо Джоусън — извика детето и се настани на коленете на Джоуел, — викал си ме?

— Да, Матю. Искам да те запозная с един човек. „Чичо Джоусън?!“ Сет се втренчи в момченцето. Само още един човек наричаше Джоуел Джонсън с това име. Момченцето се обърна и погледна Сет с любопитните си сини очи.

„Бес. То прилича на Бес!“ В главата на Сет се надигна някакъв тътен. Мислите му и съмненията му се преплетоха и се завъртяха в буен водовъртеж. Той виждаше само това, че детето пред него много приличаше на жена му. И имаше сини очи. Като неговите.

Някъде много далеч прозвуча гласът на Джоуел. Думата „баща“ успя да се промъкне през гъстите облаци, надвиснали над ума му, и той осъзна, че тази дума е употребена във връзка с него… и с това дете.

Сет успя да се върне към действителността.

— Мое е.

Джоуел го изгледа. В очите му блестяха сълзи.

— Да, момчето ми. Той е цял Гарет… и Меткалф — добави след кратка пауза.

Сет се разтрепери, вперил очи в сина си.

— Мати! — каза той. — Матю?

Момченцето се усмихна и слезе от коленете на Джоуел, за да се покатери в скута на баща си. Като усети тежестта на малкото телце на сина си, Сет със сигурност разбра, че момчето е негово. Почувства го инстинктивно и обгърна крехкото телце с ръце.

Внезапна врява пред вратата привлече вниманието на Джоуел.

— Пак тези негодници Джони и Зах! — извика той с обич, като в гласа му нямаше и следа от гняв към момчетата.

— Сет, трябва да спра разправията, преди малките ми синове да са се избили един друг. — Той погледна бащата и сина и очевидно се зарадва, като забеляза, че двамата се разбират добре.

— Ще ти обясня, като се върна. — Погали Мат по главата и се насочи към вратата. — Стани приятел с татко си, Матю. Той е истински морски капитан.

Сините очи на детето блеснаха.

— Вярно ли е? Истински морски капитан? — Погледна към баща си в очакване на потвърждение и остана доволно, когато той го направи.

Гърлото на Сет бе пресъхнало, но той успя да се усмихне на сина си.

— Да, сине. Капитан съм на голям кораб. Нарича се „Господарката на Моретата“.

„Момчето е красиво — помисли си Сет. — Но какво прави тук?“

И тогава престана да контролира мислите си. „То е тук, защото не е било удобно за Бес. Дала го е, защото не я е интересувало!“

Сет почувства, че гърдите му изгарят от гняв. Трябваше да види жена си. Тази мисъл го облада до такава степен, че незабавно трябваше да го направи.

— Матю — каза той с нежен глас, — ние двамата с теб трябва да отидем да видим един човек. Но ще се върнем. Не се страхувай.

— Не се страхувам — каза детето доверчиво. — Ти си ми баща и си капитан. Капитаните са силни. Така каза чичо Джоусън.

Сет стана, понесъл сина си на ръце, и тръгна към входната врата. На излизане видя Мария.

— Кажи на майка си, че съм взел Матю, но ще се върна.

Мислено се помоли момичето да го е разбрало и да предаде правилно съобщението му.

„Лъжкиня! Вещица! Какво още си направила, за да ми причиниш болка, Бес?“

Сложи Матю на седлото пред себе си, после пришпори коня в галоп по посока на града и се понесоха към хотела.

— Мария?

Джоуел се появи откъм кухнята, приключил спора между момчетата. Видя момичето, застанало пред отворената врата и вперило очи навън.

— Какво правиш тук? — гласът му беше нежен. — Защо си отворила вратата?

— Мъжът я отвори — отговори момичето. — Мъжът и Мати. Излязоха, но ще се върнат.

Сет беше излязъл с Матю? Той се втурна към кабинета си и видя, че стаята е празна. Кутията си стоеше там, където я беше оставил. Неотворена, с ключ в ключалката.

Джоуел я грабна и изкрещя на жена си, че трябва да излезе.

— О, мили Боже! — прошепна той. — Тръгнал е, без да разбере истината. Сърдит е на Бес! Неправилно обвинява племенницата на моя приятел!

Джоуел знаеше, че трябва да настигне Сет, да му обясни нещата, преди той да каже на жена си нещо, за което после ще съжалява. Шокът, като види детето, щеше да бъде достатъчно голям за нея. Джоуел се страхуваше от това, което може да се случи, ако Сет я обвини, че го е изоставила.

Спомни си, че Сет бе казал, че са отседнали в хотел „Уилърд“. Джоуел благодари на Бога, че е запомнил това.

Моля те, Господи — помоли се той, докато премяташе дървения си крак през седлото, — нека да ги намеря бързо!

 

 

Бес вече беше готова да се разплаче, когато вратата се отвори с трясък и Сет нахлу като бесен.

— Защо, Бес? Защо не ми каза?

— Сет! — Тя се втурна да го посрещне, щастлива, че си е дошъл жив и здрав, но той я отблъсна грубо.

— Била си бременна, докато ме е нямало.

Тя пребледня.

— Кой ти каза?

— Има ли значение?

Една вена на слепоочието му бясно пулсираше, а устните му бяха побелели от гняв.

— Отначало мислех, че си разбрал — започна тя. — Мислех да ти кажа.

Сет я хвана за рамото и я завъртя към себе си.

— Кога? — извика той. — Като остареем и побелеем?

— Не, разбира се, че не!

— Лъжкиня!

Тя се изви назад, като че ли я бе ударил.

— Ти ме изостави — извика тя. — Мислех, че не те интересувам.

— Боже мой! — каза той, като не вярваше на ушите си. — Значи си се чувствала оправдана, като си оставила детето.

— Да оставя детето? — сепна се тя. — За какво говориш? Нашето дете е мъртво. Мъртво, проклет да си!

Тя започна да ридае. От гърдите й се изтръгнаха силни, разтърсващи я от болка стенания.

Сет се втренчи в нея ужасен. Помисли си, че тя не може да се преструва. Болката й бе съвсем истинска. Значи тя наистина вярваше, че бебето се е родило мъртво.

Разстроен от сълзите й, Сет я притегли към себе си.

— Лизбет, не плачи. Моля те, не плачи. — Той започна да я целува, да пресушава с устни сълзите от лицето й, от клепачите, от влажните бузи, от устните.

— Извинявай — каза тя. — Исках го. Боже, как го исках! Но, когато не се върна, не можех да се храня. — Тя спря да плаче. — Аз съм виновна, че нашето бебе умря.

Сет се стъписа. Хвана я за раменете и я отдалечи от себе си.

Не е умряло, Бес. Нашето бебе е живо!

Отначало тя не го чу и продължи да хлипа.

— Лизбет, момченцето е живо. Нашето бебе сега е красиво четиригодишно момченце. Казва се Мат.

Тя замръзна. Впери поглед в него. Очите й, които приличаха на два огромни оникса, все още блестяха от сълзите.

— Какво казваш? — Тя замълча.

Той не знаеше какво точно се е случило, но започваше да се съмнява в Едуард Меткалф. Навярно той бе отговорен за всичко това. Но да се отнеме едно дете от майка му!?

— Сет! — Уплашеният глас на Бес го накара да усети, че се е намръщил сърдито.

Лицето му омекна.

— Ела да седнеш, любов моя — той я сложи на леглото и излезе, като обеща, че ще се върне веднага.

„Живо? — помисли си Бес. Правилно ли беше чула? — Така ли ми каза? Че бебето ни е живо?“

Сет се върна след няколко минути. Водеше за ръка едно дете. Бес загледа момченцето, което се беше свило до Сет. Сърцето й заби силно, като видя русата му косичка и красивия син цвят на очите му. Очите на Сет, помисли си тя. Гърдите й се свиха. Едва дишаше.

— Мати? — каза тя със задавен глас. — Ти ли си моето дете?

Тя погледна към Сет и той кимна.

— Мат — каза Сет, — тази красива дама е твоята майка.

Момченцето погледна към баща си.

— Моята майка ли?

Когато Сет кимна, то отново погледна Бес.

— Чичо Джоусън ми каза, че скоро ще видя майка си. Но никога не ми е казвал, че си хубава.

Бес тихо започна да плаче. Мат се намръщи и отиде при нея. Погали мократа й буза с малката си ръчица.

— Защо плачеш? — попита детето.

— Защото си мислех, че си умрял, и сега се радвам, че те виждам.

— Плачеш, защото си щастлива?

Тя кимна.

— Може ли да те прегърна? — попита Бес и обви ръце около кръста на момченцето.

Мат се замисли за секунда.

— Може.

И Бес силно го притисна. Сега плачеше наистина, защото синът й бе жив.

Тя го притискаше здраво, но той не се отбраняваше. Само я потупваше по гърба, за да я успокои. Сет ги гледаше разчувстван до сълзи. Недоумяваше как е могло да се случи това. Сигурен бе, че Едуард е отговорен по някакъв начин. И Джоуел ли? Гневът му се превърна в пожар от ярост. Нямаше да се успокои, докато не разбере истината.

В този момент някой силно заудря по вратата. Отвън долиташе гласът на Джоуел.

— Мисля, че познавам един човек, който може да ни обясни всичко — каза Сет и отвори вратата.

Джоуел Джонсън се втурна вътре и рязко се спря, като видя Бес, стиснала сина си. Лицето й бе покрито със сълзи.

— Племеннице — прошепна той.

Очите й се разшириха, като го видя. Тя пусна сина си и се изправи.

— Чичо Джоусън! — извика Мат. — Не трябваше да идваш. Капитанът каза, че ще ме доведе.

— Капитанът е твой баща, Мати — скара му се по-възрастният мъж.

Момченцето се засмя. Това не го притесни.

— Зная. И мама е тука.

Той изведнъж се намръщи.

— Защо не си ми казал, че е хубава?

Джоуел преглътна една буца, заседнала в гърлото му.

— Мисля, че съм ти казал, Мат. Наистина.

— А аз мисля, че ни дължиш някои обяснения — каза Сет на бившия си капитан.

Мъжът кимна.

— Може ли да седна?

Сет наклони глава. И тогава видя, че Джоуел носи махагоновата кутия.

— Кутията на Едуард? — попита той.

Изведнъж разбра.

— Да, това е кутията на Едуард. И няколко документа.

Възрастният мъж я отключи.

— Седнете, моля — каза той на Сет и на Бес. — Ще ви открия тайната на Едуард.