Кендис Макарти
Господарката на моретата (5)

Глава 5

— Колко време ще я карате да чака? — попита настоятелно Рийвз.

Сет го погледна безизразно.

— Колкото си искам, мистър Рийвз. Ще изпратя да я повикат, когато ми мине ядът.

Капитанът се намръщи, когато Рийвз излезе и тръшна силно вратата. По дяволите, та това беше чудесно — Елизабет Меткалф на борда!

Стомахът му си сви, когато си спомни за нея. Само допреди няколко часа образът й го беше преследвал в продължение на години, а сега тя беше тук… Дори и в мъжки дрехи, тя беше по-пленителна и прекрасна от всеки друг път!

„Какво прави тя на моя кораб? Защо Джордж Меткалф, новият собственик на Е. Меткалф Къмпани и наследник на чичо си, беше изпратил жена на това опасно пътешествие около нос Хорн?“

Той продължи да се взира в картата, докато всичко се замъгли пред очите му. Просто нямаше никакъв смисъл, и когато беше задал този въпрос на Рийвз, отговорът на Джон далеч не беше задоволителен.

И сега той, като капитан на кораба, трябваше да вземе решение. Инстинктът му подсказваше да обърне „Господарката на Моретата“ и да остави момичето в Уилмингтън, където й беше мястото. Ако останеше на борда, последствията щяха да бъдат катастрофални. През цялото време ще трябва да я пази от моряците, след като те веднъж се посъвземеха от ужаса, че на кораба има жена — ако изобщо успееха да се съвземат. Всички моряци вярваха, че жена на кораба непременно щеше да донесе нещастие, още повече при такова опасно пътуване около нос Хорн.

Разстроен, Сет се изправи и скръцна със зъби. Най-добре беше да извика Бес и да разбере какво беше прихванало братовчед й да я изпрати на това пътуване. Тя наистина ли вярваше, че през цялото време ще може да се преструва на Робърт Марлтън и че ще се качва на палубата, когато й скимне?

Начинът, по който реагира вторият помощник, когато я откри, беше чудесен пример за това с какво трябва да се съобразява тя. Нима братовчед й или самата Бес не бяха помислили за опасността, на която се излагаше на кораб с група главорези на борда?

Той крачеше из каютата, а пръстите му конвулсивно си свиваха и разпускаха. Елизабет Мери Меткалф. А може би беше мисис?…

Никой друг на земята не му беше причинявал толкова болка и страдания. Устните му се изкривиха в лукава усмивка. Той щеше да я накара да си плати за нейното предателство, да превърне живота й в ад, какъвто дори не можеше да си представи. Ако изобщо решеше да я задържи на борда.

Той си спомни тъмните й блестящи очи и усети как сърцето му се сви. Като се проклинаше за това, Сет отиде до люка и извика първия си помощник. Решението трябваше да се вземе бързо, докато все още съществуваше някаква възможност да се върнат обратно.

След няколко секунди мистър Кели дойде.

— Капитане?

— Доведи ми мис Меткалф.

— Да, сър. — Кели излезе, затвори вратата на каютата и Сет зачака.

 

 

Когато някой почука на вратата, Бес седеше на леглото и се ядосваше на поведението на капитана.

— Влез — каза тя, като смяташе, че е Рийвз.

— Мис Меткалф…

Тя вдигна поглед и видя първия помощник на Сет — млад човек с бронзов загар на лицето и очи, които я гледаха приветливо.

— Да, мистър Кели?

— Капитан Гарет иска да ви види.

Бес се вцепени при споменаването на това име. Тя беше готова да откаже, но каква полза щеше да има от това? Да прекара още един ден в неизвестност под палубата беше последното нещо, което й се искаше на тоя свят. Дали щеше да я закара обратно в Уилмингтън, или щеше да рискува и да я остави на кораба в това толкова опасно пътуване около нос Хорн?

Тя се изправи.

— Добре.

Беше си свалила шапката и след като размисли, реши, че вече няма никакъв смисъл да си я слага отново — всички знаеха, че е жена.

Тя докосна ленените си букли, за да провери дали са добре прибрани. Мистър Кели стоеше до вратата и я наблюдаваше мълчаливо и мрачно, докато чакаше да го последва.

Капитанските помещения бяха в коридора срещу вратата на нейната каюта. Тя не искаше да влезе първа и изчака Кели да мине преди нея.

Вратата се отвори и Мистър Кели закри капитана с гърба си.

— Капитане — каза Кели. — Мис Меткалф дойде.

Последва дълго напрегнато мълчание.

— Въведете я, мистър Кели.

Дъхът й спря, когато чу познатия дълбок тембър на гласа му.

Кели се отмести и очите й срещнаха огнения поглед на Сет.

— Благодаря, мистър Кели, — каза Сет, без да откъсва поглед от лицето й. — Моля ви, погрижете се да не ни безпокоят.

— Слушам, капитане. — Първият помощник се поклони и излезе.

Тя стоеше до вратата и гледаше изпитателно капитана, чието внимание беше заето с отворената на масата карта; той продължи да я изучава мълчаливо.

Не поглеждаше към нея, нито пък с нещо друго издаваше, че е забелязал присъствието й. Бес изчака търпеливо, след което не се стърпя. Беше използвала това време, за да изучава чертите на лицето му, и разпозна в тях онзи Сет, когото беше познавала… и обичала.

Както забеляза и преди, той й се стори още по-красив — ако това изобщо беше възможно.

Косата му все още имаше цвета на нощта, когато небето е покрито с облаци и нито една звездица или лунен лъч не разсейват тъмнината. Каютата се осветяваше от един фенер, закрепен на стената, и златните отблясъци на светлината подчертавала мъжествените извивки на носа и скулите. Годините бяха издълбали по лицето му белезите на решителност, от които то бе станало твърдо, но и… привлекателно. Като че ли времето грижливо бе издялало профила му според преживените чувства, и това, което бе видял на този свят, не беше никак малко и никак приятно.

У Бес проблесна спомен, в чиято светлина тя съзря младия моряк, дошъл в дома на чичо й преди много години. Тя беше изненадана от усмивката му, която беше неочаквано сърдечна и бе обляла суровото му лице с топлота. Когато й каза, че я обича, в сините му очи се четяха страх и обожание.

И тя му беше повярвала, за огромно свое нещастие.

След толкова много години тя ни най-малко не очакваше да се стресне, като го види. Мислеше си, че е подготвена за тази среща…

Той вдигна очи и погледите им се срещнаха; усещането за сблъсъка им беше като от гръм, който я разтърси от глава до пети. Стояха, втренчени един в друг. Бес се ужаси от това, което усети — в нея трепкаше искрата на изгарящата страст, която беше погребана преди много години. „Нищо не чувствам към този човек. Нищо!“

„Лъжеш“ — прошепна един глас вътре в нея.

По лицето на Сет не можеше да се разбере какво чувства. Той изкриви устни и това грубо я върна към действителността.

Той се изправи; устните му се разтегнаха в язвителна усмивка, като че ли усещаше колко неудобно се чувства тя и това му доставя удоволствие. На Бес й се прииска да го удари.

— Изглеждаш ужасно — излъга тя.

Наистина, той изглеждаше закоравял и опасен, но беше красив — прекалено красив дори. В усмивката му се появи злорадство.

— Не си се променила изобщо.

— И какво би трябвало да означава това?

Той се отдалечи от масата и с приближаването му тя усети още по-силно, властното му присъствие. От него се излъчваше някаква застрашителна сила, от която на Бес й се дощя да подвие опашка и да побегне, но не го направи. Вместо това изправи гръб и храбро впи очи в неговите.

— Преди време ти беше красива и сочна — каза меко той. — Като че ли само сочността ти е станала по-предизвикателна, иначе си същата.

Бес пламна от намека в думите му. По гърба й премина тръпка, докато той продължаваше да я изучава с очи, изпълнени с искрено възхищение. Все още я смяташе за красива и тази мисъл я разтревожи.

Тя стисна устни. „Не се оставяй чарът му да те подведе! Той е лъжец, не забравяй това!“

Сет беше на една крачка от нея. Той докосна брадичката и пръстите му леко опипаха шията й, като че ли изследваха някакъв предмет, но си личеше, че се наслаждават на гладката й кожа. От ласката пулсът й се ускори. Тя преглътна с мъка и се пребори с желанието да се дръпне, за да не разбере той колко беше потресена.

Беше смятала, че когато отново го види, ще усети единствено гняв. Преди да се качи на борда, тя мислеше, че е забравила всичко хубаво, което се бе случило помежду им. Но споменът за него се беше върнал и сега я преследваше още от първата нощ, когато чу плътния му глас за първи път от толкова години.

Усети, че очите й са неудържимо привлечени от устните му… онези чувствени устни, който я бяха накарали да изпита диво удоволствие. Той беше навел глава и устата му беше на сантиметри от нея; дъхът му я галеше, докато той я милваше по бузата.

— Излъгах те — прошепна той, — когато ти казах, че си толкова красива, както преди. Времето е било милостиво към тебе, Бес, ти си станала още по-красива оттогава.

Бес се наклони напред, водена от желанието да го целуне.

— Много си хубав, Сет — прошепна тя.

Той я гледаше, докато тя овлажни с език пресъхналите си устни. Сет изстена и сведе глава, разстоянието между тях се стопи, а устните му грубо поеха нейните в отчаяна, възбуждаща целувка.

Това не продължи дълго. Бес си помисли, че целувката свърши, преди още да е започнала. Отвори очи, когато той се откъсна от нея. Лицето й пламна при мисълта за лекотата, с която се беше поддала на неговото очарование.

— Трябва да обърна кораба и да те заведа при твоя мил братовчед — каза той с безизразен глас. Лицето му потъмня и стана непроницаемо, но в сините му очи светеше пламъче на задоволство. — Какво го е прихванало, че изпраща точно тебе?

Сърцето й заби лудо при мисълта за връщане в Уилмингтън. Тя съобрази бързо, че трябва да продължи пътуването на всяка цена.

— Братовчед ми ме изпрати, капитане, защото си разбирам от работата.

— И каква е тя? — В синевата на очите му гореше пламъче. По тона му си личеше, че откровено се подиграва с нея.

Тя не си даде труд да му отговори, защото знаеше, че това ще му достави удоволствие. Нямаше да му се остави току-така!

— Ако ме заведете при братовчед ми, капитане, вие ще си платите цената за това — договорът между вас и братовчед ми ще бъде обявен за невалиден. Джордж пожела аз да тръгна на това пътуване. Ще трябва или да се примирите с моето присъствие, или в противен случаи да загубите най-добрата сделка, която някога сте сключвал.

Сет присви очи и пламъчето изчезна.

— Упълномощена ли си от името на братовчед ти да осъществяваш делови контакти? — Той не познаваше Джордж Меткалф и сега се убеди, че не би искал да го познава. Какъв би бил този мъж, който изпраща жена на такова опасно пътуване? — Представяш ли си какви усложнения можеш да причиниш тука?

— Знам, че моряците са суеверни по отношение на присъствието на жена на кораба — каза тя, — но ще им мине.

Той се ядоса.

— По дяволите, жено, хората на кораба ми са най-закоравелите, най-отчаяните главорези на тоя свят. Какво те кара да мислиш, че ще можеш да се справиш с тях?

Тя го погледна смутена.

— Нямам никакви основания, капитане, но за беда, нищо не може да се направи. Надявам се, че вие ще се грижите за мене. В замяна на това ще се опитам да не се излагам на излишни рискове.

— Твоята безопасност — измърмори той. После повиши глас. — Бих могъл да те държа долу в продължение на месеци, това ли искаш? Да те държа затворена в каютата в продължение на три месеца, докато трае пътуването?

— Няма да посмееш!

Той повдигна едната си вежда:

— Няма ли?

— Върви по дяволите — извика тя и стисна юмруци. — Ще се наложи да не откъсваш очи от мен всяка минута, не, не — всяка секунда, защото ще се възползвам от всяка възможност да предизвикам твоите желания! Няма да бъда затворничка на този кораб!

Той се усмихна мрачно, а гласът му беше мек — прекалено мек.

— Думата на капитана е закон на борда на един кораб. Наказвам всеки, който не ми се подчинява.

— Така ли? И как ще накажеш мен? Като прекарвам часове в твоята компания? — Тя се престори, че потръпва от ужас. — Мили Боже, помогни ми, но дори такова наказание не би могло да ме спре!

Сет се стегна, а след това се изсмя неприятно.

— Ти си удивителна, Елизабет, или може би трябва да ти казвам мисис Дявол-знае-как? — Тя не отговори и това го разстрои. Той преглътна няколко остри думи. — Защо всъщност си тук?

Бес го погледна изпитателно, преди да отговори.

— Искам да основа филиал на фирмата в Сан Франциско — каза тя и това беше самата истина. — Това е златно място за печелене на пари.

— И аз така съм чувал — той млъкна, после продължи: — Но защо ти? Защо изобщо жена? И каква е ролята на Джон Рийвз във всичко това?

Тя настръхна. Така нямаше да стигнат доникъде; разговорът беше безсмислен.

— Казах ти — бива ме за това, което върша, а що се отнася до Рийвз, защо не питаш него?

По гримасата, която изкриви лицето му, тя се досети, че вече беше разпитвал Джон и не беше останал доволен от неговите обяснения. Чудесно.

Сет въздъхна.

— Трудно ще ни бъде… да се разберем.

— Тя кимна в знак на съгласие.

— Аз съм капитанът, и ти ще ме слушаш и ще се подчиняваш, ясно ли е? — Той замълча, после довърши: — В името на собствената ти безопасност.

Ще ми разрешиш ли да излизам на палубата?

Той поклати глава:

— Само когато реша, че няма никаква опасност — Сет я изгледа строго и сините му очи проблеснаха в сумрака на каютата. — Съгласна ли си?

Бес понечи да изрази несъгласие, но знаеше, че тогава ще издаде собствените си планове, и се отказа. Както той каза, три месеца са много време.

— Съгласна съм — каза тя.

Момичето потръпна — три месеца със Сет на един и същи кораб. Защо никога и през ум не й беше минавало, че това може да се превърне в ужасно изпитание?

Сет изглеждаше удовлетворен. Погледна я изпитателно, после изражението му внезапно се промени и той попита:

— Яде ли нещо през всичките тия дни?

— Малко. Не се чувствах в най-добрата си форма…

— Е това поне не беше лъжа — промърмори той.

Отново й се прииска да го удари. Тя тръгна към вратата, после спря и го погледна през рамо.

— Променил си се, Сет Гарет, в тебе има нещо твърдо и… — тя потърси думата и като не мажа да я намери, се отказа. Вместо това изрече: — Всъщност, ние с тебе никога не сме се познавали истински, нали?

Той вдигна поглед от картата и синият му поглед я прикова. Лицето му беше непроницаемо.

— Не, мисля, че не — каза той със странно безизразен тон.

Отново наведе очи към картата и тя излезе, без повече да го погледне.