Кендис Макарти
Господарката на моретата (19)

Глава 19

Джон Рийвз се беше изкатерил високо на въжетата и помагаше на екипажа. Откакто Бес се беше омъжила за Сет Гарет, той изпитваше непоносима болка. Чувстваше се излъган, а това бе смешно, защото между него и Бес никога не бе съществувала такава връзка. Но фактът си оставаше факт — той бе наранен от решението й, тъй като я обичаше, беше я обичал дълги години и тайно се бе надявал, че един ден тя ще стане негова жена.

Почти не беше разговарял с нея, откакто бяха отплавали от Пернамбуко. Бес бе засегната от неговото привидно безсърдечно поведение. Той осъзнаваше това, но не можеше да се държи по друг начин. За него бе твърде болезнено да е близо до нея и да знае, че тя е жена на друг, че споделя нечие чуждо легло. Затова я избягваше, разговаряше с нея само при необходимост и отвръщаше очи веднага щом погледите им се срещнеха.

Беше казала, че женитбата е временна и че като пристигнат в Калифорния, ще я анулира. Но Джон бе наблюдавал Бес, без тя да забележи това. Бе видял пламъка в очите й, когато съпругът й е наблизо. Така и би трябвало да бъде. Какво ли друго можеха да правят двамата, когато стюардът трябваше да почука три пъти, преди да му отворят.

Джон се страхуваше от тяхното пристигане в Сан Франциско. Беше сигурен, че там всичко ще се промени, че Бес ще си остане негова жена и той, Джон Рийвз, няма да й бъде нужен повече. Нито като служител, нито като приятел.

Чу гласа на капитана долу и видя как с широки крачки той се приближи до юта. Гарет погледна през бинокъла и после каза нещо на старши помощника, който стоеше зад него. Един млад юнга бе застанал на руля. Пийт Роуз и още един моряк също се бяха изкачили като него на другата мачта и проверяваха въжетата. Останалите моряци, които бяха на вахта, работеха по главната палуба.

„Съзнава ли Бес какво прави?“ — питаше се с тревога Джон. Отчуждението между тях все повече и повече го смущаваше, но не можеше да измисли сигурен начин, по който да го превъзмогне, да заличи пукнатината, която самият той бе предизвикал.

Бес може би бе имала нужда от него през последните няколко седмици, но той се беше опивал от обзелото го чувство на самосъжаление. Беше се държал ужасно. Когато видя, че Бес се качва на горната палуба, осъзна, че е нужно да й се извини. След като не можеше да й бъде любовник, щеше поне да й бъде приятел. Ако не беше твърде късно.

Остана горе още миг, за да я разгледа. Косата й бе прибрана по обичайния начин — на кок, но няколко свободни кичура бяха подхванати от вятъра и закриваха лицето й.

Трябваше ли да отиде при нея сега? Да й каже, че съжалява. Тя погледна случайно нагоре и той видя как очите й се разшириха, като го видя къде се е качил.

Джон й кимна и започна да слиза от мачтата, като стъпваше внимателно, защото нямаше достатъчно опит, за да се чувства уверен, макар че от седмици помагаше на екипажа.

Тя го чакаше с изплашени очи и загрижено лице, застанала до главната мачта.

— Джон — извика тя, — да се убиеш ли се опитваш?

Той се взря в нея. Позволи си да се наслаждава на красивото й лице цял един дълъг миг, преди да й отговори.

— И да те оставя без приятел?

Очите й се изпълниха със сълзи. Той усети болката, която я прониза.

— Извинявай — каза Джон.

Сърцето на Бес болезнено се сви. Тя погледна приятеля си с премрежени от сълзи очи.

— Липсваше ми. — Той кимна със сериозно лице. — Нямаш намерение да ме кориш, нали? — попита го тя. — Омъжих се за Сет. Не можеш да промениш решението ми.

Той се втренчи в очите й.

— Ти го обичаш.

Бес отклони поглед.

— Разбира се, че не — излъга тя. — Вече ти казах…

— Обичаш го — повтори той. — Виждам това по лицето ти, винаги когато той е близо до теб. Забелязал съм, че и той те гледа.

— Сет ме гледа! — от тази мисъл й се зави свят.

— Да — призна Джон с неохота и погледна встрани.

Въздъхна и припряно прокара ръка по побеляващите си коси. Когато я погледна отново, по лицето му бе изписано съжаление от казаното. — Аз съм много лош приятел. — Бес мълчеше и Джон продължи: — Пренебрегвам те тогава, когато може би най-много имаш нужда от мен. Бях разстроен, засегнат — той си пое въздух и после шумно го издиша. — Съжалявам.

Бес докосна ръката му.

— Няма нищо — каза тя. — Бил си загрижен за мен, разбирам това.

— Бях влюбен в теб.

Истината избликна, преди да успее да я спре.

— И все още съм, но сега всичко е наред. Вече мога да го преодолея.

— О, Джон…

Той поклати глава, за да я накара да замълчи.

— Докато знам, че си щастлива, ще се чувствам добре. Обичаш го. Прав бях, нали?

Тя кимна и премигна при вида на замъглените му очи.

— Не зная какво чувства той към мен.

Лицето на Джон помръкна.

— Мислиш, че те е прелъстил без любов? Отнел е девствеността ти?

Тя се изчерви.

— Никога не съм казвала, че ме е прелъстил.

— Но си спала с него!

— Ние спим в една и съща каюта — подчерта тя и усети, че лицето й се покри с червенина.

— Не говоря за това и ти го знаеш много добре!

Бес се огледа да види дали някой може да ги чуе.

— Той… ме иска. Желае ме.

— Ти си се отдала, без да знаеш какви са неговите чувства? — попита Джон недоверчиво. — Едва познаваш човека и все пак…

Тя се ядоса.

— Познавам го от дълго. По-дълго, отколкото си мислиш — тя замълча. — И кой казва, че съм била девствена?

Джон пребледня.

— Разбирам.

Тя помисли, че е открила обвинение в погледа му.

— Сет и аз бяхме любовници веднъж. Отдавна. Мислехме да се оженим. Поне аз мислех, че е така.

— И затова предприе това плаване. Искала си да опиташ още веднъж с Гарет, защото още си го обичала.

Усмивката на Бес бе някак неестествена.

— Мразех го. Исках да го накарам да страда — тя повдигна вежди. — Не гледай толкова ужасено, Джон. Бих могла да ти кажа, че не съм безупречно невинно малко момиченце, което чичо Едуард навярно ти е описал. — „Горкият чичо Едуард. Колко разочарован трябва да е бил, когато е научил, че нося детето на Сет в утробата си.“ — Би ли желал да си подадеш оставката? — попита тя мъжа, който беше нейният най-доверен приятел. Тя му се доверяваше, но не би искала да му повери цялата истина за своето минало.

Джон Рийвз се засегна от предложението й.

— Елизабет Мери Меткалф-Гарет — той прибави последното й име с явно неудоволствие, — ти си същата жена, в която се влюбих. Всички правим грешки. Бог ми е свидетел, че и аз съм правил много.

— Благодаря — каза тя.

— Искаш ли да говориш за това?

Бес се замисли за миг, преди да поклати глава.

— Не, това вече е минало. Миналото си е минало. Каквото и да кажа, няма да мога да го променя, а също каквото и да направя.

А и в настоящето не бе лесно да се живее.

Сет и Бес не успяха да поговорят по-подробно за миналото, защото „Господарката на Моретата“ приближаваше до остров Хуан Фернандес, близо до чилийския бряг. Оттам щяха да се запасят с прясна вода и провизии, от които се нуждаеха за останалата част от плаването си. Ремонтът на кораба бе незначителен и го бяха направили още по време на пътуването.

Когато Бес се качи на горната палуба, Сет бе зает. Даваше заповеди на екипажа за спускане на котвата. Островът бе прекрасен. Гледката, която се откриваше пред очите й, бе изпълнена с девствената красота на зелените дървета и скалистите склонове. Топлият бриз, който галеше лицето на Бес, довяваше омайни ухания. Небето над нея бе невероятно лазурносиньо.

Ребека Монтегю стоеше на кърмата, от дясната страна. Бес я видя и се ядоса. Проследи Джон Рийвз, който след разговора им се приближи до младата жена. Стъписа се, когато той обгърна с ръка Ребека, а още повече, когато Ребека високо се засмя на нещо, което той каза, сочейки с ръка към острова. Двамата говореха приятелски и Елизабет се зачуди какво си казват.

„Ребека е направила още едно завоевание“ — помисли си тя. Питаше се как може да е толкова подла.

После усети, че някой я гледа. Като вдигна очи към юта, видя, че това е Сет. Гледаше я с такава сила в погледа, че кожата й настръхна.

Плътта й потръпна, когато той се приближи, слизайки към стълбата към главната палуба, където тя стоеше в очакване. Той не я погледна, когато застана до нея, а се облегна на перилата и се загледа към острова.

— Хуан Фернандес — обяви той.

Небрежно я привлече и я притисна към себе си. Бес изненадана му разреши да я прегърне. Изпитваше удоволствие от усещанията, които прегръдката му събуди у нея.

Сет леко я стисна за раменете, преди да я пусне. Обърна я към себе си, за да я погледне в очите, и тя отвърна на погледа му. У нея се надигна вълна от любов, докато се взираше в сините му очи.

— Ще натоварим вода и храна, и тръгваме. Ще спрем за съвсем кратко. Според моите планове, за час. — Той продължи да я гледа втренчено. Челото му се свъси. — Какво? Няма молби за слизане на брега. Няма възражения.

Тя поклати глава. Твърде осезателно чувстваше физическите му достойнства. Искаше да го подмами пак в каютата, където отново да могат да се любят диво и страстно цяла нощ.

В очите на Сет пламна огън, като че ли бе прочел мислите й.

— Бес — започна той дрезгаво, плъзна ръка към кръста й, като погали бедрата и гърба й през роклята, — не ме гледай така.

— Как? — каза тя почти останала без дъх. Въпросът бе напълно невинен, но в очите й светеха палави искрици.

— По дяволите, жено! — изръмжа той. — Не сега! Имам твърде много да мисля… и много неща за вършене.

Лицето й помръкна.

— Чудесно — каза тя и се обърна, за да си тръгне.

Той я хвана за ръката.

— Кокетка! — каза той. — Знаеш, че те искам, но ще трябва да го отложим за по-късно. Ще пратя Джеймз Кели на острова. Не е нужна аз да слизам на брега.

Тя кимна. Надеждите й се устремиха по-високо, тялото й пулсираше в очакване. Чуха смях и погледите им се насочиха към Рийвз и Ребека, които стояха няколко ярда по-надолу от тях. Лицето на капитана потъмня.

— Мистър Рийвз има нова приятелка, както мога да предположа — каза Сет.

Лицето му гледаше строго, когато срещна погледа й.

— Да, така изглежда.

— Не те ли притеснява това?

— А трябва ли? — Това, което тревожеше Бес, не бе фактът, че Ребека бе завоювала Джон Рийвз, а това, че Сет бе очарован от това момиче. — Не, това не ме тревожи.

Сет се усмихна. Очевидно вече не се дразнеше, че вижда онези двамата заедно.

— Добре.

След това с неизказано обещание, стаено в сините му очи, той я остави да очаква приближаващата се любовна нощ.

След няколко часа „Господарката на Моретата“ отплава от Сан Фернандес. Започна последната отсечка от плаването до Калифорния. След като корабът пое правилен курс, Сет отново слезе в каютата си. Беше късно през нощта и той знаеше, че Бес си е легнала много по-рано и че е заспала. Въпреки това той гореше от нетърпение да бъде с нея, дори и само да я гледа как спи.

Да се люби с нея след толкова години беше се оказало прекрасно. Дори по-хубаво, отколкото го помнеше. Трудно му беше да сравни жената, в която се бе превърнало младото, разглезено момиче, признало любовта си към него и малко след това прекратило връзката им.

Бес го желаеше. Той разбираше това от начина, по който очите й светваха винаги когато срещаха погледа му. Всъщност изражението й говореше за нещо повече от желание… за любов.

Съжаляваше ли за решението си да прекрати връзката им? Той не можеше да проумее нито сегашното й поведение, нито това, че бе отхвърлила любовта му преди години.

Сет можеше още съвсем ясно да си спомни думите, които му бе написала. Беше получил писмото й два месеца след като замина, което означаваше, че е взела молив и хартия няколко дни след заминаването му, и му е писала.

Грешка ли беше всичко? Зловеща грешка? Тя бе обещала да го чака и любовта й изглеждаше истинска. Тогава как би могла да сложи край на всичко толкова скоро. Думите, които му бе написала, изплуваха в паметта му:

„Скъпи Сет,

Ти наистина си прекрасен мъж и аз страшно много се забавлявах с теб. Двете седмици, през които беше тук, просто отлетяха като…

Но независимо от всичките ти качества, нашите светове са твърде далеч един от друг. Ти сигурно си разбрал, че не можем да мислим за продължителна връзка. Ние «ти и аз» сме различни. Ти принадлежиш на морето, докато аз… моля те прости ми!

Надявам се, че вече ще си ме забравил, когато получиш писмото ми. Защото аз трябва с целия си здрав разум да се постарая да го направя. Напоследък срещнах един мъж. Той има пари и всичките ми приятели са на мнение, че е добър улов.

Сет, прости ми! Сигурна съм, че някъде там не очаква жената, точно такава, от която се нуждаеш. Която ще те очарова толкова, колкото и твоето море. Никога няма да забравя приятните две седмици, които прекарахме заедно.

С цялата си искреност

Бес“

Сет влезе тихо в каютата. Тялото му бе напрегнато от нахлулите спомени. Чувстваше се несигурен.

Тогава я видя. Лежеше на койката, облечена в прозрачна бяла нощница, през която много ясно се виждаха формите й.

Той се приближи и погледът му бавно се насочи надолу към разпуснатите й руси коси, а после стигна чак до пръстите на босите й крака. Спря с очи на някои места, за да се възхити от съвършената й фигура. Тя изглеждаше уязвима и желана. Сет усети как у него се надига огромна вълна от любов към тази жена и изведнъж миналото изгуби всякакво значение за него. Всичко, от което се интересуваше сега, бе този миг и това място, както и силното желание да легне до нея и да й докаже любовта си.

Сет събу ботушите си и внимателно ги остави на пода до стената. Свали една по една всичките си дрехи и се отпусна на койката. Протегна се до нея, преди да я прегърне с ръце. После се приближи още повече и започна нежно да гали врата й, като се повдигна леко, за да обсипе лицето й с целувки.

Тя се събуди, когато той докосна с устни устата й. Бес отвърна без задръжки, почти отчаяно на целувката му. Сет бе възпламенен от силната й страст. Като че ли се бе притиснала до него уплашена, че ще загуби любовта му. Като че ли се бе вкопчила в него.

— Сет — въздъхна тя, а очите й бяха пълни със сълзи, когато той вдигна глава. — Ти си тук.

Той се усмихна.

— Да, любима, тук съм.

— Люби ме.

— Да, Бес, любя те. Ще те любя… с удоволствие.

Той отново я целуна и повдигна края на нощницата й, за да усети прелестната й топлина. Тя простена, когато нежно започна да я гали, и Сет долови силата на желанието, което пулсираше в слабините му.

Тя беше негова и той щеше да й го докаже. Започна да гали вътрешната част на бедрата й, после премести ръката си и я докосна нежно по набъбналата от желание плът. Когато бе вече готова, той легна върху нея и бавно проникна в тялото й.

Сет притаи дъх. Тя бе толкова топла и влажна, така прекрасно стегната, когато го пое в себе си и го обгради с плътта си. Той се пребори със силната страст, която заплашваше да го накара да изгуби контрол над чувствата си, и се постара да й достави по-голямо удоволствие, като вкарваше и изкарваше леко пениса си в ритъм с движенията на нейното тяло. После го вкара докрай в нея, докато не се увери, че тя може да го почувства целия.

Бес се отзова с дива страст. Не сваляше ръце от него. И въпреки че се опита да я спре, Сет усети как тялото му пулсира от желание, докато накрая бе принуден да се подчини на силата на страстта си към нея.

Те се отдадоха на любовната стихия. Въздишките им и леките им стенания изпълваха каютата като някаква еротична музика, която ги подтикваше да се любят безкрай.

Когато краят дойде, удоволствието бе по-силно и по-прекрасно от всичко, което бяха преживели досега. Сет проникна в нея с огромна сила и изрева от удоволствие. Бес се вкопчи в тялото му и също нададе вик.

— Обичам те — каза Сет, когато огънят се превърна в купчинка тлеещи въглени на споделената страст.

Бес му се усмихна с грейнала очи.

— И аз те обичам.

Те се любиха отново. Този път по-бавно, като че ли за да отпразнуват своето отново намерено щастие.

„Господарката на Моретата“ продължаваше своето плаване към Калифорния.

Дните, които последваха, бяха прекрасни за Бес. Тя бе омъжена за Сет. Той я обичаше. Беше като сън.

Не беше сигурна какво ще правят, когато пристигнат в Сан Франциско. Все пак бе тръгнала на това плаване с търговска цел. Той бе капитан на клипер. Обичаше морето. Мисълта, че отново ще се разделят, непрекъснато я тревожеше.

Тя реши нещо със сигурност. Щеше да продаде на Сет своите дялове от кораба. Тя го обичаше и не търсеше повече отмъщение. Иначе се опитваше да не мисли толкова много за бъдещето. Все някак щяха да го наредят. Бес се отдаде на удоволствията на настоящето, на прекрасните нощи, които прекарваха заедно, докато страстно се любеха.

Сет бе нежен любовник. А през деня, горе на палубата, той се представяше като чудесен капитан. Бес се възхищаваше и на двете му лица. Гордееше се от начина, по който той се държеше с моряците, и от уважението, което те изпитваха към него.

На кораба тя се чувстваше като у дома си. Полетата, през които тичаше, и градината, в която работеше, й липсваха, но се надяваше, че ще намери същите неща и в Калифорния.

— Мисис Гарет! — Ребека се приближи до нея на мостика.

— Здравей, Ребека — каза Бес.

Тя вече не възприемаше младата жена като заплаха. Как би могла, след като Сет толкова ясно й беше показал, че я обича, нея, своята жена. И как би могла да се сърди на жена, която винаги се обръщаше към нея с новото й име.

Но като видя лицето на момичето, Бес се намръщи. Изглеждаше на ръба на издръжливостта си.

— Как ги понасяте? Тези дълги дни… тези часове в морето?

— Свиква се — каза Бес с усмивка. — Научих се да изпитвам удоволствие от живота на борда на кораба.

„Любовните мигове, прекарани с капитана, определено помагат“ — помисли си тя.

Младата жена преглътна и изведнъж пребледня. Тя притисна с ръце корема си, като че ли й се гадеше, и затвори очи.

— Добре ли си? — попита Бес загрижено.

Ребека отвори зелените си очи и отправи поглед към Бес. Беше готова да се разплаче.

— Очаквам дете.

— О, не! — Бес бе изпитала съмнение още в началото, когато младата жена се бе качила на кораба. Но това бе само предчувствие. Ребека повече не бе споменавала, че не й е добре. Нито веднъж не се бе оплакала отново.

— Бащата? — попита внимателно Бес.

— Той е в Бостън — прехапа устни Ребека. — Женен е — тя подсмръкна, — не знаех. Обичах го и вярвах, че и той ме обича. Затова и заминах. Само че леля Клара не знае, че съм бременна.

Бес докосна ръката на момичето.

— Съжалявам.

Ребека я погледна изненадано.

— Вярвам ти — в гласа й прозвуча учудване, че Бес не я осъжда.

Но Бес знаеше какво значи да бъдеш в положението на Ребека — сама, бременна и без мъж.

— Ако мога да направя нещо?

Младата жена се изчерви.

— Може би.

Тя погледна настрани и очите й се спряха на една точка близо до носа на кораба.

Бес проследи погледа й и видя Джон Рийвз. Знаеше, че той и Ребека бяха станали приятели.

— Страхувам се да му кажа — призна Ребека. — Той е толкова мил с мен. Нуждая се от приятелството му.

Бес се усмихна мило.

— Той е добър и верен човек — каза тя, като си спомни за това как винаги се бе отзовавал на молбите й, за да й помогне в нужда.

— Така ли? — попита Ребека и в гласа й прозвуча съмнение, примесено с горчивина. — Ще остане ли мой приятел, когато научи истината?

— Ще остане твой приятел — каза Бес с увереността на човек, който вече е проверил приятелството, признавайки греха си.

Признанието на Ребека отприщи водопад от тъжни спомени в ума й. Спомни си колко се бе уплашила, когато научи, че е бременна. И колко много се страхуваше да каже на чичо си Едуард, като си представяше как ще реагира на лекото й поведение.

Стомахът я сви при спомена за физиономията на чичо й, когато му каза, че очаква дете от Сет. Лицето му първо бе пребледняло, а после няколко пъти смени цвета си. Той се бе отдалечил и бе започнал нервно да крачи из стаята, като че ли не можеше да понесе мисълта да бъде близо до нея. Бес бе покрила лицето си с ръце. Знаеше, че го е посрамила. Питаше се дали ще я изхвърли на улицата като пропаднала жена.

Но тя не бе взела предвид факта колко много я обича Едуард Меткалф. Не се сърдеше на нея, така я увери чичо й, като я чу да плаче. Сърдеше се на себе си. Той я бе накарал да бъде мила със Сет. Той бе виновен за създалото се положение.

Чичо й Едуард бе прегърнал Бес. Беше я погалил по косата и бе обещал, че всичко ще се нареди. Той щеше да се погрижи за нея и за детето.

Отначало тя се бе надявала, че ще й доведе Сет. Но надеждите й бяха съвсем краткотрайни. Скоро научи, че чичо й възнамерява да я изпрати при братовчедка си, преди бременността й да започне да личи. За да запази репутацията й, както бе обяснил той. Но Бес бе разтревожена. Тя бе сигурна, че Сет ще се върне за нея.

Чичо й уреди да остане в Ню Йорк до времето, когато тайно щеше да роди детето си. По-късно, бе обещал той, тя и детето щяха да се върнат в Делауер и всички в Уилмингтън щяха да повярват на измислената от чичо й история за женитба по любов и за съпруг, който е бил принуден да замине за Англия. Никой нямаше да научи за позора на Бес. Никой нямаше да разбере, че тя се е отдала лекомислено на някакъв моряк, който не се бе върнал, за да се ожени за нея. След време щяха да променят историята в случай, че съпругът не се върнеше никога.

Бес си бе помислила, че целият този план е съвсем излишен. Месеци наред тя бе чакала Сет и вярваше, че той ще се върне при нея. Но мина време и тя разбра, че няма повече да го види.

По време на последния месец от бременността си тя бе писала на чичо си всеки ден и във всяко писмо го бе питала за Сет. Дали е дошъл, или е писал. И след всеки отговор на чичо й тя бе плакала с часове в стаята си. Не, Сет не се беше върнал. Не, не се бяха получили писма от него.

Защо Сет не й бе писал? Чудеше се всеки път, когато оставаше сама. Бе си задавала този въпрос стотици пъти.

Поне би трябвало честно да й каже, че е променил решението си.

Тя и Сет не бяха успели да разговарят за миналото, както бяха решили. Тя се страхуваше да повдигне този въпрос. Той никога не каза нито дума. Сега бяха влюбени и женени. Но за да отдадат дължимото на миналото, трябваше да има прошка. И всеки трябваше точно да разбере какво е нужно да прости, за да може да прости.

Късно тази нощ Бес мълчаливо гледаше как Сет сяда и събува ботушите си. Искаше да каже нещо за това, което преди години се бе случило между тях, но усети, че не може да го направи. Думите й засядаха в гърлото й.

— Сет.

Той я погледна и се усмихна.

— Мислех, че спиш.

Тя поклати глава.

— Какво има? — попита той внезапно намръщен. Стана от стола, отиде до ръба на койката и седна. Погали косите й. — Какво има, Лизбет?

Очите й заблестяха от напиращите сълзи. Не искаше да издига стена между тях, но трябваше да говори.

— Трябва да поговорим.

По лицето му пробягна тревога, но след миг изчезна и бе сменена от примирение.

— Зная — той започна да си играе с косата й, разпиля златистите кичури по възглавницата, загледан в промяната на цвета и блясъка, който се получаваше от играта на светлината върху тях.

— Ребека е бременна — избухна тя и изведнъж се изненада от начина, по който бе избрала да започне разговора.

Миглите му потрепнаха.

— Ребека? — той изглеждаше потресен от новината, която му съобщи. — За това ли искаше да говорим?

Тя се втренчи в него.

— Не.

Питаше се не се ли досеща за връзката. Мислеше си, че е научил за детето им. Сигурно промените, настъпили в тялото й, му бяха направили впечатления. Грешеше ли? Изпита нов страх.

— Защо не се завърна?

Думите избликнаха, преди да може да ги спре. Той остана изненадан от въпроса й.

— Питаш ме защо? Мисля, че ти обясних.

Тя бе обещала да чака вечно. А всъщност не бе чакала и три седмици, преди да промени решението си. Може би дори по-малко. Въпреки това той бе отишъл в Уилмингтън след пет месеца с надеждата да я види отново, с надеждата, че съжалява за решението си и иска той да се върне. Уви! Единственият човек, когото му бе разрешено да види, бе чичото на Бес, който му каза, че тя не се интересува повече от бедния моряк.

Болката от нейната постъпка го бе измъчвала години след това. След нещастието с Джоуел и след като той бе дал на Сет дялове от „Господарката на Моретата“ и му бе предал командването на кораба, Сет бе позволил само на морската шир да бъде негова любима. Тя бе по-вярна. Можеш да я разбереш дори и по време на буря. С нея можеше да се живее, въпреки че понякога бе непредсказуемо опасна.

Бес бе затворила очи.

— Съжалявам — каза тя. — Не исках да говорим за това, но ако все пак решим да забравим това, което стана между нас, да имаме общо бъдеще… — очите й се отвориха широко и тя го загледа тревожно. — Сет, ти искаш да бъдем заедно занапред, нали?

Напрежението изчезна от мускулите му. Тя се чудеше дали някога ще й прости. Ами той вече го бе направил.

— Разбира се, че искам — целуна я той. — Обичам те.

Тя въздъхна с облекчение.

— Страхувам се.

— Сигурна ли си, че ти желаеш това? — Гласът му потрепери, защото той също си мислеше за собствените си страхове.

Бес се усмихна и протегна ръце, за да го прегърне. Притегли го към себе си, докато устните им почти се докоснаха.

— Сигурна съм — каза тя. — Напълно сигурна.

Целуна го и разтвори приканващо устни. После вмъкна езика си в устата му. Той простена и желанието му отново се разпали.

— Добре, Бес! — Трепереше, докато развързваше нощницата й с несигурни пръсти. — Чувствам се така, като че ли ни е за първи път.

— За първи път ни е — каза тя нежно. — За първи път, след като си простихме. Първият от многото други мигове, в които ще се любим.

Те скрепиха безмълвните си обещания със слова на обожание, като вплетоха тела.

Бъдещето изглеждаше прекрасно. Миналото сякаш бе забравено.