Кендис Макарти
Господарката на моретата (20)

Глава 20

Кошмарът започна малко след като бе заспала в прегръдките на Сет. Усети раздиращите я от болки спазми в корема, чу шепот, който не разбра, и нарежданията на акушерката да напъва незабавно. Раждаше. Нещо не бе наред. Болките й вече продължаваха твърде дълго. Стори й се, че долавя промяна в тона на мисис Уърди. Тревога.

— Как е тя, мисис Уърди? — Това бе уплашеният глас на чичо й. Бес го чу точно когато един болезнен спазъм раздираше вътрешностите й и я накара да извика и се вкопчи в чаршафите.

— Не е добре! — призна акушерката. — Бебето е накриво.

— Накриво? — страхът на чичо й ясно пролича в гласа му.

— Детето излиза неправилно.

— Боже мой!

Бес не можеше да чуе отговора на акушерката. Тя се мъчеше да отвори очи. „Горкият чичо Едуард“ — мислеше си тя. И изведнъж й мина мисълта, че ще умре.

Не, няма да умре, каза си тя. Бебето й ще има нужна от нея. Тя ще живее! Трябваше да каже на чичо си, че всичко ще мине успешно.

— Ще убия Сет Гарет! Ще убия това копелето, което й причини толкова мъка! — извика чичо й, а гласът му бе почти неузнаваем от обзелата го ярост.

— Сет? — попита Бес с изненадан глас, когато болката най-после отстъпи за няколко минути. — Той е тук?

В унеса си тя бе чула само името му. Сърцето й се изпълни с радост. Най-после Сет се бе върнал при нея. Точно навреме за раждането на детето.

Тя усети как една топла ръка я хвана за раменете.

— Лизбет. Всичко е наред. Тук съм. Ще се погрижа добре за теб.

Това не беше Сет. Беше чичо й Едуард. Отвори очи и се опита да различи лицето му.

— Сет не е ли тук? — попита тя и си пое дъх, защото отново започна да усеща началото на контракцията.

Очите на чичо й се напълниха със сълзи.

— Съжалявам — прошепна той.

Бес извика и викът й бе причинен и от болката, и от факта, че Сет все още не се е върнал.

— Бебето излиза! — извика мисис Уърди. — Бебето се е извъртяло!

Тя потупа Бес по бедрото.

— Напъвай, миличка. Сега! Напъвай, за да излезе бебчето ти на бял свят.

Следващите няколко минути бяха изпълнени с болка и с неразбираемия шепот между акушерката и чичо й.

Не можеше да чуе разговора им, но усещаше напрежението в стаята, докато с всички сили се напрягаше да роди.

Изведнъж чу, че жената извика от радост, и тя силно се напъна.

— Готово! — възкликна мисис Уърди.

Бес усети как от утробата й се изплъзва нещо топло и гладко.

— Момченце! Момче е! — извика мисис Уърди.

Бес се усмихна. Болката, която Сет й бе причинил, бе смекчена от раждането на сина й, на нейния мъничък, прекрасен син.

Лежеше изтощена. После акушерката натисна корема й с пръсти и й каза да се напъне още един път.

— Не сме свършили още, миличка. Трябва да се напънеш, за да излезе плацентата.

Бес се намръщи. Питаше се къде е бебето й. Защо не го бе чула да извика?

Натискът върху корема и се усили и Бес изпъшка, когато изкара плацентата. Тогава чу плача на новороденото. Всичко бе наред.

Плачът рязко спря и внезапната тишина уплаши Бес. Все още замаяна от раждането, тя почувства, че стаята се изпълни с тревожни шумове.

— Чичо Едуард — попита тя, като едва успяваше да държи очите си отворени, — какво става?

Опита се да седне, но падна назад. Беше твърде изтощена.

Чичо й веднага дойде при нея. Каза й да лежи спокойно.

— Почивай си, Бес. Ще поговорим по-късно.

Но тя не можеше да почива. Нещо ставаше. Чувстваше го, разбираше го по гласа на чичо си.

— Какво има? — Тя го хвана за ревера на сакото в нов изблик на сила. — Бебето ми! Къде е бебето?

Лицето на Едуард пребледня. Той отстрани леко ръката й от ревера си. Бес легна. Видя как устата му трепна, преди да й каже:

— Не му провървя, Бес — от очите му бликнаха сълзи. — Бебето се роди мъртво.

— Но аз чух вик!

— Не — каза той със задавен глас. — Това бе мисис Уърди. Тя се разплака, защото не можа да направи нищо за него.

В гърдите й се надигна стон, който бе изпълнен с много мъка и протест.

— Не! — Започна да ридае. — Не моето бебе!

Не единственото нещо, което й бе останало от Сет.

— Мъртво… — ридаеше тя. — Бебето ми е мъртво. После стана. Омраза изпълни сърцето й. Омраза към този, който бе отговорен. Нямаше да стане така, ако Сет се бе върнал. Той беше виновен, че синът му се роди мъртъв.

Бес се събуди от кошмара. Дишаше тежко. Беше плувнала в пот. Господи! Отново бе сънувала този ужасен кошмар. Беше минало много време от последния път, когато го бе сънувала, може би повече от година. В месеците след смъртта на бебето той непрекъснато я преследваше нощем.

Тя потрепери и се сви на топка, така осезателно почувствала загубата, като че ли всичко това се бе случило вчера. Сънят й повтаряше действителността. Споменът още я измъчваше.

Сет долови тихи ридания. Разбра, че жена му плаче.

— Лизбет. Любима, какво има?

Той се повдигна на лакът и я видя как се е свила. Тя се обърна към него и Сет я погали по бузата.

— Ти плачеш.

— Няма нищо — отвърна тя задавено.

— Кажи ми!

Сълзите бликнаха от очите й и се затъркаляха по гладката й кожа.

— Ти… ти няма да ме напуснеш отново, нали? — попита го тя.

Той я притисна силно до себе си, целуна я нежно зад ухото, а после бавно започна да целува всяко ъгълче от лицето й.

— Обичам те, няма да те изоставя. За това ли плачеш? Защото мислиш, че ще те изоставя?

Тя кимна. Това бе истина, помисли си тя, но това бе само едно от многото неща, които я тревожеха.

— Ти си моя жена. Искам да бъда с теб завинаги. Искам да ми родиш дете.

Бес рязко си пое въздух и след миг той със свистене излезе от гърдите й. Тя започна наистина да плаче. За детето, което бе загубила, за детето, което може би никога нямаше да има. Не беше сигурна дали раждането на първото й дете не я бе увредило.

— Ами ако не мога да ти родя дете? — попита тя, а сърцето й заби силно.

„Той не знае за мъртвото бебе. Трябва да му кажа!“ Сет никога не я беше виждал толкова разстроена.

— Тогава ние ще се имаме един друг — усмихна й се той нежно. — Хайде. Не се тревожи, любима. Мислиш ли, че ще те пусна да си отидеш сега, когато най-после си моя?

— Предполагам, че няма — каза тя, но когато отново се сгуши до него, съмненията продължиха да я измъчват. Трябваше да му каже за техния син, но не можа да събере смелост.

„Следващия път“ — обеща си мислено тя.

Лежеше в прегръдките му, търсеше успокоение, тревожеше се за това, което истината можеше да причини на бъдещето и на любовта им.

 

 

Сан Франциско

ноември 1850 г.

— Каква гледка! — прошепна Сет в ухото на Бес.

Тя кимна в мълчаливо съгласие. Стояха заедно на горната палуба и разглеждаха залива и бреговата ивица.

В пристанището на Сан Франциско бяха закотвени стотици кораби. Имаше големи, с високи мачти, а до тях се полюшваха и малки, някои от които бяха истински корита.

— Не мога да разбера — каза Бес. — Мислех, че в Сан Франциско човек лесно може да забогатее. Защо някои кораби имат вид на изоставени?

— Наистина са изоставени — каза й Сет. — Чух за това тук, но видът им ме ужасява. — Той посочи с дясната си ръка към брега. С лявата беше хванал здраво Бес през кръста и я притискаше плътно до себе си. — Виждаш ли онези съдове, наредени покрай брега?

Тя кимна.

— Много от тях са превърнати в магазини и хотели.

Наистина ли? — попита Бес.

Имаше невярващ и разтревожен вид. Той й се усмихна накриво.

— Наистина.

— Сан Франциско като че ли не е много… спокойно място.

Сет се съгласи с нея.

— Така е.

След като „Господарката на Моретата“ спря в пристанището, екипажът, с изключение на четиримата моряци, които щяха да дават вахта при котвата, започна да слиза на брега. Сет остана на палубата, за да наблюдава слизането, а Бес слезе долу да събере вещите, които щеше да вземе на брега. Някой се приближи до вратата. Разбра, че не е съпругът й, защото той никога не чукаше, и отиде да отвори. Предполагаше, че е Джеймз Кели или Марк Хок. Но беше Джон Рийвз. Помоли я да поговорят. Тя кимна и се отмести, за да го покани вътре.

Рийвз за момент не помръдна от мястото си. Като че ли му беше неловко от това, за което бе дошъл да говорят.

— Бес…

— За какво ще говорим, Джон?

— За теб и капитана.

Тя се намръщи. Беше му казала, че ще анулира брака си веднага след пристигането в Сан Франциско. Но това бе, преди тя и Сет отново да се влюбят един в друг.

— Обичам го — каза тя. — И той ме обича, Джон. Няма да анулирам брака си.

За нейна изненада Рийвз като че ли си отдъхна.

— Добре. Страхувах се…

Той спря и се изчерви.

— Бес, Ребека е бременна.

„Аха, разтревожил си се за Ребека“ — помисли си тя.

— Зная — потисна тя нарастващия си страх.

— Така ли? — Джон изглеждаше ужасен.

— Каза ми. Зная това от известно време. Всъщност аз бях тази, която й каза да не се тревожи. Казах й, че ще останеш неин приятел въпреки всичко.

Чертите на лицето му се отпуснаха.

— Благодаря.

Бес кимна.

— Тогава всичко ще бъде наред, ако аз… — той погледна настрани. — Мислех… да остана с Ребека. Ти сега имаш капитана, а за Ребека няма кой да се погрижи.

„С изключение на леля й Клара!“ — помисли Бес, но после изпита угризение на съвестта. В стомаха й пламна огън, който се сви и стана на топка.

— Ти вече нямаш нужда от мен — каза Рийвз.

— Не съм сигурна в това, Джон.

Питаше се какво ще прави, когато Сет отново отплава в морето. Тя изправи главата си. Помисли си, че все някак щеше да успее. Както винаги бе успявала досега. Със или без Джон Рийвз.

— Ще продължа да работя при теб, докато уредиш покупката на магазина и го отвориш.

Бес махна с ръка в отговор на загрижеността му.

— Всичко ще се уреди, Джон, не се тревожи за това. — Помисли си за Ребека и му направи следното предложение: — Може би Ребека би желала да помогне при отварянето на магазина.

Лицето на Рийвз светна.

— Мислиш ли?

Тя кимна с усмивка.

— Ще я попитам.

Той тръгна към вратата.

— Джон — повика го тя.

Той се спря и я погледна през рамо.

— Не се измъчвай. Не й разрешавай да те измъчва така, както направих аз.

Той се разстрои.

— Няма — отвърна й той и не отрече, че любовта му към нея му е причинила болка.

После излезе и остави Бес да мисли какво ще им донесе бъдещето.

Хотел „Уилърд“ бе приятно място, ръководено от една четиридесетгодишна стара мома от Ню Йорк на име мис Присила Уилърд.

Сет нае стая и после се качи да настани Бес.

— Ще се чувстваш добре тук. Ще вечеряме, като се върна. Ако се нуждаеш от нещо преди това, Джеймз ще бъде долу, на първия етаж.

Бес се намръщи.

— Къде отиваш?

Тя си спомни последната им раздяла. Беше я оставил и не се бе върнал повече.

— Трябва да изпълня една поръчка. Една група адвокати ме наеха да пренеса една вещ от тяхно име. Самият получател предложи доста добра цена за услугата — той я прегърна. — Бес, мила, ще се върна след около час.

Погали я по бузата, преди да се наведе и да я целуне по устните.

— Как ще стигнеш дотам?

— Ще намеря начин — усмихна се той. — Ще наема едно муле, ако се наложи. — Целуна я още веднъж. — Ще ти поръчам вана. Облечи си онази рокля, която ти купих. Като се върна, ще отидем на вечеря, истинска вечеря, а не като онази корабна храна, която трябваше да понасяме.

— Ястията на готвача не бяха толкова лоши — каза тя усмихнато.

Той се засмя, целуна я за последен път и излезе.

Новият Сан Франциско не направи силно впечатление на Сет. Имаше дори неща, които го разтревожиха. Не беше сигурен, че това място бе безопасно за магазина на Бес. Някои части на града бяха опожарени. Когато попита един човек от местните жители какво се е случило там, той му разказа, че пожарите са дело на различни банди и че собствениците на магазините са станали техни жертви.

Намери една конюшня недалеч от хотела и успя да наеме хубав кон, с който да стигне до дома на Бланшард. Намираше се на около миля от пристанището.

Предметът, който бе донесъл, бе една малка махагонова кутия с ключалка. Бланшард притежаваше ключа, за това го бе уведомил единият от адвокатите.

Беше любопитен да разбере какво има в кутията. Очевидно нещо ценно, защото адвокатите вече му бяха платили предварително. Но самият мистър Бланшард също предлагаше възнаграждение.

Парите, които бе получил за пренасянето, заедно с това, което щеше да получи от Джордж Меткалф, бяха повече от достатъчни, за да изплати всичките си дългове и да купи останалите дялове от „Господарката на Моретата“.

Най-после корабът щеше да му принадлежи.

„Господарката на Моретата“ щеше да бъде само негов. Нямаше да има и други акционери, с които да дели печалбите си. Всичко щеше да принадлежи само на него, като приспадне надниците, които трябваше да плаща на екипажа.

Но Сет се питаше защо сега, когато този момент най-после бе настъпил, той не се радваше на перспективите.

Бес. Бес бе причината да не се радва от факта, че корабът щеше вече да принадлежи само на него. Една съпруга усложняваше нещата. Той нито имаше намерение да изостави морето, нито желаеше да остави Бес сама. Бе започнал да я обича и да се нуждае силно от нея.

А и беше обещал да не я напуска. Но как щеше да удържи обещанието си? Освен ако…

Можеше да наеме някого да управлява „Господарката на Моретата“ по време на плаванията, които щяха да го отдалечават от дома им в Сан Франциско. Самият той щеше да поема само кратките рейсове на кораба.

Сет се усмихна. Беше намерил разрешение на проблема. Не беше готов да напусне морето. Но в същото време нямаше нужда да остава с цели месеци на кораба си. От Джеймз Кели би излязъл способен капитан. Щеше да го наеме за далечните плавания, а той щеше да поеме по-близките, които нямаше да го откъсват от дома за дълго. Например до Сандвичевите острови. На такива рейсове би могла да идва и Бес, ако пожелаеше. Магазинът със сигурност нямаше да пропадне без нея за известно време.

Усмивката му стана още по-весела.

Да, мисля, че ще стане! — каза си той гласно, но усмивката му малко помръкна, когато добави: — Ако братовчедът на Бес не възрази.