Кендис Макарти
Господарката на моретата (1)

Глава 1

Делауер, 1850

Бес се сви в сянката на една тухлена сграда и усети как тялото й се напряга, готово за полет. Скритата зад облаците луна хвърляше зловещ отблясък върху пристанището на Уилмингтън. Над водите на река Кристиана на меки валма се издигаше омара и тънките й бели филизи чезнеха в нощта. Пред очите на момичето бързоходният кораб „Господарката на Моретата“ се полюшваше леко на котвата си като призрачна сянка в неземната нощ. Цялата зрение и слух, Бес се мъчеше да долови някакво движение по палубата. Въздъхна с облекчение — дотук всичко вървеше според плана…

Ако Рийвз изиграеше ролята си добре, Бес щеше да успее да се промъкне на борда в една каюта под палубата и да остане там няколко дни, докато корабът излезе в открито море. До мига, в който тя разкриеше своята самоличност и дръзнеше да се качи горе, за да се сблъска с лъва в собствената му бърлога — капитан Сет Гарет, — единствено тя и Рийвз щяха да знаят, че представителят на Е. Меткалф Къмпани е жена.

Чак след няколко дни, вече в открито море, Бес можеше да е сигурна, че планът й ще успее.

„Къде е Рийвз“ — питаше се тя. Беше й трудно да преглъща. Никой и нищо не бива да й попречи сега! Тя беше обмисляла този момент в продължение на пет години. Сет Гарет трябваше да си плати за болката, която й бе причинил, и да страда така, както бе изстрадала тя от неговите ръце.

Да убиеш мечтата на човека е по-лошо от това да убиеш самия човек, и скъпият капитан щеше да предпочете смъртта още преди Бес да е приключила с него. Бес зловещо се усмихна в тъмнината. Щеше да види как той си плаща за всичко, без да е докоснала дори косъмче от красивата му глава.

Някой я докосна леко по гърба и тя извика. Една ръка стисна здраво устата й и превърна вика в скимтене, докато момичето се отбраняваше ожесточено като дива котка.

— Мис Меткалф! — Един приглушен мъжки глас я умоляваше да престане. Човекът изстена, когато един точен ритник го улучи в глезена. — Мис Меткалф, аз съм, Рийвз! — отчаяно шепнеше човекът.

Щом разбра, че това е Рийвз, Бес се отпусна успокоена. Дишаше тежко, а сърцето й биеше учестено; тя се взря с укор в своя верен служител.

— Защо ме издебна така?

— Извинете, мис. Не бях сигурен, че сте вие. — Слабият жилав мъж премигваше срещу нея и изпитателно оглеждаше дрехите й. — Е, така може и да стане! Изразът на лицето й се смекчи.

— Ще стане — каза тя по-уверено, отколкото беше в действителност. Не можеше да си позволи да изпадне в паника! Ако не успееше да запази самообладание, всичките тези години на кроежи щяха да са минали напразно. Очите й потърсиха лицето на Рийвз в тъмнината.

— Имаше ли някакви проблеми?

Той кимна с едва доловимо в сянката движение на главата.

— Не и такива, с които да не мога да се справя.

Бес се ухили доволно. Тя се огледа бързо и разбра защо по-рано Рийвз се притесняваше. Никой не можеше да я познае! Дори родната й майка, ако беше жива, не би познала своята русокоса дъщеря в дрехите, които Бес беше облякла.

Но щеше ли да успее да мине за моряк? Носеше тъмно мъжко палто с вдигната яка и провиснали панталони, които скриваха меката заобленост на тялото й. Дългата й коса с цвят на лен беше грижливо прибрана и скрита под тъмна шапка.

Бес не си правеше илюзии, че моряците на Сет ще я сметнат за мъж, но се надяваше, че в мъглата ще може да мине за момче, което се готви за своето първо пътуване.

Чертите й станаха решителни и твърди. Ще се справи, всичко ще бъде наред!

Готово ли е всичко?

Рийвз кимна.

— На борда има само двама души — Джейкъб Хок и Пийт Роудс. Видях първия помощник в кръчмата и той ми каза, че има каюта за вас. Аз ще спя при другите в общото помещение. — Той млъкна и се намръщи. — Ще се промъкнем доста лесно, ако тръгнем веднага.

Рийвз бе изпълнил задачата си, но самият факт, че беше в течение на нещата, го караше да се чувства неспокоен. За Бес той беше готов на всичко. След смъртта на чичо й миналата година той й беше посветил своята вярност и готовност да й служи. Нещо повече, влюби се в нея още в мига, когато преди четири години я видя за първи път. Една нощ Едуард Меткалф го беше прибрал пиян от калта и го беше измъкнал от нищетата. След като научи, че Рийвз е изгубил всичко в едно рисковано начинание и тъй като вярваше, че всеки може да успее, ако му се даде възможност, Едуард му помогна да стъпи на крака и да си възвърне самоуважението, като предложи на Рийвз да стане негова дясна ръка.

Още в самото начало Рийвз се увери колко щедро беше това предложение и не можеше да разбере какво ли ще иска Меткалф в замяна. Ала времето си минаваше и от него не се искаше нищо повече от вярност и добра работа, и Рийвз усети, че започва да изпитва доверие към стария човек, и това доверие прерастваше в уважение и обич. Меткалф почина четири години по-късно и Рийвз му дължеше не просто благодарност — дължеше му живота си. Той беше готов да остане при племенницата му Елизабет толкова, колкото тя пожелаеше.

— Сигурна ли сте, че искате да направите това? — попита той. — Не е ли по-добре да си останете на изток и да наглеждате работата тук? — Той предпазливо огледа кораба. — Пътят до Калифорния е дълъг, а този Гарет и моряците му не ми вдъхват никакво доверие.

— Тръгвам — каза тя рязко, и той знаеше, че е безсмислено да спори с нея. — Всичко ще е наред. А и в края на краищата, ти ще бъдеш с мен, нали?

Той кимна и устните му се изкривиха в кисела усмивка, която тя не можеше да види в тъмното. Понякога вярата й в неговите способности малко го плашеше.

— Джон… — Тя нежно сложи ръката си върху неговата и той усети как заби сърцето му. — Тази сделка е прекалено важна за мен и не мога да стоя настрана. С удоволствие ще изтърпя тежкия път около нос Хорн. Всъщност, убедена съм, че ще бъде вълнуващо.

За нейно учудване, вместо отговор той изръмжа нещо непонятно. Усети прилив на обич към него; след смъртта на чичо й тя нямаше да може да се справи без Рийвз. През последния месец той беше станал за нея нещо повече от надежден служител — беше станал приятел.

— Капитанът ще види, че хората му могат да се държат добре, — увери го тя. — Ти самият си ми казвал, че като моряк той е високо уважаван.

— Като моряк — да, но, мис, той не е рицар в блестящи доспехи. Този човек си е извоювал такъв авторитет не с това, че е бил джентълмен.

„О, аз най-добре от всички знам, че той не е джентълмен“ — помисли си Бес. Не каза нищо, а само продължи да убеждава Рийвз, че е необходимо да заминат и двамата, за да разширят влиянието на компанията Меткалф на запад. Близо до Сан Франциско можеше да се направи цяло състояние. С кораб, пълен със стоки за продан, Е. Меткалф Меркантайл ще стане едно печелившо предприятие буквално дни след откриването си. Бес беше чувала, че в Сан Франциско едно яйце се продавало за долар, а колода карти за игра — за пет!

А освен това оставаше и проблемът с капитан Сет Гарет. Бес нямаше намерение да мързелува у дома пред изкусителната перспектива да замине на запад и да даде заслужен урок на Гарет.

— Донесе ли ми чантата? — попита тя, внезапно усетила, че е време да се отърси от унеса си.

Рийвз кимна и посочи чантата, която беше на няколко ярда от тях. Вътре имаше комплект бельо, както и карирана риза, каквито носят моряците.

— Да побързаме, ако искаме да успеем — каза той. — Капитанът и хората му скоро ще се върнат от кръчмата.

— Кръчмата! — възкликна сподавено Бес. — Корабът заминава утре, а Гарет позволява на хората си да пиянстват!

— Той не може да ги възпира съвсем, мис. Рест ме увери, че капитан Гарет не приема никакви извинения от хората си. На кораба всеки трябва да изпълнява задълженията си, в противен случай бива наказван.

Бес си спомни усмихнатото младежко лице на Сет Гарет и се почуди какви ли форми на наказание прилага капитанът. Тя не пропусна да си напомни, че всъщност никога не е познавала истинския Сет Гарет. Той беше първокласен актьор. Измамник. Деликатният, дори свенлив мъж, с когото преди пет години бе прекарала известно време, никога не би направил това, което беше направил Гарет.

— Ето! — дрезгавият шепот на Рийвз сепна Бес. — Ето го вахтеният. — Той присви очи, за да вижда по-добре. — А, струва ми се млад човек. Май е новакът, Хок.

Бес се взря внимателно в палубата на „Господарката на Моретата“ и видя самотната фигура на вахтения, изправена на носа.

— Къде ли е другият — промърмори тя.

Долу, без съмнение, отспива си след рома.

Бес отправи бърз поглед към Рийвз.

— Това би ни улеснило, нали?

— Може, но не е сигурно.

— Да вървим. — Бес изчака Рийвз да донесе чантата, за да тръгнат заедно. — Готов ли си?

Той измърмори нещо в знак на съгласие и двамата тръгнаха към кораба.

На трапа Рийвз хвана Бес за ръката и я спря.

— Джейкъб Хок! — извика той, преди тя да успее да каже нещо.

Фигурата на носа застина и после се извъртя в посока към звука.

— Кой идва и защо ме викате?

Дъхът на Бес спря, когато видя, че Хок вдига оръжието си и ги взема на прицел. Тя отвори уста за отговор и внезапно я затвори, когато Рийвз, като че ли предчувствайки нейното намерение, предупредително стисна ръката й.

— Ние сме, Рийвз и Марлтън, от Меткалф Къмпани.

— Рийвз, значи. — Колебанието на моряка продължи не повече от секунда. — Ами, качвайте се тогава, но си гледайте в краката. Не искам после да ям бой заради някоя злополука.

Бес въздъхна с облекчение, като видя, че морякът сваля пушката и се отдалечава от тях.

— Знаеш ли накъде да вървим? — попита тя шепнешком.

Рийвз кимна и пусна ръката й.

— Дадоха ви офицерската каюта. Хайде, преди нашият приятел да реши да ни придружи до долу — подкани я той и отново сграбчи ръката й в мига, в който тя се спъна в дървеното мостче.

Докато слизаше от палубата към осветения от фенер коридор, тя се сети за другия моряк.

— Джон, ами оня, Роудс? — прошепна тя.

— Сигурно е в помещенията за екипажа в другия край на кораба.

— Другият край? — тя спря рязко и Рийвз изруга цветисто, когато се блъсна в гърба й. — В общото помещение? — Рийвз кимна. — Където ще бъдеш и ти — прошепна тя и добави сепнато: — Как ще обясниш защо не сме в една каюта? Няма ли капитанът да заподозре нещо, ако научи, че двамата от Меткалф Къмпани са в различни помещения?

Тя усети как той поклаща глава.

— Не се тревожете за това, мис, т.е., искам да кажа, Марлтън — поправи се той, като спомена измислената от Бес анаграма на името й. — Кой би искал да бъде в една каюта с болен човек? След няколко часа, прекарани в морето, на вас ще ви стане лошо. А миризмата на повръщано лично мен ме отвращава.

Бес се подсмихна лукаво:

— Надявам се не те отвращава чак толкова, че да не идваш да ме видиш.

— Аз съм състрадателен човек, макар и с недотам здрав стомах.

Стигнаха пред вратата на каютата и Бес не можа да разбере откъде Рийвз знае коя е нейната каюта. Най-напред влезе той. Като се оглеждаше, да не би да идва някой, тя търпеливо чакаше да й каже, че е безопасно и може да влезе.

Тя надникна в тъмната стая, като се опитваше да открие Рийвз; после чу драсването на клечка кибрит и на трепкащата светлинка го видя да пали един фенер, закачен на стената. Златното пламъче меко освети профила му, докато той нагласяше фитила на лампата. На преградната стена бяха монтирани две койки една над друга. Беше сложил чантата й на долната койка. Преди да й махне с ръка да влезе, Рийвз внимателно огледа каютата.

— Дали ще ви бъде добре тук? — попита той, като я гледаше загрижено.

Тя кимна и започна да оглежда малката, спартански подредена каюта. Реши, че ще бъде достатъчно удобна по време на пътуването, макар и да предположи, че ще й е нужно известно време да се приспособи към живота на кораба. „Господарката на Моретата“ поскърцваше и се люлееше леко под краката й така приспивно, сякаш беше люлка.

Първата трудност беше преодоляна — тя благополучно беше стъпила на кораба на Сет. Усмивката й проблесна победоносно:

— Ще бъде чудесно.

— Тогава аз ще вървя, трябва да си намеря място за спане. — Той тръгна към вратата.

— В тази каюта има две легла, Джон Рийвз — каза Бес и Рийвз застина. — Лягай в едното, не искам да прекарам първата си нощ на кораба сама.

Джон Рийвз преглътна с усилие:

— Ама, мис Меткалф, не мисля, че ще бъде много прилично…

— Аз съм тази, която заповядва, и ти казвам, че няма проблеми. — Гласът й бе строг, но очите й проблясваха.

Джон сви рамене. Той беше влюбен в тази, която му заповядваше, от мига, в който я видя преди пет години.

Никога не би се възползувал от нея, никога не би я наранил.

— Горното ли искате или долното? Бес нацупи устнички:

— Долното, ако нямаш нищо против. Мъжът се усмихна кисело:

— Как ще имам нещо против, мис. Аз си представях, че леглото ми тази нощ ще бъде твърдо и влажно.

След около час Бес продължаваше да лежи будна на долната койка, все още облечена в мъжките си дрехи. От главната палуба се чуха гласове — екипажът на „Господарката на Моретата“ се завръщаше. Призори мъжете трябваше да са на крак. Бес затвори очи. Чуваше стъпките на моряците, които отиваха да спят, и успокояващото хъркане на Рийвз от горното легло.

Внезапно се разнесе трясък и разгорещена размяна на реплики. Бес се стресна и скочи на крака, дъхът й спря, когато отвън долетя силен плисък от нещо, паднало в морето, последван от груб смях откъм горната палуба. Някой беше паднал зад борда! Тя отвори широко очи — паднал ли? Може би е бил блъснат? Остро излайване на някаква заповед прекъсна смеха и отново се възцари тишина.

Бес слухтеше напрегнато. Някой слизаше по стълбите и спря пред вратата на каютата. До нея достигна един познат дълбок глас и Бес усети как сърцето й се удря болезнено в гърдите.

— Погрижи се да остане на брега — заповяда Сет. — Няма да търпя пияници на кораба си.

Бес не можа да разбере отговора на другия офицер. Разговорът стана едва доловим, след като те влязоха в отсрещната каюта.

Тя беше затаила дъх и сега въздъхна, завладяна от горчиво-сладки спомени. Годините се стопиха и тя отново видя закачливата усмивка на Сет, чу гласа му — напрегнат и изпълнен с обожание, да й казва колко я обича.

Някъде се затръшна врата. Образите избледняха заедно с носталгията. Действителността отново я заля грубо, като кофа студена вода. Лицето й стана сурово. Сет Гарет я беше използвал и напуснал. Той щеше да си плати за греховете!

Бес полегна, взряна в леглото над себе си. Рийвз хъркаше. Нежна усмивка се появи на устните й — шумът не бе успял да събуди нейния верен рицар, даже ураган не би го събудил.

Тя потръпна, като се сети за неизбежния сблъсък със Сет и за гнева му, когато разбере, че именно тя, а не братовчед й, притежава по-голямата част от „Господарката на Моретата“. „Той ще побеснее, когато разбере, че трябва да преговаря с мен за закупуването на кораба. Само аз ще стоя между него и кораба, и нямам никакво намерение да му го продавам!“

Тя се усмихна жестоко в тъмнината. Какво ли ще стане, когато научи, че неговият благодетел беше именно тя, а не братовчед й, че Джордж Меткалф просто не съществуваше…

„Съжалявам, капитан Гарет, не ви провървя! Виждате ли, аз съм наследницата на чичо Едуард!“

Ако не беше тя, корабът на Сет щеше още да гние повреден в някой забравен от Бога док. Сет Гарет дължеше — на нея, „неговата благодетелка“, много повече, отколкото някога бе сънувал.

Бес затвори очи и веднага си представи лицето му.

Не лицето на капитан Сет Гарет, а чертите на един младеж… моряк. Тя се мъчеше да не заплаче, докато си спомняше за миналото — как я ухажваше… любовта, която беше дошла толкова бързо… и огнената страст на двамата млади и неуморими любовници. Колко прекрасно щеше да бъде, ако нещата бяха станали така, както ги бяха намислили…

Тя се взря в тъмнината. Нещо я прободе в гърдите, когато спомените се събудиха — горчиво-сладките спомени… враждебността, която изпитваше към него в началото… някаква омая, предизвикана от човек, толкова различен от всички млади мъже около нея. И радостта! Когато разбраха колко дълбоко са влюбени един в друг, тя почувства такова щастие и такава радост, които бяха успели почти да я изплашат.

И тогава Сет я напусна, а тя потъна в агонията на разбитото си сърце…

Бес се съпротивляваше на спомените, но не можеше да ги държи настрана…