Кендис Макарти
Господарката на моретата (14)

Глава 14

Два дни след като напуснаха пристанището моряците от екипажа на „Господарката на моретата“ бяха докарани до лудост от жената на протестантския проповедник. Сет наблюдаваше нещата, които ставаха на борда, и разбираше, че нещо трябва да се направи, преди мъжете да са се сбили. Заяжданията несъмнено започваха от недоразуменията при контактите с Данънови — от непрекъснатите кавги и бележки от страна на една тъпа жена, която се смяташе за експерт, а всъщност нищо, или почти нищо, не разбираше от задълженията на екипажа.

Джордж Данън засега мълчеше, слушайки непрестанното дърдорене на жена си всеки ден, но без да се намесва по какъвто и да било начин. Сет вече бе изчерпал търпението си. Беше решил да говори с Данънови още този ден. Или Матилда щеше да си затвори устата, или той — капитанът — щеше да ги сложи на мястото им. Предварителна уговорка или не, но това повече не можеше да се търпи. Безопасността на екипажа и пасажерите зависеше от доброто състояние на моряците и техния дух.

Сет разбираше, че неговата изнервеност до голяма степен се обясняваше и с присъствието на Бес в неговата каюта. Нощем, когато фитилът на фенера бе свален ниско долу и каютата бе почти тъмна, той чуваше дишането й и шума от чаршафите всеки път, когато се размърдаше в съня си. В такива моменти въображението му полудяваше. Виждаше картината на голото й тяло в най-интимни подробности — започвайки от розовите зърна на гърдите й, до меките златисти къдрици, които покриваха нейната женственост. Той желаеше Бес с такава сила, че това го стресна отначало.

Както бе обещал, той си бе направил легло на пода. През нощта твърдото дърво на палубата малко му помагаше да забрави, че Бес бе заедно с него, в същата каюта.

Как би могъл да заспи, когато знаеше, че тя бе на няколко инча от него?

В съзнанието му изплува сцената, когато тя бе облечена в синята си рокля. Изглеждаше толкова привлекателна и красива, когато се спря да размени няколко думи с един моряк от екипажа. Усмивка огря лицето на мъжа.

Трябваше да признае, че присъствието на Бес действаше успокоително на екипажа, похвалните й думи към неговите момчета спомагаха за намаляване на напрежението, което мисис Данън създаваше. Но забелязваше също, че търпението на Бес бе на изчерпване.

Трябваше да признае заслугите й, имайки предвид личното й отношение към Матилда. Бес се държеше безукорно в присъствието на тази жена. Тя никога не отвръщаше на Матилда, говореше й с нисък, равен тон, но Сет усещаше какво усилие й коства да потиска темперамента си по този начин. Сет започваше да опознава прекрасната си съпруга. Капитанът се усмихна.

Тя чувстваше, че Сет бе приковал поглед върху нея, но не отваряше очи. Не искаше Сет да разбере, че усеща погледа му.

Дали се досещаше колко много й действаше погледът му?

Надяваше се, че не.

Нервите й бяха станали твърде чувствителни след двете безсънни нощи в неговата каюта и с присъствието на кораба на онази пасажерка, която не знаеше какво значи думата тишина.

Двете денонощия, прекарани в каютата на Сет Гарет, преструвайки се на негова съпруга, се оказаха изключително напрегнати за нея. Предварително знаеше, че това ще бъде така, и по тази причина не искаше да се омъжи за него. Бес разбираше, че такова решение на проблема ще бъде много трудно за нея.

Дали Сет бе привлечен по същия начин от нея? Дали изпитваше същото сексуално притегляне, което изгаряше вътрешностите й и предизвикваше пламтящи тръпки по гръбнака й? Как би могла да спи през нощта, когато той беше толкова близко?

Нямаше такова място, където да избяга от него. Преди това разполагаше с уединението на собствената си каюта, където можеше де се овладее. Но докато разделяше каютата със Сет, къде можеше да се скрие?

Не беше кой знае каква полза да се заключва в себе си. Имаше толкова много неща, които навсякъде около нея й напомняха за Сет — мебелите и умивалникът, сандъкът, където пазеше дрехите си. Представяше си Сет вечер, застанал до щурманската масичка, как се поти над картите… как си събува ботушите, пъхайки ги под скамейката…

Излизанията от каютата не й помагаха въобще, защото, изглежда, той беше навсякъде, където и да отидеше тя.

Най-лошото за нея идваше през нощта, когато фитилът на лампата едва гореше и цялата каюта тънеше в полумрак. Постелката, на която той спеше, бе само на няколко крачки, и това, че той беше толкова близко, я подлудяваше. Главата й се изпълваше с динамични картини.

Фактът, че спеше на неговата койка, върху матрака, който бе приел очертанията на неговото тяло през многобройните морски пътешествия, въобще не й помагаше. Усещаше лекото ухание от неговото тяло върху възглавницата.

Бес потрепери и затвори очи. Имаше чувството, че я гали. Надолу, по лакътя на голата ръка, под ръкава на синята й нощница. Времето бе топло, но кожата й настръхна, сякаш й бе студено. Но не й беше студено, всъщност й бе горещо.

Тя силно желаеше Сет.

Той е твоят съпруг. Толкова ужасно ли ще бъде, ако легнеш при него?

„Във физическо отношение няма да бъде толкова ужасно — си помисли тя. — Любенето ще да бъде прекрасно, божествено. Но щеше да бъде грешка да му се отдаде. Ако бракът бъде консумиран, тя ще бъде свързана с него за цял живот. Тя ще загуби правата си над Е. Меткалф Къмпани. Ще загуби свободата си. Ще загуби душата си.“

Бес чу висок писък и излезе навън, за да види как Матилда Данън налагаше един млад моряк с шапката си по главата: едно сламено боне, което бе донесла със себе си и което определено бе видяло и по-добри времена.

— Непохватни глупако — крещеше жената. — Можеше да се хлъзна по мократа палуба и да си счупя врата!

„Спектакъл — си помисли Бес, — който всеки на борда би аплодирал с ентусиазъм.“ Но на „Господарката на Моретата“ никой не обичаше Матилда Данън.

Очевидно морякът изпитваше същите чувства, ако се съди по реакцията му. Докаран извън границите на търпение, той, изглежда, бе направил някаква бележка, защото мисис Данън яростно изхълца и след това продължи да ругае високо.

Бес потърси капитана и видя, че той я изучаваше с поглед. За момент те сякаш споделяха едни и същи мисли, разменяха безсловесни послания на съчувствие.

Сет отмести поглед пръв. Крясъците на Матилда ставаха все по-обидни и той виждаше как Джейкъб Хок едва се въздържаше да не удари жената. Явно все повече губеше контрол над себе си.

Спускайки се бързо надолу по стълбата, Сет стигна до мисис Данън и Джейкъб Хок, които стояха настръхнали един срещу друг на главната палуба.

— Мисис Данън.

Тя веднага се обърна към него.

— Капитане! — Погледна го с явно облекчение, докато Джейкъб стоеше онемял. — Толкова се радвам, че сте тук, капитан Гарет. Вашият човек…

Капитанът се извъртя рязко към своя човек, прекъсвайки по този начин потока от думи, който се лееше от Матилда.

— Джейкъб, замести мистър Кели на руля.

Морякът изглеждаше облекчен от тази възможност да се измъкне.

— Да, капитане. Веднага.

Той почтително наклони глава, преди да се отдалечи.

Сет застана с изкуствена усмивка на лицето. Дебеланата до него се изкашля, прочиствайки гърлото си. Сет затвори за момент очи, търсейки в себе си сили и търпение, за да се справи с нея.

— Капитане, защо го оставихте да си отиде?

— Искам да поговоря с вас и съпруга ви, във вашата каюта — каза той, като я прекъсна. — Веднага.

Джордж Данън веднага изникна отнякъде като от изневиделица. Сет с изненада установи, че този човек е бил наблизо през цялото време, наблюдавайки лудориите на съпругата си.

— Капитане? — каза той. — Нещо не е ли наред?

— Във вашата каюта, моля, мистър Данън. Ще бъда при вас след минута.

По лицето на мисионера се изписа тревога, но той побърза да увери капитана, че ще бъдат в каютата си и ще го чакат.

Сет присви очи, сякаш преценяваше нещо, когато съпружеската двойка се насочи към стълбата. Не можеше да се освободи от чувството, че нещо подобно се е случвало с Данънови и преди това, което най-вероятно е завършило с тяхното сваляне от борда на предишния кораб.

Бес все още стоеше опряна на релинга. Сет изпита невероятно силно желание да отиде при нея, ако не за друго, поне да размени няколко думи с нея.

И той се поддаде на тази слабост.

Бес видя Сет да се приближава и нещо в стомаха й затрептя, сякаш в него бяха затворени рояк пеперуди. Страхуваше се да говори с него. Бе станал толкова затворен, откакто тя се премести в неговата каюта. Неговото сериозно, уравновесено поведение я караше още по-силно да чувства присъствието му, още по-осезателно да усеща всяка промяна в настроението му.

Той се спря пред нея, изучавайки я с проницателния си поглед.

— Сет — прошепна тя и дъхът й заседна в гърлото.

— Ще трябва да поговоря с Данънови.

Тя кимна, неспособна да контролира надигналото се вълнение, че най-после Сет ще може да окаже въздействие върху Матилда Данън.

— Ще вечеряш ли с мен после? — запита той.

Сърцето й спря за момент, след това започна ускорено да бие. Те бяха женени от два дни, но досега Сет бе успявал да се измъкне и да не вечерят заедно. Не предполагаше, че той се храни с екипажа, защото как би изглеждало това — един младоженец да избягва компанията на съпругата си?

„Подозрително“ — си помисли тя. Със сигурност не, ако бяха влюбени, и създаването на тази илюзия бе причината за тяхната сватба и въобще на целия план. Бес бе решила, че първата вечер е отишъл долу — в кухнята, открадвайки залък или два, когато наоколо не е имало никой. Тя се бе почувствала засегната, когато не дойде да вечерят заедно, след като корабната камбана оповести, че вече е време за вечеря. Беше си обяснила нещата с това, че както и с Матилда Данън, той едва понася нейното присъствие. Но сега…

— Добре — отвърна тя, възторгната от перспективата да прекара известно време с него.

Защо една проста покана за вечеря оказа такъв ефект върху нея? Тя искаше да мрази Сет; той я бе наранил, беше я използвал, и тя бе решила да си разчисти сметките с него.

Нали така!

Сет усети как свитите му мускули се отпускат. Той не бе забелязал, че е напрегнат, докато тя не се съгласи. Сет знаеше, че тя разбира, че той я отбягва. Видя току-що объркания й вид, когато отправи поканата, както и задоволството, което последва, и се почувства щастлив.

Вътрешно той се наслаждаваше на нейната лъчиста красота. Златната й коса блестеше на слънцето, върху красивото й лице тъмните й очи светеха като антрацит. А синята рокля подчертаваше женствените й черти много умело, приковавайки за момент погледа му върху малките й твърди гърди.

— Ще се видим в нашата каюта — каза той, преди да се отправи към каютата на Данънови.

„Нашата“ — си помисли Сет, наслаждавайки се на звука и значението на тази дума. Разбираше, че е глупаво да си мисли така. Беше толкова отдавна, откакто не бяха имали никакви контакти. Освен това той я бе мразил толкова дълго. Мразил? Не, вероятно това не беше омраза, но със сигурност не беше и любов. Презрение може би. Да, презрение за начина, по който тя се бе отнесла към него преди пет години.

Той си спомни един от предишните им разговори. Очевидно тя беше сърдита, когато той я остави и се отправи в морето. Сет се надяваше, че го бе разбрала. Но това не беше така. Всъщност тя вероятно бе толкова засегната и сърдита, че бе решила да си намери друг кавалер — някой по-богат.

Сет се намръщи при тази мисъл. Той спря за момент пред каютата на Данънови и се изкашля. Не искаше да се задълбочава твърде много върху това какви бяха причините Бес да не се омъжи. Всякаква информация по въпроса и следствията от нея щяха да бъдат твърде обезпокоителни за душевния му покой.

Той вдигна ръка и почука по рамката на вратата. Имаше си достатъчно грижи. В момента трябваше да се разправя с Джордж Данън и неговата раздразнителна съпруга.

Вратата се отвори и Сет пристъпи вътре, игнорирайки поздравите на Джордж и съпругата му. Не можеше да се освободи от мислите си за Бес и за съвместната вечеря, която им предстоеше.

„Ще вечерям със съпругата си“ — си мислеше Сет. И тогава може би ще облекча болката в себе си, веднъж завинаги.

Да, единственият начин да прогони фикс идеята си, бе да прелъсти бившата си любовница още веднъж и да отстрани непосилните терзания, които го преследваха. Радостта, споменът за онова, което е било, сякаш бе нещо измислено. Вярно, някога той я бе притежавал. Реалността, след като я има отново, ще го отрезви. И възторгът му от нея ще умре непринудено и бързо.