Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (8) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нуми и Ники (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
SecondShoe (2006)
Корекция
Mandor (2008)

Илюстрациите към книгата се намират в отделен файл.

 

 

Издание:

Любен Дилов. Звездните приключения на Нуми и Ники

Фантастичен роман за деца

Първо издание

 

Рецензенти: Емил Манов, Васил Райков

Редактор: Елена Коларова

Художник: Стефан Марков

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мина Дончева

 

95378 23231

Индекс 11

6354-8-80

 

Българска. Дадена за печат на 20. IV. 1980. Подписана за печат на

15. VII. 1980. Излязла от печат на 20. IX. 1980. Тираж 45115. Формат 16/70х100.

Изд. коли 12,31. Печатни коли 9 Усл. изд. коли 9.53

Цена 0.64 лева

 

Държавно издателство „Отечество“, бул. Георги Трайков 2а, София

Държавна печатница „Балкан“, бул. „В. И. Ленин“ 113, София

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Мандор според хартиеното издание

8
НЕ СЕ ЖИВЕЕ САМО С ХАПЧЕТА. ЧИЯ ЦИВИЛИЗАЦИЯ Е ПО-ВИСША. ДА УВАЖАВАМЕ ВКУСА НА ДРУГИТЕ

Шлемът имаше, както се стори на Ники, доста по-сложно устройство от скафандъра, но той и за скафандъра нищо не знаеше. Много по-късно щеше да се убеди какво смайващо изобретение бе и той.

Четири тръбички стърчаха току пред устата му. Те се задвижваха при нужда с езика. Първата и втората пускали направо в устата лекарствени средства — едната против болки и за ободряване, другата против температура и заразни болести. От третата можело да се смуче вода, а четвъртата ти давала хапчета за храна. Освен това имаше приемател за външните звукове и шлемофон, настроен на вълната на скафандрите, които се произвеждали на Пира.

— Да опитам ли от хапчетата? — рече Ники, след като се убеди, че третата тръбичка наистина впръсква истинска, макар и малко сладникава вода.

— Но ти още ли си гладен? — изненада се Нуми. — Не може да бъде! В тялото ти е влязло всичко, което ти е нужно.

— Кой го знае къде е влязло — отвърна Ники. — Стомахът ми е празен.

— Извинявай! Само за момент!

Нуми постави пръстче зад ухото си и се заслуша. Сигурно питаше изкуствения си мозък, що за странно явление ще да е това. А Ники се постара да не мисли през това време нищо лошо.

След няколко секунди Нуми махна пръста си от копчето и отвори голямата лъскава кутия, през която уж бе говорила на изложбата. Беше пълна с всякакви метално лъскави предмети. Отвинти едно патронче и сипа в дланта си мъничко хапче.

— Това вземи, остави онези от скафандъра. Ще ни трябват, когато слезем някъде. Гълта се. Но те предупреждавам, най-много по едно ще ти давам на… да кажем, на сто часа по вашему. Трябва да ги пестим, защото сега сме двама.

Скафандърът на Ники сякаш се напълни с мравки — така плъзнаха по тялото му тръпките на ужаса. Но и всеки земен човек би се ужасил по същия начин, ако обещаят да му дават, вместо храна, на… — сто часа са пели пет дена! — по някакво си хапче.

— Но аз ще умра!

Момичето експеримент неумолимо възрази:

— Няма да умреш. Питах мозъка си. Това е само защото стомахът ти е свикнал на голямо количество. Иначе имаш сега достатъчно храна в клетките си. Хайде, гълтай!

— Да не би да е нещо…

— Но ти какво си мислиш за мен! — скокна момичето в искрено възмущение и той побърза да глътне хапчето.

Глътна го и зачака. След малко стомахът му осезателно се изпълни с нещо, което се усещаше като оная каша, дето бе я пил веднъж, когато му преглеждаха червата на рентген. А гладът бързо прибра ноктите си, с които бе драскал по стените му.

— Още ли си гладен?

Ники се заслуша в стомаха си, както тя се заслушваше в изкуствения си мозък. Отвърна плахо:

— На устата още ми се яде.

— Буф! — извика пиранското момиче любимото си възклицание. — Откъде да ти взема сега пък нещо за устата!

Ники се пресегна към якето си, което вече бе изсъхнало. Имаше в джоба си още няколко дъвки. Нуми не разбра намерението му и го спря:

— Не се обличай в твоите дрехи. Може да минаваме под пространството.

Той предпазливо й се присмя, защото все пак много от чудесата, за които тя говореше, изглеждаха истински:

— А дъвка може ли да се дъвче там отдолу, под пространството?

— Какво да се дъвче?

Той и подаде една от дъвките; бяха от най-скъпите, в красива опаковка.

— Само че я развий по-напред! Като си от друга цивилизация, да не вземеш да я сдъвчеш със станиола.

— Но аз нямам нужда да дъвча нещо!

— Опитай де, аз как глътнах твоето хапче! А това поне е вкусно.

Нуми предпазливо обели дъвката, огледа я, помириса и полекичка я постави на езика си. Смукна един-два пъти и веднага я изплю в шепата си.

— Но то е направо отвратително!

Земното момче се засегна.

— Разбират ти мозъците от дъвка!

— Вземи си я, щом е толкова скъпоценна. Ние на Пира винаги уважаваме вкусовете на другите. Извинявай, че така се изразих. Беше неволно.

Ники си я прибра обратно в омачкания станиол. Като се поизмиеше, можеше пак да се употреби. И за да й покаже как става това, усилено задъвка своята дъвка.

След няколко секунди само беше готова. Той внимателно я оформи с език зад зъбите си, изостри устни и полекичка наду. Пред устата му се появи едно мъничко бяло балонче, което веднага започна да расте.

— Какво е това? — смая се пиранското момиче.

Ники бе на върха на щастието си. Никога от устата му не беше излизал толкова голям балон! Но не биваше да се прекалява и той предпазливо го заприбира обратно в устата си. Чак когато дъвката отново се превърна в топче, отговори:

— Вашата цивилизация може ли да прави такива работи?

— Не — призна си съкрушено момичето от Пира.

— Видя ли! Какво ми се фукаш тогава?

— Какво ти се…?

— Буф — подигра той и странното й възклицание. — Фукаш, перчиш, репчиш, емчиш…

— Нищичко не ти разбирам, Ники! Ще включа мозъка си.

— Недей, недей! Исках само да разбереш, че и аз така не ти разбирам много неща.

— Но защо не ми позволяваш да включа мозъка? С него те разбирам по-добре, отколкото с думите.

— Неприлично е да се четат чуждите мисли.

— Неприлично е да се мислят неприлични неща — възрази Нуми, но после се съгласи с него. — Значи и ти се плашиш? Вярно, другите се плашат. Но аз не съм виновна, повярвай ми! Татко сигурно също не е знаел, че като се включат заедно двата мозъка, ще се получи такава способност. Но пък ако не беше той, щяхме тогава да загинем и нямаше да се срещнем с теб.

Тя май наистина се радваше, че го е срещнала! И очите й, които го оглеждаха, сякаш също се радваха. Внезапно тя се обади с присъщото й простодушие:

— Знаеш ли, ти си много хубаво момче, но като дъвчеш така непрекъснато, ставаш грозен. И имаш нещо изцапано под носа.

Неприятната изненада едва не натъпка дъвката в гърлото му. Той светкавично обърса с длан горната си устна, а едновременно с това ловко изплю дъвката в шепата си, почеса се уж несъзнателно по тила и я залепи зад ухото си. И това им беше хубавото на тези дъвки — че здраво се залепваха навсякъде. После Ники извади носна кърпа от якето си, наплюнчи я и усилено затърка носа и устата си.

— Не се маха — рече Нуми все така досадно втренчена в лицето му. — Ще кажа на Мало да ни свали на някоя планета с вода, та да се измиеш. Но не се безпокой, не те прави чак толкова грозен.

А с това пак го накара да се изчерви. За да се прикрие, той се наведе и разтвори пред нея ученическата си чанта. Подаде й наслуки един от учебниците си.

Нуми жадно го запрелиства, но веднага помоли за разрешение да включи изкуствения си мозък, та по-бързо да научела всичко. Николай се съгласи, а тя се задълбочи в четенето. През това време той с всички сили се стараеше да не си помисли случайно нещо неприлично и колкото повече се стараеше, толкова по-трудно му се удаваше това. Защото един дявол знаеше какво е прилично и какво неприлично за неизвестната му цивилизация Пира.

— Тук много неща не са верни — въздъхна след малко експерименталното момиче.

Николай надникна и видя, че бе й дал учебника си по физика. Рече:

— Е, хайде сега, ще се обиждаме на цивилизации! Ако искаш да знаеш, всяка цивилизация си има свои истини и всяка е права за себе си.

— Да, но трябва да има и някои общи истини, нали? А тук, дето се описва устройството на материята и на звездите, повечето неща не са верни. Пък материята е една и съща и на Пира, и на Земята, и навсякъде.

— Извинете, госпожице Пиранска — рече Ники Лудото, — ако аз прочета във вашия учебник какво пише за материята и го кажа после на изпита, даскалката ще ми завърти ей такава двойка! Всичко е относително, е казал един велик наш учен.

— Виж, това е вярно — съгласи се пиранското момиче и продължи да прелиства придирчиво другите му учебници.

А от това на осмокласника Николай Лудогорски му ставаше все по-неприятно, въпреки че не обичаше кой знае колко учебниците си.

— Дааа — заключи мъдро Нуми. — Наистина се налага нашите две цивилизации да се срещнат и заедно да обсъдят някои неща. Много противоречия има.

— А после ще цъфне някоя трета и ще им рече: вие сте били страшни глупаци, бе!

Нуми се засмя:

— Вярно! Голяма бъркотия е с тия различни цивилизации. Май че ще е по-добре изобщо да не се срещат, а?

— Е, чак това не исках да кажа — отстъпи Ники. — Все пак ние с тебе горе-долу се разбираме, нали? Я кажи на Мало да ни заведе по-напред при някоя трета, да видим какво ще стане!

— Искаш ли наистина? — засия момичето. — И вече ми вярваш?

— Разбира се — отвърна той дебело. — Така и така сме тръгнали из космоса, дай да свършим и някоя полезна работа!

Експерименталното момиче се съсредоточи, лицето му стана сериозно и малко тъжно, после отново светна.

— Съгласи се. Чувствувам, че се съгласи.

И посегна за следващия учебник. Беше математиката. Земните учени твърдяха, че тя била еднаква за всички в космоса и се готвеха дори да разговарят с другите цивилизации на математически език, но Николай Лудогорски прехапа боязливо устни.