Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (13) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

4
МУСТАЦИТЕ НЕ СА ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ ЗА НИКОЯ ЦИВИЛИЗАЦИЯ. СОМО ХАПИЕНС. СРЕЩИТЕ МОГАТ ДА БЪДАТ И ВРЕДНИ

Знае ли обаче някой кое е първото и най-важното, което трябва да се каже в такъв исторически миг? Едва ли. Едни препоръчват да се започне с формулата за триъгълника, при който квадратът на хипотенузата бил винаги равен на сбора от квадрата на катетите. Други предлагат за тази цел числото Пи, понеже, било уж общовалидно за цялата Вселена. Трети смятат, че трябвало да се почне с описание на водорода, като най-разпространеното вещество в космоса. Но върви доказвай на това мустакато и хапещо чудовище теоремата за триъгълника или му извеждай числото Пи с неговата безкрайна опашка от цифри след запетаята. Авторът на тази книга много добре си спомня, че като ученик винаги му се щеше да почне да хапе всичко около себе си, щом станеше дума за числото Пи. Ето защо той лично би се отказал от всякакъв контакт с чуждопланетни същества, ако единственият начин да се разговаря с тях е математиката. А и чудовището очевидно не се нуждаеше от нея, за да се разбере с момчето Николай Лудогорски от планетата Земя.

То сякаш веднага схвана възклицанието му и за да докаже, че това не са обикновени мустаци, внезапно ги вдигна нагоре. Чудодейно втвърдили се, те щръкнаха високо над водата като стайна телевизионна антена.

— Охо, това се казва мустак! — рече Ники.

— Мълчи! — заповядаха му в шлемофона.

Нуми пак се опитваше да разговаря с него, напрегнала и двата си мозъка. И по лицето й си личеше колко силно ги напрягаше.

— Нищо не му разбирам — въздъхна тя след малко. — Пуска силни излъчвания, които много приличат на мисли и образи, но са ми съвсем непознати.

— Мисли и образи — рече презрително Ники. — Колко ли са мислите на един сом!

Сравнението му дойде неволно, но съществото действително приличаше на гигантски сом с тъпата си дъговидна паст, която по рибешки непрекъснато хапеше въздуха и водата, и с дългите мустаци. Само дето очите му бяха четири и жабешки изпъкнали. И студеното любопитство в тях сякаш се замени с враждебност.

Пак ли бе разбрало думите му това чудовище, та обидено смъкна мустаците си и ги замята по водата като плющящи камшици? Но ето че отново ги разпери заплашително. Дали все пак не беше разумно това същество? Нали и делфините съвсем приличат на животни, пък са толкова умни!

Стана му горещо и след като погледна синята точка, която показваше състоянието на въздуха, Ники предпазливо свали шлема си. Вече знаеше и сам да го прави. Пусна го да виси на гърба си, после подвикна на чудовището:

— Ей, ти там, как се казваш?

Не прозвуча много любезно, както се полагаше при среща между две същества от различни светове, но за щастие Нуми не го чу, защото в момента също сваляше шлема си. Изчака я да свърши и подхвана по-иначе:

— Ей, чуваш ли ме? Разбираш ли ме? Ето, ние така изглеждаме. И идем от друга цивилизация. Ние се наричаме хора. Тя е от планетата Пира, аз съм от планетата Земя. Вашата планета как се казва?

Мустаците отново се разклатиха, но не застрашително. По-скоро — в знак, че са чули. Страшната уста усилено почна да хапе въздуха.

— Ние сме хора — повтори още по-високо момчето. — Ние сме добри. Искаме да станем приятели с вас. Ти как се казваш?

— Стига си го питал така глупаво — обади се Нуми до него, вече не по шлемофона. — Ти защо не искаше отначало да си кажеш името, а?

И неочаквано продължи по-високо, на неразбираем език. Може би на езика на пиранци. Вярно, по мелодиката приличаше на земен език, но Ники не улови нито една позната думица. Какво ли му казваше пък тя? Можеше и по-умно да е, но съществото пак само и помаха с мустаците си.

— Аз не ти разбирам нищо, искаш то да те разбере — рече и той след като тя свърши. — Тук трябва да дойде специална експедиция. С всякакви апарати и дълго да се занимава с тях, може и години да трае.

Мустаците-антена се разклатиха в знак на съгласие.

— Питай Мало къде се намира тази планета и кажи после на вашите.

— Сигурно е много далеч от нас — отвърна малодушно момичето. — Ние и под пространството минавахме.

— Няма значение. Ще дойдат, когато могат. И ти ще бъдеш първият човек от вашата цивилизация, който е виждал същество от друга планета. Пък аз ще бъда първият на Земята. Чакай, трябва да го продиктувам! Ти си добре с твоя мозък, но ние ще има още дълго да се мъчим с химикалките и магнитофоните.

Той надяна шлема си и почна да разказва на записния апарат в него:

— Дъното на морето е покрито с разноцветни водорасли. Те служат за храна на малките същества. А по-големите се хранят с по-малките, като им отхапват задната половина. Накрая видяхме и може би най-голямото същество. Само мустаците му имат повече от два метра, но сигурно не са мустаци, защото се втвърдяват и заприличват на антени. Устата му е също грамадна и има два реда страшни зъби, което показва, че е хищник. Но нали и човекът има зъби. Нуми казва, че притежавало качества на мислещо същество. Мозъкът му излъчвал някакви образи, но тя не успя да ги разгадае. Има четири очи и непрекъснато отваря и затваря устата си, сякаш се опитва да ни каже нещо. Прилича на нашия сом, но е по-голямо и от акула. И всички, до най-малките, изглежда са от същия вид. Въпреки това се ядат един други, не както при земните животни, които, когато са от един вид, не се нападат помежду си. По-скоро като при хората, защото те също са от един вид, а още и винаги досега са се убивали. Ние хората сме от вида хомо сапиенс, което ще рече: разумен човек, А тези същества тук непрекъснато се хапят едно друго и приличат на сомове. Ето защо, аз, Николай Лудогорски от планетата Земя, кръщавам вида им СОМО ХАПИЕНС. Ние с момичето Нуми от цивилизацията Пира…

Тук диктовката се прекъсна, защото сомо хапиенсът прибра внезапно своите необикновени мустаци и изчезна заедно с тях под водата. Сякаш бе чакал само да си получи името, та да си отиде.

Ники свали шлема и разочаровано се загледа в опустялата морска шир. Двамата почакаха десетина минутки в мълчание, но съществото не се появи. И нищо друго не изплува над вълните. Дали тукашните същества, след като най-мъдрият им представител бе ги огледал и изслушал, отказваха да се срещат повече с хората?

— Измий се и да си вървим! — тъжно го подкани Нуми.

Ники бе забравил, че заради това бяха слезли тук и то му се видя сега съвсем глупаво и безсмислено, но въпреки това клекна край водата. Загреба една-две шепи и вяло потърка лицето си. Когато се изправи, тя го огледа придирчиво.

— Не се маха.

Той ядосано зажули изцапаното място, докато му се стори, че скафандровата ръкавица бе обелила вече цялата кожа около носа му, но проклетата Нуми най-нахално го хвана за ушите и съвсем отблизо се взря в него.

— Буф! Тая вода изглежда не мие… — Тя протегна две пръстчета като тъничка пинсета и се засмя. — Но това са косми! Защо имаш и тук коси? Пък аз си помислих, че е мръсно…

Ники бе станал по-червен от червеното слънце над главите им.

— Растат ми мустаци, затова. Нали съм момче!

— Какви мустаци?

— Такива — сопна й се той, загдето бе го изтормозила заради едва забележимия черен мъх над горната му устна. — Като на онова същество.

Нуми се удиви:

— Такива ли ще станат?

Той си представи как би изглеждал с двуметровите антени на сомо хапиенса и се разсмя.

— Мустаци се наричат космите, които растат над горната устна. Само мъжете ги имат — сети се за заядливата си класна и се поправи: — Понякога растат и на жените.

— Ей че смешно! А у нас…

Николай обидено прекъсна възторга й:

— Няма нищо смешно, когато изучаваш друга цивилизация, ясно ли е! Може да ти е странно, защото е различно, но никой няма право да се присмива над другия.

Нуми прие поуката му.

— Значи вашата цивилизация е с мустаци?

— Пак нищо не разбра. Не е задължително човек да има мустаци, но понякога е модерно.

— И при жените ли? — полюбопитствува жената у Нуми.

— Не, при жените още не е — отвърна Ники, спомнил си, че класната му често идваше на училище и без мустаци. Ако беше модерно, щеше всеки ден да ходи с тях.

Помисли си какво още поучително да й каже по този въпрос, нещо за истинската мъжественост, но момичето светкавично защипа под носа му едно косъмче и се опита да го откъсне. Той извика от болка и с момчешки рефлекс я хвана за косите. Тя се огъна като бляскаво змийче в сребристия си скафандър, отскубна се и падна, но веднага се обърна и сграбчи десния му крак.

— Ей, какво правиш? — викна й той.

Тя вдигна изотдолу засмяно лице.

— Хапя те. Като ония там — И отново впи зъби в крачола на скафандъра му.

Ники весело се хвърли на гърба й, събори я и също я захапа за крака. Но скафандърът затова е скафандър — да те пази и от ухапване, та борбата им не трая дълго. Те се поборичкаха още като джавкащи се кученца, докато ги заболяха зъбите. После Нуми се изтегна по гръб и блажено разпери ръце над главата си.

— Буф! Хубаво ми е тука.

— Че какво му е хубавото — обиколи той с поглед сухата и мократа пустини. — Някакви същества, които не знаят друго, освен да се хапят.

— Има нещо приятно в това. Щом и на мен ми се прииска…

— Прави са нашите учени, като казват, че срещата с чужда цивилизация може да бъде и вредна. На мене дори още ми се хапе. Ако останем още малко тука, току-виж сме си отхапали по някой и друг крак.

— Тук наистина трябва да дойде специална експедиция. Дано да не е много далеч.

— Мало ще я докара.

— Няма да я докара. Той само мен прие. Защото съм дете и го разбирам. Каза ми, че хората трябвало сами да дорастат до онова време, когато ще се срещат с други цивилизации. Иначе било опасно и за тях, и за другите.

Ники погледна с респект към далечната пясъчна дюна, която пиранци наричаха Спасител на живота.

— Умен е. Може да ни е мъчно, но е прав. Добре, че на нас поне ни позволи да видим други същества. Много е важно хората да знаят, че има и други същества в Галактиката. Вашите ще се зарадват, като им разкажеш за тях.

— Дали ще ми повярват? — запита се пиранското момиче.

— Може да дойда с теб. Да свидетелствувам.

Нуми рипна възторжено.

— Искаш ли наистина?

Пустинята около тях и морето лежаха все така безутешно празни. А там някъде имаше цяла чудесна цивилизация! Сигурно беше чудесна, щом раждаше такива момичета…

— Благодаря ти за ласкавото мнение — усмихна му се Нуми. — Макар че аз съм само един глупав експеримент. Ще видиш какви наистина чудесни момичета има там.

Пак бе прочела мислите му!

Ники отмъстително я сръга в гърба, но не много сърдито и двамата, засмени, хукнаха към своя вълшебен Мало. Който вече нетърпеливо се издължаваше към небето.