Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (11) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

2
В КОСМОСА НЯМА КЛОЗЕТИ. НИКИ ГРЕШИ. ПОСЛЕ СЕ ВЪОРЪЖАВА

Двамата хукнаха обратно да си вземат шлемовете. Хукнаха, разбира се, е неточна дума, защото, от която и цивилизация да произхожда човекът, щом е човек, той може да хукне само на два крака. Не на четири. Но в космоса всички скорости били относителни — така твърдят земните учени. С изключение на скоростта на светлината. Тя била най-голямата от всички скорости, затова пък, горката, не можела нито да се движи по-бавно, нито да хукне нанякъде. Летяла си вечно и на всички посоки с една и съща постоянна скорост. Нещо, което трябва да е доста скучно.

Но и това го твърдят земните учени, така че то също може да е само относително вярно. Или относително невярно. Защото видяхме, че този вълшебник Мало се изхитряше някак да лети по-бързо от нея, когато го пожелаят пасажерите му. А две деца — това е известно — винаги могат да си пожелаят дори неща, които ги няма в природата.

Оказа се, че джобовете на скафандъра също се залепяха и отлепяха както целият скафандър. Десният съдържаше няколко разноцветни апаратчета и патрончета от лек метал. Сред тях бе и второ такова фантастично фенерче. Ники веднага го позна и му се зарадва. А останалите още повече го зарадваха.

— Това ще ти бъде оръжието — каза Нуми за червеното апаратче, което лесно се побираше в дланта му. — Достатъчно е да го насочиш и леко да го стиснеш. На двайсет крачки от теб може да приспи всичко. Но се употребява само срещу неразбиращи зверове. А зеленото пък е за рязане.

Николай Лудогорски бе прочел досега поне хиляда и петстотин научно-фантастични романа, затова доуточни веднага като същински специалист:

— От разстояние, нали? Лазер ли е, или лъчев пистолет?

— Не знам какво наричате лъчев пистолет. Не видях нищо такова на Земята, нито пък по радиото ви се говореше за него — разочарова го Нуми. — Не е от разстояние. Допираш острието му до това, което искаш да срежеш и леко преместваш копченцето напред. Докато го държиш, реже, пуснеш ли го, престава. А колкото по-напред го преместиш, толкова по-надълбоко ще реже. Прибери ги сега!

Не може да не е лъчево, каза си упоритото момче, понеже не видя нито нож, нито трионче, а само едно тънко и нежно острие в края на патрончето. И му се прищя веднага да го опита, но тук нямаше какво да се реже.

Останалите патрончета представляваха запаси: жълтото с хапчета за хранене — по едно на сто часа, стигат за десет хиляди земни часа, каза му Нуми. Разбира се, ще си бъдеш гладен, но няма да умреш от глад.

Ники бързо пресметна, че това прави повече от година и изтръпна при мисълта, че е възможно да го принудят някъде да прекара толкова време само на хапчета. Ами вода?

Водата се намираше в двете сини патрончета в някакво свръхгъсто състояние. Не, не като лед, а като метално твърд газ, който постепенно се втечнявал. В четвъртото имало резервни кристалчета за записния апарат, в който диктуваш наблюденията си. С тези патрончета само се дозареждал при нужда скафандърът през два отвора под мишниците. Иначе в гърбицата и в шлема му си имало всичко необходимо за около пет хиляди земни часа. Нуми гордо го потупа по гърба:

— И въздух, и вода, и лекарства, и отопление, всичко!

Само от чисто упорство Ники си помисли, че това едва ли ще да е всичко, от което се нуждае човекът, но в следващия миг силно се обезпокои.

— Ами… ако поискаш да върнеш нещо?

Момичето от Пира не разбра мъгливия му въпрос.

— Ако да речем, ти се доплюе! — доуточни той с надеждата, че тя сама ще се сети, за какво точно му се иска да попита.

— Ааа, да! В същата тръбичка, от която пиеш вода.

— Ей, че гадост! — възмути се момчето, след като досега бе се възхищавал от подарения му скафандър; не скафандър, а истински апартамент.

Нуми се засмя, после преспокойно му заобяснява:

— Тръбичката го всмуква и го отвежда на друго място. Там то се преработва. И с потта е така. Скафандърът попива всичко, преработва го химически на вода и минерали и се зарежда отново с тях. Затова се и облича на голо.

— И пак ти го вкарва в устата, така ли? — ужаси се земното момче.

Нуми кимна засмяно, а той се помъчи да разсъждава трезво, да се примири. Защото, наистина, как иначе ще стават нещата, когато си в извънземните пространства, където няма нищо: ни за ядене, ни за пиене, ни за дишане. Нито дори клозет! Ето и пиранци, колкото и по-далеч да са отишли в техниката си от земляните, не бяха измислили нищо по-добро от това, да съберат на едно място клозета и кухнята! Той скришом попипа дънцето на скафандъра си. Нямаше много място. Дано функционираше правилно, защото кой знае какво щеше да се случи…

Момичето не го остави да размишлява дълго над тези не особено привлекателни явления, свързани със съществуването на човека. Тя извади от левия му джоб една еластична препаска и я затегна около левия му ръкав, над китката. Но преди това му нахлузи ръкавиците, като ги отлепи от задната страна на ръкавите. Явно по тоя скафандър нищо не се откопчаваше и закопчаваше. Ето и ръкавиците залепнаха за кожата на пръстите му и станаха сякаш част от собственото му тяло. Много тънки бяха, почти не се усещаха, но и в тях имало било отопление, така че да не се боял от космическия студ. А върху препаската лъщяха цяла редица мънички уредчета, направени сякаш от меко стъкло.

— Вие им казвате индикатори, доколкото правилно съм разбрала — заобяснява му ги Нуми. — Това, кръглото, показва времето, само че в наши мерки. Светлата черта в средата му се движи и ти помага да се ориентираш в посоките. Като я насочиш — ето така! — към мястото откъдето си тръгнал, тя все това място ще ти сочи и едновременно ще отчита чрез времето колко си се отдалечил от него. Тук, на крайчеца й ще просветва в наши мерки разстоянието.

Ники нема̀ време да се възхити на практичния компас-хронометър, защото момичето бързаше и не го остави да се заглежда по-дълго в нищо от това, което му показваше.

— Квадратчето показва температурата. Знаците друг път ще ти обяснявам. Ще гледаш само цвета на точилата в средата. Сега свети бяло, нали? Това означава, че може и без скафандър. Температурата е подходяща за незащитено тяло. Ако свети в розово, ще бъде нормално за скафандъра. Почне ли да става по-червена, трябва да бягаш. Скафандърът няма да издържи повече от няколко часа. Синята точка до нея показва, че можеш да свалиш шлема си. Въздухът около теб е добър за дишане. Ако точицата стане тъмносиня или съвсем почернее, не бива да сваляш шлема в никакъв случай. Има отрови. Това пък триъгълниче тук свети само в бяло или зелено. Но по-напред трябва да го приближиш към предмета или съществото. Ако засвети в бяло, значи е вещество. Ако стане зелено, значи нещото е живо и трябва да го пазиш.

— Пък и себе си да пазиш от него — вметна Ники Лудото. — А сега защо не свети?

Нуми изхлузи едната си ръкавица и приближи голата си ръка към триъгълничето. То мигом стана зелено като най-красивия смарагд. Изглежда много му се хареса нежната ръка на момичето.

— Видя ли?

— Е, теб и така мога да позная дали си жива, или не — заяде се Ники Лудото, макар че и на него фокусът му се хареса.

Той напипа в десния си джоб едно от металическите патрончета. Оказа се червеният апарат с упойващ газ. Доближи го към ръкава си и триъгълничето наистина стана снежно бяло. Хрумна му да протегне ръка към сивочерната загадъчна плът на Мало. Триъгълничето възвърна предишния си неутрален цвят — ни бяло, ни зелено, а мътно сиво.

— Защо не реагира сега?

— И аз не знам. Правих много пъти този опит, като изучавах Мало. Изглежда той не е целият от жива материя или пък е от съвсем непозната ни материя. На някои места свети като при живо същество, на други като при метал или минерал, а на такива места пък изобщо не свети. Затова си мисля, че може и да е вярна легендата на пиранци, която казва, че той бил измислен от някакви други, още по-висши същества.

— Трябва да се хване един такъв Мало — каза важно Николай Лудогорски. — Да се нареже и да се изследва под микроскоп.

Нуми го изгледа слисано и дълго не успя да каже нищо. После избухна:

— Как можа да си помислиш такова нещо! Как можа да го кажеш! Да убием Мало? Най-доброто същество във Вселената? Трябва веднага да се засрамиш, Николай Петров Иванов Стоянов Петков Драганов Стоянов Лудогорски — изброи тя гневно цялото му родословие, вместо приятелското „Ники“. — Хайде, засрами се! Много те моля, засрами се, ако искаш да си останем приятели!

Ники искаше да си останат приятели и се засрами. Но не защото бе изрекъл това глупаво мнение, а загдето не успя да изпълни нейната толкова настойчива молба, веднага да се засрами. Това не всеки го умее — да се засрамва, загдето не може да се засрами за нещо си, но Ники Лудото го постигна. И щеше дълго да се чувствува засрамен, че не може истински да се засрами, ако Нуми не му се усмихна отново дружелюбно. Изглежда изразът на зачервените му уши бе я задоволил. Ушите при момчетата също имат израз, не само очите и устата. Сигурно сте го забелязвали.

— Хайде! — подкани го тя и се зае да си поставя шлема.

А той използува залисията й, извади бързо от якето си джобното ножче и ластичната прашка, заедно с шепата телени кламерчета за стрелба и ги напъха в опразнения ляв джоб на скафандъра си. Това му попречи обаче да види, как и тя направи нещо скришом от него. Преди да си постави шлема, тя натисна онова бяло и нежно кокалче под кожата зад ухото си.