Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (7) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

7
КОГА СЪРЦЕТО БИЕ ПО-БЪРЗО. НИКИ СЪЩО ОБЛИЧА СКАФАНДЪР, НО ТРЯБВА ДА ВНИМАВА КАКВО МИСЛИ

Понеже гладът наистина бе започнал да го мъчи, Николай реши да опита, дали също ще се нахрани по този фантастичен начин. Ослуша се, огледа се и чак тогава се съблече. Нагази предпазливо в кашата, но не посмя да влезе много навътре и седна, та тя да стигне до шията му. Обгърна го една извънредно приятна топлина и сякаш проникна чак до костите му. Някаква странна сладост се запросмуква през неговата кожа. Стори му се, че я усеща чак в устата си. Искаше само да опита какво ще да е това и да се облече, докато момичето не се е върнало, но сега никак не му се излизаше. Тялото му лакомо пиеше тази топла сладост и ненаситно искаше още и още.

Така Нуми го завари да полюшва сънливо глава над кашата и му се зарадва.

— Как е?

— Готино е — отвърна той и бързо се разсъни. Как щеше да излезе сега пред нея?

Нуми не знаеше тази дума и посегна към копчето на изкуствения си мозък, но вместо за нея, попита за други:

— Какво значи „чупи се“ и защо ме нарече така?

Ники се смути.

— Никак не съм те наричал!

— Мозъкът ти каза: „Чупи се ма, глупачке!“.

Нямаше смисъл да отрича. Това момиче безпогрешно четеше мислите му.

— Ние, момчетата на Земята така си приказваме. Но то не е обидно, не се сърди. Никак не е обидно. Почти никак — добави той предпазливо. — Исках само да ти кажа, че ми е неудобно да изляза пред теб. У нас не е прието така.

— Но аз трябва да ти помогна да облечеш скафандъра. Ти не знаеш как.

— Голяма работа, един скафандър! Колко му е! Пък защо ли трябва и да го обличам, имам си дрехи.

— Ако Мало поиска да ни заведе на далечна планета, сигурно ще се наложи да минаваме под пространството. Без скафандър не може. Гледай тогава!

Нуми, която бе се прикривала досега с донесения втори скафандър, го пусна да падне и преспокойно посегна към своя. А момчето, вместо да внимава как се облича скафандър, едва не нагълта от миризливата каша, в стремежа си бързо да обърне глава на другата страна. За да прикрие смущението си, рече дрезгаво:

— Пространството да не е маса или надлез, да се минава под него.

— Ще видиш — отвърна му кротко Нуми. — Хайде, излизай вече. Аз ще се обърна, щом толкова те е страх да не разбера, че си произлязъл от маймуната. Нали видя как се облича?

— Видях — излъга я Ники. — Няма да се обърнеш, нали?

Нуми се засмя, но наистина стоеше вече с гърбицата на скафандъра си към него. Не бе надянала само ръкавиците му и те висяха от двете страни на китките й.

Николай се наведе за собствените си дрехи, но съзря край тях скафандъра и бляскавото изкушение надделя. Той приличаше на гащеризон от плътна, сякаш метална материя. Краката му, макар и мокри, влязоха общо взето лесно в крачолите и странната материя веднага плътно се залепи за кожата им. Той напъха и ръкавите, но гърбицата, доста тежичка, се залюля насам натам и му създаде затруднения. А гърдите и коремът му си останаха открити, защото не намери никакви копчета и закопчалки по скафандъра. И все пак в тоя вид можеше вече да поиска помощ.

Нуми весело се обърна. Хвана двата края на скафандъра над корема му, разтегна ги, положи ги един над друг и те веднага се залепиха. Като невидим цип или лейкопласт. Пръстите й се преместиха към гърдите му.

— Тесничък ти е, но ще стане. Много са ти широки гърдите.

— Занимавам се с културизъм — похвали се той задъхано.

— Какво е това? — попита Нуми, но също като някои земни момичета, преди да бе получила отговор, попита за нещо друго: — А защо ти бие така силно сърцето?

И пак така безцеремонно положи дланта си точно над сърцето му. А от това то, естествено, залупа още по-силно. Залупа като ритната консервена кутия по паважа на улицата.

— Така ли е при земните хора?

— Различно — изхриптя Ники. — Някой път по-силно, някой път по-слабо.

— И от какво зависи?

— Ами… когато тичаш, бие по-силно. Понякога зависи и от чувствата.

— Ти сега имаш ли чувства — запита го тя, сигурно защото не беше тичал. — Какви са твоите чувства?

Ники се дръпна от ръцете й.

— Ей, ти с кой мозък питаш така глупаво?

И сам хвана двата края над гърдите си, а понеже беше ядосан, ги опъна така силно, че веднага ги залепи.

— Видя ли? Мога и сам.

— Но защо да не те питам, Ники? Аз още много неща не знам за хората на Земята. Само каквото слушах по радиото ви. Пък и то бяха все едни такива… никакви приказки. Намерих чантата ти. После ще те науча как да си служиш и с шлема, пък ти ще ми покажеш какво имаш в чантата си. Искаш ли?

Преди да се съгласи Ники разрови наум чантата си, да види дали нямаше нещо, което да не е за пред момичета. Май че този път нямаше.

Скафандърът бе го превърнал в красив космонавт. Като наденеше после и шлема… Да, играта ставаше все по-забавна. И си струваше заради нея да му пишат неизвинени отсъствия. Този срок не бяха толкова много, та чак да му намалят поведението. Само класната щеше да рече: „Николай, пак ли си решил да оправдаваш прякора си? Не се насилвай толкова, вярваме ти!“. А класът щеше да се захили злорадо. Но като им разкажеше какво е преживял, ще си глътнат езика…

— Възможно ли е човек да глътне собствения си език? — попита удивено Нуми от Пира.

— Ей — закани й се той, — нали обеща да не включваш мозъка си?

— Няма, няма! — посегна тя бързо зад ухото си.

Той обаче пак не видя дали тя наистина го е изключила и си каза, че ще трябва да внимава какво мисли. А от това настроението му се развали.

Защото, съгласете се, едва ли има нещо по-неприятно от това, някой непрекъснато да ти наднича в мозъка. Какво ще остане от мъничкото свобода на човека, ако трябва и в мислите си да внимава, както е задължен да внимава в училище и по улиците — да не го спипа някъде класната или директорът, да не блъсне някого, да не пресече на червен светофар. В мислите си поне човек може да пресича на каквито си иска светлини и да блъска каквото и когото си ще. А по-голямо удоволствие от това има ли?