Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (18) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

4
КОГО НАПАДАТ ДУХОВЕТЕ? ВСИЧКИ ЛИ ЦИВИЛИЗАЦИИ В ГАЛАКТИКАТА ХЪРКАТ?

Двамата извървяха много часове, без да стигнат някакво поселище. Вероятно овчарят не бе ги упътил правилно и по това също приличаше на земен овчар. Който се е допитвал за пътя до някой овчар, знае, че когато той му отговори: „А, близо е, ей го е, там!“, непременно му предстоят поне три-четири часа бързо ходене.

От време на време спираха да си починат и Ники си зобваше от мазната топка, но момичето отказваше да я опита. Твърдеше, че не била гладна. Знае ли ги човек жените от тая Пира — може и те да са като майка му и приятелките й, които все за ядене говореха и все отказваха да ядат това или онова, обикновено — най-вкусното. Като че ли вкусните неща бяха отровни. И пак си оставаха дебели. Но защо пък Нуми ще пази диета, тъничка е като стръкче цвете?

Едва привечер зърнаха една самотна сграда. Необикновена сграда. Долу беше широка, после се стесняваше, а етажите й се навиваха над широката основа като спирала. Приличаше на огромна охлювидна черупка, отдавна изоставена от охлюва. Защото бе тъмна и стара. Нямаше дори врата, а само черен тунелен вход.

Ники подвикна в него едно „Ало“, но с онзи глас, с който се обаждаше по телефона на класната си, когато й се извиняваше за някое бъдещо отсъствие от училище.

Вътре или нямаше никой, или не разбираха от земното телефонно повикване.

— Да влезем ли? — пошушна му Нуми.

— Ами ако има духове? — отвърна й той с още по-тайнствен шепот.

Ники се шегуваше, разбира се, но момичето от Пира пак не го разбра. Наложи се да й разкаже нещичко за духовете и привиденията, ако искаше да я уплаши.

— Изобщо, богат асортимент — заключи той. — Караконджоли, вампири, таласъми, самодиви, русалки…

— Но има ли ги наистина?

— Буф — възкликна той. — През цялото време ти разправям, че това са само вярвания. На простите хора. Привидения. Вярваш ли в тях, виждаш ги. Ако не вярваш, не съществуват.

— А ти вярваш ли в тях?

— Толкова ли прост изглеждам?

— И не те е страх?

— Щом не вярвам, от какво да ме е страх?

Експерименталното момиче се позамисли.

— Моят мозък също ми казва, че не са възможни такива същества. Противоречи на природата. Но аз си мисля, Ники, ами ако те нападат и такива, дето не вярват в тях? Хайде да се махаме оттука.

Николай не бе допускал такава възможност — духовете да нападат и невярващите в тях. И се уплаши. Но не биваше да се излага пред момичето, което сега толкова го слушаше. Запали фенерчето си и предпазливо влезе в сградата.

Коридорът следваше извивките на охлювната черупка и постепенно се възземаше нагоре. Стените му бяха олющени. Наистина странна сграда! Не приличаше на къща за живеене, или пък е била обитавана от неприличащи на хора същества. Нуми се обади зад гърба му:

— Изглежда толкова стара, че сигурно и духовете са измрели в нея.

— Духовете са безсмъртни, казах ти! — ядоса се той, че тя хем нищо не бе научила от лекцията му, хем отново му напомняше за тях.

Фенерчето осветяваше едно всеобщо запустение. Никъде не се виждаше поне някое по-уютно или малко по-чисто местенце, където да се установят за нощуване. Нямаше и никакви мебели. Не срещнаха и духове. Ако ги имаше на тази планета, сигурно биха напуснали сградата от скука, поради това, че нямаше кого да плашат.

— А дали ще им действува приспиващият газ? — продължи да задава момичето наивните си въпроси.

— Те не спят, значи няма и да им действува.

— Тогава защо си го извадил?

Досадно момиче — всичко забелязваше! Той побърза да пъхне в джоба си единственото им оръжие, за да й покаже още веднъж, че не го е страх.

— Досадна съм — пошушна виновно Нуми. — Защото също ме е страх.

Тя отново бе прочела мислите му. Значи и в мислите си не биваше да го е страх, ако искаше наистина да не се излага. А има ли нещо по-трудно от това? Може външно да показваш колкото си искаш храброст, мислите ти винаги ще се боят, щом има от какво да се боят. Опитайте и ще се убедите, че е така.

— Ще идем най-горе — рече той за свое и за нейно успокоение. — Навън през нощта могат да излязат непознати зверове.

Тукашните строители изглежда не познаваха стълбата, защото нагоре се отиваше все по този виещ се коридор. Ту тук, ту там, от ляво или от дясно се появиха нещо като стаи, но също без врати, та приличаха повече на ниши. И също бяха празни и мръсни.

— Да си турим шлемовете — предложи Нуми. — Така ще можем и да разговаряме, без да ни чуе някой.

Предложението й беше разумно и двамата си помогнаха, та по-бързо да ги надянат.

— Да преспим тука, пък утре ще продължим — пошушна Нуми в ушите му.

— Но защо шепнеш? Нали сега…

Гласчето на Нуми прихна невесело в шлемофона му.

— Вярно, забравих.

— Съвсем като земно момиче си — рече й Ники, макар да знаеше, че и всяко земно момче почва да шепне, когато го е страх, все едно дали го чува някой, или не.

Неочаквано коридорът свърши под открито небе, на широка и кръгла площадка. Сградата нямаше друг покрив. Ники побърза да изгаси фенерчето, да не види някой отдалеч силната му светлина. В потъмнялото вече небе бяха се показали първите звезди, пръснати в непознат за земното око порядък. Нямаше я Голямата мечка, нямаше и Малката, липсваше и Квачката с пиленцата. Там, където обикновено грееше вечерницата, тук също блещукаше едно ярко светило, но си беше звезда, а не като нея планета със спокоен, розов блясък.

— Трябва да е било някаква наблюдателница — каза Ники високо, за да покаже, че вече съвсем не го е страх. — Можем и на открито да спим, вместо в тия мръсни ниши.

Не усещаш ли, че тук има някой? — отново пошепна Нуми.

— Вече ти се привиждат и духове — подигра я той. — Не бой се. И да ги има, те са на Земята, чак дотука не могат да дойдат. А Мало едва ли ще ги пренесе.

— А могат ли да хъркат? — зададе експерименталното момиче поредния от смешните си въпроси.

— Как да хъркат? Нали ти казах, че не спят.

— Не чуваш ли?

Николай напрегна слуха си и наистина долови нещо като похъркване.

— Глупости! Може би тукашните щурци пеят така.

— Какви са тия щурци?

— Е, знаеш ли, ако трябва сега да ти обяснявам всичко, което го има на Земята… Насекомо е, не е страшно. Пее.

— Пак ли ставам досадна — рече виновно Нуми. — Но това тук не пее, то хърка като спящ човек.

Изглежда имаше по-остър слух от неговия и той отново се заслуша. Макар и доста мелодично, хъркането си беше хъркане. Рече:

— Щом знаеш как хърка спящ човек, значи и у вас на Пира хъркат, така ли? Възможно ли е всички цивилизации в Галактиката да хъркат?

— Всички сигурно не, но ако тези също са преселници от Земята? Овчарят приличаше на земен човек.

— Чак толкова глупави овчари нямаме на Земята! Ако искаш да знаеш, нашите и радио си носят в торбата, че и телевизори си имат в кошарите.

— Извинявай — рече Нуми. — Но какво ще правим сега?

— Ще го събудим. Как ще спим иначе, ако ни хърка цяла нощ — рече храбро Ники Лудото и много се надяваше тя да предложи да бягат.

Но Нуми беше станала толкова послушна, че нищо не каза и той трябваше бързо да действува, ако не искаше тя да изобличи отново мислите му в лицемерие.