Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (10) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

1
ТРУДНО Е ДА СЕ ВИДИ НЕВИДИМА ДУПКА, ОСОБЕНО АКО ТЯ ИЗОБЩО НЕ СЪЩЕСТВУВА. ЗАКОНЪТ НА ПИРА

Трябваше да му се признае: умееше това момиче да измисля игри! Ето че щели да минават и под пространството, та по-бързо да стигнели до нужната им слънчева система.

— Има ли подлез — запита инженерският син. — Кой го е построил?

— Опасно е, повярвай ми — настоя момичето. — То си е истинска смърт. Прави, каквото аз правя, иначе може и да не се съживиш.

И му нахлупи шлема, преди той да бе направил опит за възражение. Пристегна нещо около врата му, опипа целия му скафандър, после се зае със своя шлем. Ники й правеше разни гримаси през лицевото стъкло, готов вече за всяка лудория.

В шлема се дишаше по-леко, въздухът беше по-свеж и по-хладен, отколкото в корема на Мало. Нуми бе го уверила, че в гърбицата на скафандъра имало много кислород в някакво непознато за земните хора свръх-плътно състояние.

— Лягай по корем! — изгърмя внезапно в ушите му, така че Ники подскочи стреснато. — Не дишай!

Тя бе се проснала вече по гърди и яростно дърпаше крака му. Зарадван от шлемофона и кислорода, които правеха играта съвсем като истинска, Николай весело се търкулна до нея. И добре, че не се забави повече, защото в следващия миг върху му се стовари една чудовищна тежест. Ако бе останал прав, ударът сигурно щеше да го залепи като пощенска марка някъде из търбуха на Мало. Сякаш най-малко четирикрил гардероб бе паднал върху него.

Тялото му потъна в омекналия под. Цялата кръв нахлу в краката му; те станаха тежки и корави като железа — аха да се откъснат и сами да отлетят назад! Сърцето му спря. В мозъка му оглушително забучаха десет мотоциклета без заглушители на ауспуха. После всичко изчезна внезапно: и краката, и сърцето, и главата му с мотоциклетите в нея. Както при истинска смърт.

Знае ли някой колко трае смъртта? Едва ли! Ако умрелият се съживи, друг може да му каже колко е траяла смъртта му. Може и да му го докаже с часовника или с датата на вестника. Възкръсналият обаче не ще придобие от това чувство за изтеклото време и никога не ще го усети. Защото където има смърт, там времето не съществува. И обратното. Значи смъртта спокойно би могла да бъде наричана и с друго име — безвремие. Което поне не ни звучи толкова плашещо.

Когато Ники се съживи, той просто не помнеше какво се е случило с него. Най-напред сърцето му направи няколко плахи удара, с които отмери започналото отново да тече в него време. Мозъкът му преброи едва следващите и се разтревожи, че са толкова слаби. Тогава в него възникна усещането, че се е случило нещо много страшно. Но не знаеше какво точно. Ето защо той си каза само: „Убиха ме! Умрях!“ И то бе единственото, което можа да си каже. Но щом един, мозък е в състояние да си казва каквото и да било, то винаги означава, че той е жив. Мозъкът на Ники обаче не знаеше това и не посмя да даде заповед на очите му да се отворят, та да види къде попада след смъртта си едно момче с прякора „Лудото“. Дали наистина в ада, както го плашеше религиозната му баба.

Прогледна чак когато Нуми заиздърпва шлема от главата му. Около нея подигравателно се гонеха светулки. Тилът му бе пълен с мътна и тежка болка.

— Жив си! — викаше радостно Нуми някъде много отдалеч, пък личицето й се смееше точно над неговото. — Страшно беше, нали? Първият път е много страшно. Но и аз съм виновна. Забравих да ти кажа да всмукнеш от лекарството. Щеше по-леко да го понесеш. Как се чувствуваш?

— Като обесена котка — отвърна й Николай Лудогорски и май че бе възкръснал пак в образа на Ники Лудото.

— Не те разбрах. Как се чувствува тя?

— Отгде да знам! Никога не съм бил котка.

— О, щом можеш да се шегуваш, значи нищо ти няма! Ела да видим при коя звезда сме излезли.

Той скърши една крива усмивка.

— Чакай да си поема дъх, де! Какво стана?

— Минахме под пространството. Иначе и с най-голямата скорост дори Мало трябва да лети стотици години до по-далечните звезди.

— И как става тая работа — запита Ники, отново изпълнен с недоверие. — Аз откъде ли не съм се провирал! Даже през паропроводна тръба съм пълзял, но такова чудо…

— Не знам как става. И никой не знае. Моят изкуствен мозък разправя, че навярно би могло да се мине през черните дупки и бързо да се излезе чак на другия край на Галактиката през някоя от звездите, от които извира вещество. Но това си е само фантазия на хората от Пира. Те дори не са виждали отблизо тия черни дупки. Аз пък си мисля друго. Където няма пространство, няма и време. Щом сме били под пространството, значи сме били мъртви за времето. Или то е било мъртво за нас. Както за мъртвеца под земята и времето е мъртво, макар че отгоре продължава да си тече.

Ники бе чел и земни фантазии за тези „черни дупки“ в космоса. Едни учени заявяваха, че те били сгромолясали се в себе си звезди, които образуват толкова силно привличане, че поглъщат дори и светлината. Затова си остават невидими. Други пък твърдяха, че когато се свиели така, звездите ставали безкрайно тежки и пробивали пространството под себе си. А в тези истински вече дупки изтичало междузвездното вещество. Но и от Земята никой не бе виждал загадъчните дупки. Дори с най-големите телескопи. Защото е трудно да се види нещо, което е невидимо. Особено пък, ако то изобщо не съществува.

— Защо не го попиташ как го прави?

— О, питах го, но нищо не му разбрах. Напи ти казах, той по друг начин знае нещата и по друг начин ги назовава, а пък ние нямаме и думи за тях. Чак след още няколко столетия, каза ми той, ако се развиваме правилно, ще почнем и да го разбираме. Когато наберем повече верни думи за истините на света.

Ники не знаеше с кой мозък тя разговаряше сега с него, но му се стори толкова умна, че за миг се изпълни дори с нещо като страхопочитание към нея. И как хубаво го каза само: „Когато наберем повече думи за истините на света!“

Макар и с два натъпкани със знания мозъка, момичето от Пира обаче си беше още и дете, та весело го дръпна за ръката и отново го помъкна из меката утроба на Мало.

Окото му, този магически прозорец към космоса, не им прожектираше сега предишния шарен тунел. В средата на грамадната му зеница грееше една единствена голяма звезда. Като мънички брилянтчета около едрия камък на пръстена блещукаха на черно-кадифения фон нейните далечни сестри. Скоро обаче звездата стана още по-голяма и ги погълна в блясъка си. Започна сякаш и да се нажежава. Стана ярко оранжева. След още няколко мига не можеше вече и да се гледа в нея.

— Да не се блъснем — рече Ники шепнешком.

— Нали ще изгорим. Той пази и себе си, не само нас.

Като в потвърждение на думите й, страшната звезда внезапно изчезна от кръглия екран на окото и то отново се изпъстри с бледите искри на далечните светила. Сред тях обаче се търкаляше едно бяло топче за пинг-понг.

— Планета! — възкликна Ники и бе така изпълнен с напрежение, че не се сдържа и незабелязано отлепи дъвката иззад ухото си, налапа я, полекичка я стисна със зъби. Това успокояваше.

Топчето за пинг-понг постепенно се превръщаше в топка за тенис. Дори бавната скорост на Мало изглежда бе хиляди пъти по-голяма от скоростта на земните ракети. Когато топката за тенис стигна размерите на футболна топка и се нашари на светли и тъмни петна, Нуми също пошепна:

— Красива е.

Ники щеше да се съгласи с нея, но момчешкия му стремеж да противоречи пак се обади:

— А ако не е подходяща? Ако няма вода и въздух?

— Щом Мало се е отправил към нея, значи е подходяща.

— Хъ, че как ще познае толкова отдалеч?

— Не се тревожи! Той е по-умен от всичките ни цивилизации заедно — възхвали момичето своя спасител.

— Щом ти е тръгнал по акъла… — подхвърли Ники, като се пазеше да не измляска с дъвката, за да не го чуе момичето, свило се обезпокоително близо до него.

— Какво е акъл?

— Искам да кажа, не ще да е толкова умен, щом се е повел по твоите двайсет мозъка.

— Буф, че си досаден! Пак си мислиш нещо лошо.

— А, не, това е само една такава земна шега — сепна се Ники, да не би да е включила в тъмното своя втори мозък, както той бе налапал дъвката. И усилено занарежда наум: „Ти си едно чудесно момиче! И си хубава, и си много умна…“

Нуми обаче не реагира. Изглежда сдържаше обещанието си и не подслушваше мислите му. Тя каза:

— Мало е толкова умен, че каквото и да правим ние, хората, сигурно му се струва ужасно глупаво. Само че е безкрайно добър към всичко живо. Той например никога няма да пусне в себе си или от себе си човек с оръжие. И сам никога няма да стори зло някому.

Инатът на Ники се зарадва, че имаше за какво пак да се захване:

— Този сигурно е повреден. Аз имам в джоба си нож.

— Какъв нож? Може ли с него да се убие нещо? — разтревожи се Нуми.

— Всичко — извика гордо Ники Лудото, макар с джобното му ножче едва ли да можеше да се заколи нещо повече от врабче. — Всичко! Освен жираф.

— Какво е жираф? Толкова ли е силен?

— Не, но за него трябва и стълба, не само нож.

Нуми пак не разбра шегата му. Но и земните момичета бяха такива — рядко разбираха шегите на момчетата.

— Ще го хвърлиш после! Или няма да го вземаш като излезем.

— Ти си луда, ма — изтърва се Ники. — Слиза ли се на чужда планета без оръжие?

— Ние на Пира имаме много строг закон — отвърна му също така строго момичето. — Щом си тръгнал с мен, ще го спазваш. Той гласи: Никой не бива да прави нещо, което не би желал да го правят спрямо човека другите същества в природата.

— А другите същества знаят ли този ваш закон — подигра я Ники. — Представи си, че не са и чували за него и те нападнат?

— Първо, ще направиш всичко възможно да се разбереш с тях. Ако не успееш, ще бягаш. Защото ти си, който пречиш, не те.

— А ако те са по-бързи?

— Ако са по-бързи… — пообърка се Нуми. — Не знам. Но това е закон. Забранено е да се убиват същества от други светове.

— И с колко такива същества сте се срещали вие там, от Пира?

— Не сме се срещали. Нашите космолети още не могат да ни отнесат до другите звезди. Пък на планетите около нас има само пиранци.

Ники се изсмя победоносно, като затисна с език дъвката, за да не я глътне. От това смехът му стана много особен, също като смеха на същество от другите светове. Ако сте чували как се смеят такива същества, ще можете да си го представите.

Нуми се ядоса.

— Защо се смееш? Вие да не би да сте срещали? Нали видях какви са ви жалки космолетите, когато обикалях около Земята! А пиранци са заселили вече всички планети около своето слънце.

Ако това беше истина, пиранци наистина заслужаваха уважение, но Ники не се предаде.

— И ние на Земята отдавна се борим за мир, и всякакви закони имаме, но като ти излезе насреща някой тигър или някоя мечка-гризли, както и да се опитваш да се разбереш с тях, загубен си без оръжие.

— Зверове и ние имаме.

— И се разбирате с тях, така ли?

— Те отдавна знаят, че човекът никога няма да им стори зло и не го нападат. Е, понякога някой много разсърден за нещо… Но ние имаме едни такива флакончета, като му пръснеш в муцуната и той веднага заспива за известно време. Колкото да си отидеш спокойно.

— А това да не би да не е оръжие? — възтържествува Ники.

— То не убива, безвредно е. Щом Мало ме пусна да изляза с него на Земята, значи не го смята за оръжие. И ти имаш в джоба си.

Ники веднага потърси джоба на скафандъра си, но не намери отвора му. И двата джоба сякаш бяха зашити, а пък наистина имаше нещо в тях. А Нуми, вероятно и без втория си мозък, само по нетърпеливото му размърдване разбра какво искаше. И го спря.

— Недей сега! После ще ти покажа всичко.

Окото на Мало се приближаваше към някаква жълта повърхност, която лудо се въртеше, а после изведнъж застина в суха и еднообразна равнина.