Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (17) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

3
ЗАПОЗНАНСТВО С ЦУЦУ. КАКЪВ ЛИ Е ВКУСЪТ НА ПЪРЖЕНИТЕ В МАШИННО МАСЛО ПОРТОКАЛИ

Нещо все пак не беше в ред. Там, където у земните овце се намираха главите, при тези рунтави животни висяха дебели оранжеви опашки. А на мястото на опашките бяха главите им. Така наредените в кръг животни ги посрещнаха с опашките си. Съвсем мълчаливо. Сигурно опашките им не можеха да блеят. А главите си овцете бяха опрели една до друга, сякаш си шепнеха нещо.

Градският жител Николай Лудогорски не бе виждал такова стадо освен по телевизията и си помисли, че това наистина ще да е планета, която се върти обратно на тяхната.

Внезапно от другата страна на стадото се размърда една кално-оранжева грамада. Изправи се бавно и силно заприлича на човек. Но за да се убедят, че е човек, трябваше най-напред да видят лицето му, а цялата му глава бе покрита с висока и дебела гугла. Направо от тази гугла се спускаше чак до земята също такова дебело и рунтаво наметало. Направено бе изглежда от вълната на тези овце с обратно разположени глави и опашки. Най-после грамадата извади изпод наметалото една ръка и поповдигна гуглата си. Онова, което приличаше на къделя вълна от овцата, се оказа морковено-червена брада, а над брадата все пак имаше нещо като нос и очи.

— Изглежда умен — каза Нуми, след като се бяха гледали няколко мига с оранжевия овчар. — Веднага позна откъде идем. В мозъка му се появиха звезди.

Гуглата се наведе с дълбок поклон към земята. Ники също се наведе. Нуми се поколеба, но все пак и тя се поклони. После каза шепнешком:

— Не биваше да го правим. Мозъкът му се смути.

Оранжевата брада измърмори нещо.

— Опитай се да научиш езика му — пошепна Ники, а високо изрече: — Добър ден. Ние идваме от друга цивилизация. От две други цивилизации. Вашата как се казва?

— Изплаши се — пошепна Нуми и пристъпи още една крачка към овчаря.

Потупа с пръст няколко пъти гърдите си и каза:

— Аз — Нуми. — Посочи другарчето си. — Той — Ники. — После пръстчето й храбро докосна наметалото. — Вие?

Изпод гуглата се чу нещо като „цуцу“.

— Цуцу?

— Цуцу — потвърди по-ясно овчарят.

Нуми посочи слънцето и рече:

— Слънце.

— Додо. Додо — бликна от процепа между голямата брада и голямата гугла.

— Разбира — зарадва се Нуми. — Ще науча езика му. Ти си намери някакво занимание.

Какво занимание да си намери? Единственото, което му се правеше, бе да дъвче нещо. Но не тази дъвка, която бе почнала да пълни устата и стомаха му с дразнещи сокове. А го правеше и грозен. Дали някои от тия треви не ставаха за ядене? Но самите овце защо не ги пасяха?

— Цуцу — рече той, посочи устата си, задъвка усилено, потупа и корема си.

Овчарят, пред когото и двамата изглеждаха съвсем дребнички дечица, веднага бръкна под наметалото и му подаде някаква мазна, жълтеникава топка.

Ники я помириса. Беше мека и миришеше доста странно.

— На какво мирише? — попита Нуми.

— На пържени портокали с машинно масло и отрова за хлебарки.

— Не мога да си го представя — каза момичето от другата цивилизация.

— И аз не мога — призна й той.

— Не бива да го ядеш. Може да се разболееш.

Гладът обаче влудяваше момчето. За пръв път от толкова време то държеше в ръцете си нещо, което бе предназначено за ядене.

— Ако не се завърти надясно, като нищо ще го изям.

И предпазливо откъсна парченце от топката, пъхна го в устата си. То бързо омекна. Той го повъртя с езика си, сдъвка го полекичка, унесено, сякаш искаше и да чуе вкуса му, не само да го опита. Ухили се.

— Не се завъртя.

— Глупчо! Ще се разболееш, ще видиш — рече Нуми, но любопитството й все пак надделя. — Какъв му е вкусът?

— Също като на портокали, пържени в машинно масло — засмя се той и заръфа жълтеникавата топка като прегладняло куче. — Искаш ли малко?

— Не — отказа тя сърдито. — Не мога да те гледам. Пак стана грозен.

— А ти се обърни — отвърна й той с пълна уста. — Учи езика, че нямаме време.

Нуми действително му обърна гръб и усилено заразпитва овчаря. Сочеше ту нещо в тревата, ту части от тялото си, ту овцете. Сребристите ръкави на скафандъра й пробляскваха като размахани саби. Овчарят също извади ръцете си изпод наметалото и започна да си помага с тях при отговорите. Неговите ръкави бяха от същата рунтава и оранжева кожа. Като видя по едно време, че момчето бе изгълтало топката, той бръкна за втора. Ники с готовност я пое.

— Питай го какво е това!

Фантастичното пиранско момиче вече успя да изрече няколко от думите на овчаря една подир друга. Помогна си, разбира се, и с ръцете. А Ники си помисли, че щом една цивилизация има не само език, но и ръце, лесно ще се разбира с другите. По-трудно щеше да бъде с ония, които нямат ръце.

Овчарят посочи овцете, които продължаваха да стоят неподвижни, с опашките към хората.

— Така и предположих — рече Ники. — Само че вкусът му е точно обратния на сиренето.

— Не ми пречи! — скара му се Нуми.

Засегнат, той се отдалечи. Седна в тревата и този път не така лакомо заяде втората топка. Стомахът му скимтеше от радост като погалено кученце. Щом се засити, легна по гръб и се загледа в небето. А там нямаше кой знае какво. Въздух, редки малки облачета, горещо слънце, което приличаше досущ на земното. Хубаво е, рече си той, но дано не трае дълго. И дано Мало се върне, че сме загубени. Може да е отишъл и той да се нахрани някъде, където има пясък. Или пък да си почине от нас, ако сме го разболели. Или пък да се скрие, щом се пази от хората. Но ако е решил изобщо да се отърве от нас, като ни остави тука? Тогава сигурно ще е избрал някоя добра за нас планета, с добри хора. Щом е толкова добър. Засега изглежда добра и хубава, но едва ли ще има на нея само овчари и овце…

Той седна, за да се огледа още веднъж и видя, че Нуми вече доста свободно си бъбреше с овчаря. Какво нещо е езикът, рече си той! Ако Нуми успее да го заведе и на Пира, непременно ще поиска да пъхнат и на него едно такова вълшебно мозъче. Тогава съвсем ще им вземе акъла там, на Земята, и с езиците, и с всичко…

Сети се обаче, че навярно нямаше да има кому да взема акъла, защото ако на земята са минали векове, то и там сигурно всички ще да са вече с по два мозъка. Стана му тъжно и нетърпимо горещо. Подвикна:

— Ще свършиш ли скоро?

— Да — отвърна Нуми. — Неговият мозък е доста беден. Не може да ми каже много неща.

Понеже мъката все пак бе му причинила тя и нейният Мало, той се заяде:

— Вашите овчари на Пира да не би да са по-умни?

— Ние нямаме овчари.

— Вярно, вие там ядете само хапчета!

— Не ядем само хапчета, но и не убиваме животните като вас, за да ги ядем. Всичко си произвеждаме сами. Ставай, ще вървим!

— Накъде?

— Той ми каза, че не било далеч от другите хора. Имало два вида хора тук — звездни и беззвездни. Не разбрах обаче каква е разликата. Той самият е от беззвездните. Попита ме дали ние сме от звездните и аз казах, че сме от други звезди, а той пак се уплаши и почна да ми се кланя. Но после се успокои. Каза, че сигурно не сме истински звездни хора, защото звездните хора не разговаряли с беззвездните. Освен това те сега спели. Те спели през деня, а живеели през нощта. Сигурно затова им казват звездни.

Ники се приближи към стадото, престраши се, попипа опашката на една от овцете. Животното вдигна глава, обърна я към него и го изгледа кротко, досущ като земна овца.

— Питай го защо овцете стоят така.

Нуми посочи овцете, каза нещо. Овчарят отговори нещо и посочи слънцето.

— Стоят така, защото им е горещо — преведе момичето. — Като слезе слънцето, ще се обърнат и ще почнат да пасат.

— А на него не му ли е горещо?

Нуми храбро подръпна дебелото рунтаво наметало на овчаря, каза му три непознати думи. Той й отговори с повече.

— Не му е горещо. Горещо било на звездните хора. На беззвездните им е студено. И аз не го разбирам — добави тя бързо, прочела с изкуствения си мозък недоумението на своя приятел. — Като ги намерим, тогава ще узнаем.

— А от кой клон на човечеството са? Да не би от този… как се казваше? На Утнапищим?

— Нищо не знае за произхода им, нито дори как се казва тяхната планета.

— Да вървим тогава. Тоя беззвездник не е интересен. Такива и ние си имаме.

— Пак почна да мислиш лоши неща — укори го тя. — А той ти даде да ядеш.

Ники извади от джоба си една нова дъвка, пристъпи към овчаря и му я подаде с насърчителна усмивка.

Грамадният овчар плахо пое пъстрата и лъскава плочка, но тя явно му се хареса. Ники се досети, че трябва да му покаже как да си послужи с нея и си я взе обратно. Разви внимателно станиола и чак тогава я поднесе към устата му. После задъвка демонстративно. Овчарят послушно я сдъвка няколко пъти и бързо я глътна.

— Ей — стресна се Ники, но вече бе късно. Пък и очите на овчаря светеха щастливо, та всякакво обяснение ставаше излишно.

Той умолително протегна грамадната си ръка към шарения станиол. Ники грижливо го оглади и му го подаде. Овчарят така засия, че носът му светна като току-що измит морков. И така се заклана в знак на благодарност, че гуглата отново се смъкна до брадата му. Но ръцете му и слепешката извадиха една трета топка от странното сирене.

Ники взе топката, макар тя да му се видя сега доста противна.

Не биваше да го обижда, пък и не се знаеше дали ще намерят друга храна. И му се поклони. Овчарят се поклони още по-дълбоко, чак в тревата опря брадата му.

Нуми също се поклони, но не така дървено, както бе го направил Ники, а много кокетно и мило. Как всичко умее, отбеляза в себе си момчето. Хубаво момиче! Тя весело му се закани с пръст.

— Ей, я си чети там неговите мисли — скара й се той. — Не се занимавай с мен!

— Той няма вече мисли — отвърна тя. — Радва се на станиола.

— Да не му пречим тогава! — предложи Ники и за да прикрие смущението си, махна с ръка за сбогом. — Чао!

Овчарят обаче не знаеше дори и италиански, та нищо не отвърна.