Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (16) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

2
МАЛО ИЗОСТАВЯ ПАСАЖЕРИТЕ СИ. КОЛКО ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЧУВСТВИТЕЛЕН ЧОВЕКЪТ

— Странно — каза Нуми, когато бяха вече навън. — Не улавям тук никакви излъчвания. Ни от радио, ни от телевизия, както у вас. Как ли ще научим езика им, ако има хора?

Ники не се обезпокои от това, защото краката му вече се смееха. Под тях имаше истинска зелена трева, а въздухът беше същият, както в пионерския лагер при първата тръба. И нищо, май, не се въртеше тук обратно на земното. Той тичаше по поляната в кръг и на зигзаги, като пуснато от каишката ловджийско куче. Би се и потъркалял на нея, ако не бе го срам от пиранското момиче.

А то неспокойно оглеждаше пейзажа и му се искаше час по-скоро да тръгнат нанякъде.

— Ела най-после да си сверим компасите и часовниците. Стига си тичал като зампа!

Ники се спря позапъхтян край нея.

— Като какво съм тичал?

— Като зампа — отвърна тя и видяла го готов да се обиди, бързо добави: — То е едно много мило същество, всички на Пира го обичат.

Ники все пак се позасегна.

— Ти ако си експериментална, аз не съм и ми се тича като на човек, не като на някакво животно, ясно ли е!

— И на мен ми се тича, но първо трябва да решим какво да правим. Дай да ти сверя компаса и часовника.

Той й протегна лявата си ръка, на чийто ръкав бе лентата с уредите. Тя завъртя мъничкия пръстен на компаса, светлинната стрелка също се завъртя. Погледна през рамото му да види дали сочи точно към мястото на Мало и уплашено възкликна.

Ники се обърна, но сподави своя вик. Изтънял като жълта презряла краставица, Мало бе се вдигнал на стотина метра над поляната.

— Викни го! Бързо!

С пръстче зад ухото, Нуми отчаяно замърда устни в беззвучен повик. Мало обаче не се върна. След няколко секунди той се стопи в синевата на чуждото небе. Сякаш никога не бе го имало. И тревата на мястото, където бе лежал, си стоеше непокътнато свежа, както навсякъде. Изглежда този космически пегас не пасеше трева.

— Каза ли ти нещо?

Очите на Нуми бяха пълни със сълзи.

— Не.

— Видя ли? Захвърли ни като вредни вируси. Трябваше и ние да направим нещо за него. Че и чантата ми отмъкна, и учебниците.

— Виках го. Представях си как идва и ни взема отново, как летим към други светове…

— Да не би желанието ти да не е било достатъчно силно? — усъмни се Ники, защото сам чувствуваше, че засега поне не му се летеше към други светове.

Тази поляна и хълмовете в далечината, и онова там, което навярно беше гора край рекичка… Всичко изглеждаше толкова земно, че сигурно щеше да се намери и нещо за ядене.

— Не знам — отвърна тя с разтреперано гласче.

— Ще се справим и без него! — рече той не толкова да я утеши, колкото да подтисне собствената си уплаха.

— Имам чувството, че ще се върне.

— Аз знаеш ли колко чувства съм имал през живота си — рече Ники, сякаш бе живял поне сто години. — Да вървим!

— Накъде?

— Ти ще кажеш, по-умна си, с два мозъка.

— Но защо на мен се сърдиш?

— А кой пожела да дойдем тука?

— Такива ли сте вие, земните хора, несправедливи? Аз… аз…

— Хайде стига, с плач нищо няма да се оправи! Аз предлагам да тръгнем надясно.

Личицето на Нуми просветна.

— Съвсем сме еднакви! И аз бях решила да тръгнем надясно.

Двамата тръгнаха едновременно, но… в противоположни посоки.

— Къде отиваш? — спря се той, като не я усети до себе си.

— А ти защо натам?

И едновременно се засмяха, защото, когато избираха посоката, бяха стояли един срещу друг. Пък нали в природата няма ляво и дясно, човек ги определя само по собственото си тяло.

Николай кавалерски се върна при нея, но изведнъж му хрумна една добра идея. Извади от джоба си патрончето, което служеше за рязане.

— Покажи ми как работи! Ще изрежем тук един голям знак, та да знаем къде сме били. После ще дойдем да чакаме. Може това чувство пак той да ти го е внушил.

— Ти си умен — похвали го Нуми. — Но не бива да бъдеш несправедлив. Обещай ми никога вече да не бъдеш несправедлив, защото много ме заболя. Вас сигурно не ви боли, щом така…

Ники се смути:

— А, и нас ни боли.

— Тогава защо…

— Тя, нашата, на Земята, е много сложна. Няма време сега да ти я разправям. Дай да начертаем тук един кръг и да махнем тревата.

Уредчето за рязане имаше бутонче, което се местеше напред-назад, както при земните електрически фенерчета. Колкото по-напред го преместиш, толкова по-надълбоко прониква невидимото острие. Сигурно беше все пак лазерен или някакъв друг лъч, защото по чудодеен начин срязваше почвата чрез мигновено стопяване.

Двамата очертаха голям, доста поразкривен кръг. Той режеше от едната страна, тя от другата, но накрая все пак се срещнаха. После нарязаха кръга на квадрати заоткъртваха тлъстите чимове трева, та да натрупат от тях една видима отдалеч пирамидка. Когато вадеха чимовете, под тях панически се разбягваха разни буболечки и червейчета. Шмугваха се встрани, в незасегнатата още трева, или се забиваха в оголената под нея черна пръст.

— Ето, и ние сега сме несправедливи — каза Ники, който още се чувствуваше гузен. — Тези животинки с нищо не са ни виновни. А може и да сме убили някое без да искаме.

Нуми веднага спря да кърти чимовете. Той се засмя доволно.

— Аз само ти дадох пример, да видиш колко са сложни нещата.

Но тя отказа да работи повече и той трябваше сам да довърши пирамидата. Огледа я, отупа ръкавиците си от пръстта и великодушно предложи:

— Казвай сега къде е дясно и къде ляво.

Тя, неуверено, сякаш бе забравила посоките, вдигна дясната си ръка.

— Добре, натам ще вървим — съгласи се той, макар преди да бе избрал обратната посока.

Двамата мълчаливо поеха един до друг към неизвестността. Шлемовете им, отметнати назад, също мълчаливо се полюшваха.

— Толкова съм гладен, че съм готов и трева да паса — заяви той след стотина крачки мълчание.

— Вземи си едно хапче — прояви и тя своето великодушие.

— Не бива. Сега и Мало го няма, няма кой да ни нахрани. Но ако не те дразни много, една дъвка…

— Добре, аз няма да те гледам.

— Защо няма да ме гледаш?

— Защото ставаш грозен — отвърна тя чистосърдечно и той остави дъвката да си лежи залепена зад ухото му.

Но се ядоса и реши да не й проговори вече. Краят на тази хубава поляна обаче никакъв не се виждаше и беше ужасно трудно да си сърдит някому, а да не смееш дори и наум нищичко да му кажеш. След още стотина крачки мълчание Николай не издържа.

— Ако си се уморила, да си починем.

— Не съм — отвърна тя подозрително кратко.

— Още ли ми се сърдиш? — попита Ники, забравил, че нему се полагаше да бъде сърдитият.

— Не, боли ме.

— Какво те боли?

— Защото бяхме несправедливи. Не знаех, че и тогава боли. Мислех си, че боли само когато към теб са несправедливи.

— Много си чувствителна! — рече той.

— Това лошо ли е?

Ха сега де! Лошо ли е, или добро да бъдеш чувствителен? Сигурно мнозина са се сблъсквали с такъв въпрос и всекиму е било трудно да отговори.

— И то е много сложно. Понякога е добре, понякога не е.

— Сега как е? — не го остави тя на мира с глупавите си, както му се струваше, питаници.

— Сега не е добре. Не знаем къде се намираме, не знаем какво ни очаква.

— Няма тогава. Ще се постарая да не бъда чувствителна.

Той я изгледа удивен и поотстъпи:

— Жената трябва да бъде по-чувствителна от мъжа. Това й отива.

— Колко повече?

— Ей, ама и ти задаваш едни въпроси!

— Ако са ти неприятни, няма вече.

Какво му ставаше на това момиче? Толкова послушно бе вече, та чак да побегнеш от него! Признала ли бе превъзходството му, или просто я беше страх, след като Мало ги изостави? При сомо хапиенсите беше храбра, а тук? Но да, сигурно я е страх! Колкото и мозъка да има едно момиче, полага му се повече да го е страх от момчетата. Затова му се и подчиняваше сега с такава готовност.

При тая мисъл Ники Лудото сам се поизплаши — сега той трябваше да води, той носеше отговорността и за нея! Стана му горещо дори в скафандъра. Пък и непознатото слънце доста негостоприемно печеше голите им глави.

— Не ми е неприятно — рече той, усетил, че заедно с чувството му за отговорност сякаш израстваше и възмъжаваше и самият той. — Трябва да питаш, щом си от друга цивилизация, как иначе ще научиш повече за нас. Но сега не е време за това. Хайде, включи другия си мозък. Нека наблюдава, нека записва, може да ни подскаже какво да правим!

Тя послушно натисна копчето зад ушенцето си, а той се опита да не мисли повече за нея.

Това лесно му се удаде, защото странната купчинка, която се издигаше в далечината пред очите им като че ли се размърда и може би щеше да се окаже купчина от живи същества. Ники бързо измъкна от джоба си пистолетчето с упойващия газ. Тук прашката с кламерите нямаше да помогне.

— Не — извика тихо Нуми. — Ти ги обиждаш!

— Как ги обиждам, като не знаем дори какви са!

— Именно. Обявяваш ги за врагове и за лоши, преди да си ги видял.

— Ей — подвикна й той също шепнешком, макар съществата да бяха още далеч. — Нали обеща да не бъдеш толкова чувствителна? Сега ще ме слушаш! Както аз те слушах, докато бяхме в Мало, така ще ме слушаш тук.

Макар тази планета отдалеч да се различаваше от земния глобус, всичко, което досега виждаше на нея, много приличаше на земно и това го правеше по-уверен. Ако и онова там излезеха овце, въпреки странния си оранжев цвят, всичко щеше да бъде наред.