Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (2) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

2
НЕДОРАЗУМЕНИЕТО ПРОДЪЛЖАВА. КОГА НАСТЪПВА БЕЗТЕГЛОВНОСТТА. НИКИ Е НЕВЕРОЯТЕН

Ясно е, че и за това недоразумение виновен излезе езикът. Ако пазачът на изложбата не говорел на своя диалект и ако преводаческият апарат на космонавтчето бил технически по-съвършен, заявиха накрая учените, срещата между двете цивилизации щяла непременно да се състои. Ето така и двете страни се оказаха невинни.

Космонавтчето, което бяха помислили за преоблечен като за подобна изложба смешник, беше много гневно. И с право. Който от вас, драги читатели, се е опитвал да убеди хората, че е от друга цивилизация и не са му вярвали, знае колко огорчава това. Ето защо, щом се озова в своя хвърчащ зеленчук, то ядосано запокити виновния преводачески апарат.

Металическата кутия безшумно отлетя нанякъде в непрогледната тъмница. Тогава някой изписка с едно тъничко „Олеле!“. Уплашен, малкият космонавт също каза нещо, но този път — съвсем неразбираемо.

— Леле, майчице! — изплака отново невидимият.

Космонавтчето бръкна в единия от джобовете на скафандъра си и щом ръката му излезе оттам, тъмнината се скри някъде. Ярка като лятно слънце светлина заля малкото помещение. А сред него, надолу с главата, чекнеше крака и ръце едно земно и съвсем по земному ужасено момче. Край него, също във въздуха, грееше и лъскавата преводаческа кутия. Тя бе го ударила и колкото и странно да е, бе го преобърнала в тази и смешна, и страшна поза. Защото миг преди това в чудноватото космическо превозно средство бе настъпила безтегловност. А дори и ние, които сме виждали космически кораби само на телевизионния екран, знаем колко безпомощен е човекът в нея. Освен, разбира се, ако не е специално трениран, както Космонавтите.

Малкият космонавт обаче изглежда бе трениран. Той уверено доплува при момчето, което палячовски се мяташе из въздуха. Хвана го през кръста и полека го заобръща. После го понатисна надолу и момчето успя как да е да стъпи на краката си. Сега пък неговото лице бе станало тиквено жълто.

Космонавтчето пак така полекичка свали шлема си и преспокойно го остави във въздуха. Шлемът легна там като върху невидима лавица. Но не това изненада повторно земното момче. Изпод шлема бе цъфнала една тънковрата и рошава главица. При това косите й бяха значително по-дълги, отколкото позволяваше училищният правилник.

— А — възкликна Ники Лудото, защото това беше именно той, познатият на автора осмокласник. — Ти момиче ли си?

А гласът му, от удивлението ли, от неговите четиринайсет години ли, се пречупи и накрая едва не изписка въпроса си.

Момичето сякаш се засегна и попита сърдито, без нито една граматическа грешка — грешките й бе ги правил навярно преводаческият апарат.

— А ти защо си тука?

— Амиии… ти нали каза, който иска… — запелтечи сега пък момчето.

Дрехите му бяха мокри и омачкани, сякаш то бе влязло тук през някоя перална машина. Момичето прихна весело.

— Защо не ми каза? Влязъл си през зута.

— Ти докато се разправяше с байчото…

— Свали си дрехите. Аз имам още един скафандър.

— А, не. Ще си вървя — отказа Ники и направи една крачка напред, макар и тук да не се виждаше никаква врата.

Крачката, колкото и предпазлива да бе, отхвърли тялото му назад и той пак увисна във въздуха. Като наклонено изписана удивителна. Добре, че беше се вцепенил от повторната уплаха, иначе кой знае как щеше да се разкриви. Само тихичко изохка.

Момичето не му се притече на помощ, а доста безсърдечно се изсмя.

— Ей, ти никога ли не си бил в безтегловност?

— Това… това безтегловност ли е? — поуспокои се Ники.

Все пак, виждал я бе по телевизията.

— Не усещаш ли?

— Но как… защо…

— Напускаме планетата.

— Коя планета?

— Вашата, коя! Не беше ли ти онова момче, което ми се подиграваше? На апарата и на Мало?

— Хайде, стига вече! — примоли й се Ники, почти просълзен от унизителната си поза във въздуха.

Защото наистина е унизително да висиш като накриво изписана удивителна, особено пред някое момиче.

— Кое стига? — не го разбра момичето.

— Това, с безтегловността.

— Ей сега ще свърши. Щом излезем от гравитацията на Земята.

Който познава обаче Ники Лудото, знае, че такива номера не му минават.

— Лошо сте го измислили — каза той по мъжки дебело, макар и малко дрезгаво. — Безтегловност има само извън гравитацията на Земята. Докато я преодоляваш е точно обратното. Всичко става тройно и петорно по-тежко. Заради ускорението.

— При вас може да е така, но Малогалоталотим унищожава гравитацията около себе си, когато излита и каца.

— Какъв е тоя Малогало… Как го каза?

— С когото летим. Хайде, свали си дрехите. Ще ти дам скафандъра. После ще ти е нужен още повече.

Сигурно никое момче не би отказало за облече скафандър, но на Ники сега наистина не му бе до скафандри. Колкото и лъскави да са.

— Само с мен ли ще си правите тези шеги? Има и други. Аз трябва след час да съм в училище.

— Шегите си ги правиш ти — отвърна момичето. — Никой не те е карал да влизаш тука.

— Извинявай, но аз съвсем не исках. Просто пипнах тоя… твоя балон и ръката ми влезе вътре. После като че ли ме всмука целия и аз… аз… и ме завъртя, и едва не се удавих на едно място.

— Попаднал си в зута, затова — пак се засмя момичето.

— Какво е това?

— Зута. Не знам как да ти го кажа. Вие нямате такава дума. То и иначе я няма. Аз сама си я измислих.

Въпреки безтегловността, Ники се поизпълни с уважение към нея.

— И всичко това сама ли си го измисли?

— Кое?

— Целият този номер?

— Кой номер?

Явно, задаваше се поредното недоразумение.

— Помогни ми да се изправя — предаде се Ники.

Тя подскокна лекичко към сивочерната стена на помещението, опря се на нея и му подаде ръка. Той се изправи, отново стъпи на пода, но не пусна ръката й. Струваше му се, че пусне ли я, веднага ще отлети нанякъде като вдигната от вятър перушина.

— Буф, много силно стискаш — каза момичето. — Силен си, пък те е страх.

Но преди да пусне засрамено ръката й, Ники политна този път напред. Блъсна я и двамата се търкулнаха един връз друг на пода. Беше мек като гума, но момчето усети удара, защото пак така внезапно в тялото му бе се върнала тежестта. Вече с двойна сила. Тя го позамая и той остана да лежи на гръб.

Момичето загрижено коленичи над него.

— Лошо ли ти е? Ти сигурно не си свикнал. Трябва непременно да облечеш скафандъра, той помага.

И тя се зае да разкопчава якето му, като любопитно оглеждаше копчетата. Който обаче е разкопчавал или закопчавал мокра дреха, знае колко трудно става това. Пък за странното момиче този начин на затваряне на една дреха сякаш беше и непознат.

— Буф! — изпъшка то със своето смешно възклицание и задърпа якето му. — Как се отваря това?

Пред заплахата да бъде разсъблечен от едно момиче Ники бързо дойде на себе си.

— Ей, какво правиш? Я се махай!

— Но защо си такъв? — огорчи се момичето.

Той й отговори, както би отговорило всяко земно момче:

— Какъвто съм, такъв съм! Кажи откъде се излиза!

И стана да си върви.

— Не можеш да излезеш сега. Мало няма да те пусне.

— Къде е този Мало?

— Вътре сме в него, казах ти! Това е Малогалоталотим.

— Тимтиримтимтим, я че си вървим — подигра я Ники. — Вземете си друг за вашите представления.

— Но това не е представление, разбери! Аз наистина съм от друга цивилизация!

— Да, бе, да — изръмжа момчето. — И там всички говорят като тебе и мене, нали? Одеве с апарата беше поне по-смешно.

— Ще ти обясня, всичко ще ти обясня — каза умолително момичето.

— Като се върна от училище. Откъде се излиза?

— Буф, че си невероятен!

— Така ли приказват във вашата цивилизация? Буф и невероятен, вместо недоверчив?

Момичето ядосано го хвана за ръката.

— Ела, ела, като си такъв невероятен!…