Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (4) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

4
НАИСТИНА ЛИ ЧОВЕК ТРЯБВА МНОГО ДА ЗНАЕ, ЗА ДА МОЖЕ И МНОГО ДА ВЯРВА. МОЗЪК С КОПЧЕ

„Ами! Обратното е — рече си Николай, докато се провираха назад през фантастичното черво, което като живо се движеше пред тях и зад тях. — Вярват тия, дето нищичко не знаят. Невежите.“

Но не й го каза, а все пак седна срещу нея, когато тя изпъна крака и остави фенерчето край себе си.

Фенерчето беше не по-малко фантастично. Мъничко, колкото необелен фъстък с три ядки, то излъчваше светлина като прожекторите на футболния стадион. Ники си помисли — трябва да е атомно.

— Всичко е атомно — рече Нуми, отгатнала мисълта му. — Всичко е направено от атоми.

— И от електрони, и протони, и неутрони, и кварки… — показа й той колко много знае.

— Да, атомите пък са направени от най-различни частички — съгласи се Нуми. — Така ли ги наричате? Скафандъра ли? Не, това е обикновен скафандър, но върши работа. С него може да се излезе и в космоса, не го гледай, че е такъв тъничък. И се диша в него, и кожата ти се храни известно време. Защо не искаш да го облечеш, а стоиш с тия мокри дрехи?

Николай наистина се бе загледал в лъскавата материя на облеклото й, която обвиваше като змийска кожа гъвкаво тялото на момичето, но нищо не бе запитал. Ядоса се, че тя пак бе отгатнала любопитството му.

— Стига вече си ме баламосвала! Намери ми чантата, че трябва да вървя на училище.

— Значи не искаш да научиш нищо за мен — огорчи се Нуми. — Защо си толкова безинтересен?

— Ти си безинтересна! — озъби й се той.

— Аз не съм безинтересна. Чак на Земята дойдох, макар всички да казваха, че тя била отдавна мъртва.

Най-странното бе, че и личицето й никак не се преструваше. Или той поне не успяваше да открие там никаква преструвка.

— Кой ти е разправял тия глупости?

— И мама, и татко, и всички. На Пира така разправят. Когато станало голямото природно бедствие, нищо живо не останало на Земята. Но аз знам повече от всички тях и затова не им вярвах. Бях убедена, че тук има хора. Пък ето че и вие сте такива невероятни като нашите! — сбърка тя отново.

— Недоверчиви! — поправи я Ники, без да иска. Повече му се искаше да я подиграе за налудничавите й приказки.

Но все пак успя да я ядоса.

— И недоверчиви сте, и невероятни, и безинтересни! Все искаш да ме поправяш, пък сам нищичко не знаеш. Ти затова и ходиш на училище, защото нищичко не знаеш. И само един мозък имаш, но и в него всичко е объркано.

Николай се изкикоти:

— А твоите колко са? Двайсет ли?

— Не са двайсет, но са два! — тросна му се тя съвсем сериозно.

— Голяма работа — рече той подигравателно. — Пък аз съм виждал теле с две глави. Показваха го на панаира в село.

— Умни ли са? — попита Нуми с такова простодушие, че на него му стана неловко, когато отново я подигра:

— От тебе са по-умни!

— И така ли се раждат?

— Разбира се.

— Е, виждаш ли! Пък аз съм експеримент. Аз съм първото дете, на което присадиха изкуствен мозък. Ето тук! Само че от косата сега нищо не се вижда. В него са заложени всички знания на цялата наша цивилизация и щом натисна това копченце — Нуми докосна с пръст нещо зад лявото си ухо, — той веднага отговаря на въпросите, които другият ми мозък му задава. Така аз винаги знам всичко, защото нося в главата си всички енциклопедии заедно…

Приказката, която му разправяше, беше колкото луда, толкова и забавна, но Николай Лудогорски се боеше, че продължават да си правят с него шеги, затова се престори, че не му е интересно.

— Дори и мислите на другите мога да отгатвам с него, защото той засилва вълните на естествения ми мозък — продължи да се хвали момичето. — Искаш ли да ти докажа? Хайде, ти си помисли за името и аз ще отгатна как се казваш. Кажи си го наум!

Този експеримент не изглеждаше опасен и Ники заизрежда наум имената си.

— Толкова дълго име ли имаш? — извика Нуми. — Николай Петров Иванов Стоянов Петков Драганов Стоянов Лудогорски?

Ники се облещи насреща й. Той на шега бе изброил наум всичките си деди, преди фамилния прякор. Неговият прадядо беше още жив, та благодарение на него, когато учителката им поръча да си направят родословно дърво, той научи имената на още куп свои пра-прадядовци.

— Ама… ти… това наистина ли? Как го направи?

Момичето отметна с пръст лявото си ухо.

— Ето копчето. Пипни го!

Николай не видя там нещо повече от една малка издутинка на бялата кожа. Ако беше истинско копче може би щеше най-после да й повярва. Наистина, върхът на пръста му напипа нещо твърдо, приличащо на съвсем мъничко бутонче, но той рече презрително:

— Кокалче някакво.

Нуми въздъхна с комичното си възклицание:

— Буф, Николай Петров Иванов Стоянов Петков Драганов Стоянов Лудогорски, пак ставаш невероятен!

Тя безупречно изброи, вече като обръщение, цялото му родословие, а това май не можеше да се направи само с един обикновен мозък. Но Николай не искаше да се предаде. Помисли си, че сигурно е намерила чантата му. Той не помнеше, но в някоя от тетрадките му можеше да се намира и родословното му дърво.

— Не съм ти намирала чантата, но ще я намерим, ако Мало не я е изхвърлил като чуждо тяло — каза Нуми, — и нищо не съм прочела в нея.

Това би трябвало вече да го убеди, че тя наистина четеше мислите му, но вие не познавате, съкратено казано, Николай Лудогорски, а още по-съкратено: Ники Лудото. Той пак се заяде:

— Вторият ли мозък те кара да казваш непрекъснато „невероятен“ вместо „недоверчив“ и „безинтересен“ вместо „незаинтересован“?

Нуми ядосано се плесна по челцето.

— Не, не е от него. От моя си е. Аз сега рядко включвам изкуствения, за да можем да разговаряме като равни.

Ники обидено дръпна краката си и се надигна да става.

— Слушай, включи сега и двата си мозъка, дано разбереш най-после! Искам да си вървя.

Момичето силно се натъжи.

— Моля те, остани, Николай Петров Иванов Стоянов Петков Драганов Стоянов Лудогорски! Ще идем на разни други планети. Ти сигурно си мислиш, че няма други планети с хора, че вие сте единствените. Нашите на Пира също смятат така, въпреки че има много народни приказки за другопланетните хора, но аз съм сигурна, че в космоса е пълно с хора. Ще кажа на Мало да ни заведе при тях. Той ме слуша, защото само аз мога да разговарям с него. Като сме двама, ще ни е по-весело. Моля те, остани!

Лудо ли е това момиче, или е артистка, та умее да прави всичко така, съвсем като истинско, запита се Ники, а на глас рече:

— И всичките тия хора са като тебе и мене, така ли?

— Не съм нито артистка, нито съм луда — каза Нуми, сякаш не чула главния му въпрос. — Моля те, Николай Петров Иванов Стоянов Петков…

Това вече окончателно го обърка и той я прекъсна:

— Ти това… случайно ли?

— Кое?

— А, нищо, нищо! Недей изброява всичките ми имена. Ники ми казват. Ники Лудото. Такъв ми е прякорът. Но то не е, защото съм луд, а от фамилното ми име, Лудогорски. Аз това си помислих, пък ти друго прочете. Аз не за тебе.

Нуми укоризнено поклати главата си с двата мозъка.

— Ааа, Ники Лудото, не можеш да ме излъжеш! И недей изобщо да се опитваш!

Николай силно се изчерви, а после и пребледня, защото Нуми добави:

— И недей сега да ругаеш изкуствения ми мозък! Аз понякога също му се ядосвам, пречи ми, но тогава просто го изключвам. Ето, щом те ядосва, ще го изключа.

Тя бързо посегна зад ушенцето си, но той не бе сигурен дали наистина го е изключила, та предпазливо запита:

— И защо ти го присадиха?

— Нали ти казах, за експеримент. Най-напред — на мен. Ако излезе полезно и без вреда, тогава ще го присаждат на всички деца. И бъдещите хора ще станат хиляди пъти по-умни, защото той не само е пълен със знания, а и веднага записва всички нови знания. Добре, но аз пък им избягах. Експериментът им избяга — заключи весело момичето. — И сега няма как да ме наблюдават. Татко сигурно ужасно се ядосва, защото той ми го присади. Той е много известен учен.

— И как избяга? — попита вече истински заинтригуван Николай Лудогорски, защото, съгласете се, едва ли има нещо по-интересно от това, да научиш как и откъде някой е избягал.

— О, беше много забавно! — възкликна момичето-експеримент, сякаш няма по-весело нещо от това, да избягаш от родителите си.

Но който от вас се е опитвал да избяга, дори само за ден от родителите си, знае много добре, че това е една доста безрадостна история. И за бягащия, не само за тия, от които е избягал.