Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (24) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

10
КАК ДА ПОСТЪПВАМЕ СЪС СТРАННИТЕ ХОРА. БИТКА И ИЗБАВЛЕНИЕ

Вкараха ги в мрачно подземие, към което пак се отиваше по охлювно завит надолу коридор. Тук и там на завоите му пушеха познатите им смрадливи фенери. Стозвездният все пак бе приел условието на Ники, защото развързаха ръцете им. После затвориха пред тях една решетка от дебели греди и я заключиха с желязна верига за стената.

Нуми разтърка плачливо нежните си китки. Боляха я, въпреки ръкавите на скафандъра.

— Буф! Не мога да си представя, че тази цивилизация също е произлязла от Земята!

Николай вече опипваше делово веригата и съобразяваше кога ще е по-безопасно да избягат. Сега или през деня, когато звездните спели. Рече:

— Ха, и там се срещат всякакви! Простотия! Имат акъл да направят желязна верига, а да си направят поне газови лампи — нямат. Това смърди, та не се трае. Ще взема да си сложа шлема.

Последният фенер беше доста далеч от тях в коридора, но цялото помещение бе изпълнено от дима на изгоряла мазнина.

— Нямат нужда, затова. Нали чу, беззвездните денем им работят, а звездните нощем си гледат звездите. Светлината само ще им пречи. Странен народ! Пък онзи каза, че ние сме били странните и щом сме странни, трябвало да ни отрежат главите. Логика!

С развързани ръце Ники отново се чувствуваше уверен и силен, а и до следващата вечер имаше достатъчно време да се намери изход от положението. Имаше време и за някоя мъдра приказка.

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми — каза той с непознат за нея тъжно-писклив гласец, — аз съм се убедил, че никой не обича странните. Всеки иска всички на него да приличат. Ти отначало ми се струваше също странна и много ми се искаше да те набия.

— Да ме набиеш ли? — смая се момичето, което, изглежда, никой никога не бе бил.

— Да, само да те набия. Не да ти отрязвам главата, защото аз все пак съм добър човек.

— Но как така ще ме биеш? С какво право?

— В своя дълъг и не лек живот, Нуми — повтори той с предишния особен глас, — аз съм разбрал, че винаги първо ти се приисква да набиеш някого, а после се питаш с какво право. И то не винаги.

— Какъв дълъг и не лек живот — възмути се момичето, усетило, че той се преструва. — Нали си на четиринайсет години?

Ники се разсмя и й разказа за своя прадядо, който беше още здрав и бодър. Той никога не го поучаваше направо, както другите възрастни хора, а винаги започваше така: „В своя дълъг и нелек живот, Ники, аз се убедих, че…“ След което следваше нещо от рода на това, че трябвало човек редовно да си мие зъбите или да се облича, когато навън е студено. Иначе беше мил старец и Ники се гордееше с него. Защото не беше само дядо, а прадядо.

— Много смешно звучи да го кажеш, когато си на четиринайсет години — рече Нуми.

— Тогава защо не се смееш?

— Защото му се подиграваш. А той сигурно ти е казвал все верни неща.

— Но аз не се подигравам на него! Аз…

Ники не успя да се оправдае, защото някой тихичко се обади в тъмното. На неразбираем език. След като се ослушаха, Нуми запита на езика на тукашната цивилизация:

— Има ли някой?

— Аз съм, Короторо — изгука по-уверено гласът.

— Къде си?

— Точно срещу вас. Вие сте онези странни звездни, които казваха, че идели от звездите, нали? Защо затвориха и вас?

— Защото и на тях се сторихме странни — отвърна Нуми, все още обидена.

Двамата се взряха между гредите на решетката. Отсрещната стена на тесния коридор се състоеше от подобна решетка. Но не различиха нищо зад нея, сигурно защото дрехите на певеца бяха тъмни, не сребристи като на звездните.

— Да светна ли? — рече Нуми.

— Недей, ще привлечем стражата — спря я Ники, който вече бе построил плана си за бягство, а в него фенерчето щеше да играе важна роля. — Питай го иска ли да избяга с нас.

— Но ние ще бягаме ли? — учуди се странното момиче от Пира.

А Николай пък се учуди и на двата й мозъка.

— Да не би да ти харесва тука?

— Не, но много малко научихме за тази цивилизация.

— На мен и толкова ми стига. А ти като си още любопитна, остани. Само че — край на експеримента!

— Какъв експеримент?

— Ти. Нали си експеримент. Като ти отрежат главата с двата мозъка, експериментът на баща ти отива на кино.

— На какво кино?

— Ей — позагуби търпение Ники, — ти още земната цивилизация не знаеш, тая искаш да изучиш.

— На Земята също не ми повярваха — отмъстително му напомни момичето.

— Да, но нямаше да ти отрежат главата. Най-многото в някоя лудница да те затворят. А там е чисто, светло, грижат се за теб.

— Щом ще те затварят, не може да бъде хубаво.

Ники се трогна от наивността й.

— Вярно, но ако се върнем на земята, ще ни затворят заедно и пак ще бъде весело.

— Но защо ще ни затварят изобщо?

— Защото това, което ще разправяме на тамошните хора, също ще им звучи невероятно и ще им се струваме странни. Вие на Пира, какво правите с вашите странни?

— Ние нямаме странни.

— О, трябва да е голяма скука там — засмя се Ники. — Хайде, стига приказки! Разпитай шишкото много ли стражи пазят затвора, къде стоят и ще тръгне ли с нас.

Нуми загугука с невидимия Короторо през гредите, но Николай не можеше да стои на едно място и се зае с веригата. Допря острието на режещото апаратче до крайната й брънка, внимателно придвижи шифърчето. Наложи се да го побутне още по-напред, не както когато рязаха чимовете. Желязото мигом се нагря в ръката му и той изпусна брънката. Сети се, че имаше ръкавици. Отлепи ги от ръкавите на скафандъра и ги нахлузи. Сега вече не усещаше никаква топлина. А вълшебното острие сряза дебелото желязо меко и безшумно, сякаш режеше сирене. Веригата тъпо издрънча, свличайки се по гредите.

— Какво стана? — стресна се Нуми, но той й изшътка да мълчи и сам затаи дъх.

Нищо не последва. Изглежда стражата не бе чула шума.

— Сега ще ме слушаш! Каквото ти кажа, това ще правиш — заповяда й Ники, ядосан от собствената си непредпазливост. Трябваше да държат веригата. — И никакви въпроси! — добави той строго, защото се боеше тя пак да не почне да го разпитва, както обичаше да си пита, точно когато трябваше да се действува. — Помагай да бутнем решетката!

Гредите на решетката бяха дебели и тежки, а пантите й очевидно ръждясали. Дълго се напъваха, докато я поотместят. Пантите изскърцаха в тишината на подземието. Ехото превърна скърцането им в пронизителен писък.

— Шлемовете! — викна панически Николай, забравил, че това бе първото, което трябваше да направят.

Той напъха главата си в шлема и се наведе към момичето, защото то по-бързо щеше да го херметизира.

Нуми още се занимаваше със своя шлем, когато по коридора отекна шляпането на множество сандали. Ники ребром се измъкна през открехнатата решетка, приготвил в едната си ръка фенерчето, в другата — газовото пистолетче. Цялото му тяло тръпнеше от напрежение. Нали не знаеше как действува пистолетчето! Ами ако засечеше? Тогава — с гръб към стената за прикритие и с ритници в звездните им кореми! И със саблени удари после по врата! Дано поне скафандърът да издържи на дългите им ножове! Пък не смогнаха да освободят и Короторо, да помага…

— Нуми, дръж се сега! — извика й той през шлемофона.

— Къде да се държа? — звънна въпросът й в ушите му.

Буф! Не беше лесно да се разправяш с чужди цивилизации!

— Пак си помисли нещо лошо за мен! — отзова се тя в ушите му.

— Сега ли намери да ми четеш мислите, глупачко — кипна той. — Ще те набия после, така да знаеш! Прави каквото ти казвам! Застани до мен! Приготви си газовия пистолет…

Той не успя да довърши наставленията си, защото в коридора пред него се заблъскаха устремени четири-пет фигури. Виждаше ги добре през нощния визьор на шлема си. Блеснаха и четири-пет дълги ножа, кървави от отраженията на най-близкия фенер. Ники отлепи гръб от стената, протегна ръка и натисна задния край на фенерчето.

Светлината избухна като безшумна експлозия в тесния коридор. Стражите се вкамениха, ослепени, писнаха с бебешките си гласчета. Окуражен от ефекта, Ники пристъпи още две крачки към тях и заразмахва пред лицата им газовото пистолетче, натискайки докрай бутончето му.

Който е пръскал някого или себе си с дезодоранта на своята майка, или пък мухите в стаята с аерозолен препарат, ще знае как се прави това.

Препаратът на цивилизацията Пира подействува безупречно. Един след друг стражите почнаха да се олюляват като пияни и да падат на пръстения под. Кой най-напред на задника си, а после по гръб, кой на колене и после върху звездите на корема си. За секунди се натръшкаха всичките. Сега можеха вече да бъдат и преброени. Оказаха се петима.

Ники застана над тях, сам замаян от невероятно лесната си победа.

— Дано не им причини някаква вреда — обади се боязливо гласчето на Нуми в ушите му. — Тоя газ за зверове е предназначен, не за хора.

Странно момиче, наистина! Те извадили ножове да я колят, а тя се безпокои за здравето им!

Гласът й обаче го върна към онова, което имаше още да се прави.

— Запали твоето фенерче!

Този път тя го послуша, без да пита защо и той прибра своето, освободи ръката си за вълшебния резец. Сега беше достатъчно светло, а той имаше и опит. Веригата, връзваща решетката пред килията на Короторо, мигом падна на пода, но дрънченето й не го уплаши. Уплаши самия Короторо.

— Кажи му да помага! — викна й той, защото певецът, заслепен от яркия блясък на фенерчето, трепереше в другия край на килията със закрити очи.

— Няма да ме чуе, трябва да сваля шлема.

— Недей! — изкрещя той, видял я да посяга към шлема си. — Сигурно има още газ във въздуха. Остава сега и ти да ми заспиш тука. Хайде, двамата!

Сега това се оказа по-трудно, защото трябваше да дърпат решетката навън, не да я бутат, както от тяхната килия. А шишкото все така трепереше в кьошето си. Само след върховни усилия смогнаха да я разтворят, колкото Ники да се промъкне вътре. Той хвана грубо смазания от уплахата дебеланко за лакътя и го привлече към решетката. Но се оказа немислимо да мине през тесния отвор. А трябваше вече да се бърза.

— Хвани го от другата страна — заповяда той на момичето, защото шишкото едва се държеше на краката си, а сам подпря с рамо гредите.

Те се отместиха още с няколко сантиметра и двамата — Нуми теглеше с всички сили, Ники буташе с всички сипи — успяха най-сетне да извадят дебелия Короторо от килията.

В коридора той навярно вдъхна малко от останалия във въздуха газ, защото още повече омекна. Двамата, по указание на Ники, пъхнаха по едно рамо под мишниците му и го поведоха, както се води болен или много пиян човек. А това се оказа двойно по-трудно. Защото, който е мъкнал така болен или пиян човек, знае, че отпуснатото тяло винаги сякаш тежи двойно повече.

Ники непрекъснато пухтеше и го наричаше наум с най-различни земни прозвища, докато Нуми не го стресна:

— Защо мислиш лоши неща за човека? Той не е виновен.

— Можеше да не бъде толкова дебел, нали?

— Сигурно и за това не е виновен.

Ники беше толкова ядосан, че непременно щеше да й удари поне един шамар, ако ръцете му не бяха заети. И ако не беше безсмислено да биеш шамари на човек, чиито бузи са скрити в непробиваем шлем.

— Какво е това „шамар“? — попита запъхтяно момичето от Пира.

— Такова! Ей сега ще видиш! Дръж го малко! — отвърна Ники, сетил се, че шамари се бият понякога и с лечебна цел.

Той остави за миг дебеланкото, подпрян на рамото на Нуми, и му зашлеви две силни плесници. Виж, тлъстите бузи на певеца сякаш бяха създадени само за шамари и те веднага подействуваха. Той се съживи, стъпи по-здраво на краката си.

След като си изкара яда на певеца, Ники отново възвърна хладнокръвието си.

— Ти го води и свети, а дай на мен твоето пистолетче. Може би аз нямам вече газ в моето!

Момичето му го подаде послушно и поведе, вече само под ръка, все още замаяния певец, който вървеше, сякаш не знаеше нито накъде, нито какво ще правят с него.

Не стана нужда обаче да си послужат отново с пистолетчето. Двамата късополи пазачи от двете страни на изхода така се вцепениха от светлината, че заприличаха на статуи. Можеше, разбира се, да им пръсне по мъничко газ в бебешките нослета, но благоразумието на момчето надделя. Газът трябваше да се пести, а тия двамата едва ли щяха да посмеят да тръгнат подире им.

И те наистина не тръгнаха. Не ги нападнаха и онези звездни, които се мярваха с далекогледите си из нощните улици. Те или замръзваха на местата си при появата им, или хукваха да бягат със закрити очи. Сигурно не само падналата сякаш от небето звезда в ръката на Нуми им действуваше така. Видът на двете необикновени същества с неимоверно уголемените от шлемовете глави сигурно ги плашеше не по-малко.

На едно място двама звездни, които се возеха в своята каруца, дори скочиха от нея, за да избягат по-бързо. Ники веднага съобрази да я използуват, защото шишкото сигурно нямаше да може и да тича като тях.

— Отвори си шлема и му кажи да се качи, че не можем да го вдигнем! — нареди той на Нуми.

Тя послушно откопча шлема си и го пусна да виси на гърба й. После с думи и ръце подкара беззвездния дебеланко към каруцата.

Ники също пусна своя шлем да виси на каишката и каза:

— Угаси фенерчето!

Светлината угасна, както изгасва внезапно падаща звезда, и това допълнително раздвижи Короторо. Той окончателно се съвзе, разбра, изглежда, че не го грози опасност, а го водят към избавлението и забързано, но със смешна тромавост се качи в каруцата. Двамата пъргаво скочиха зад него.

— Кажи му той да управлява. Сигурно знае как.

Нуми преведе нареждането и Короторо взе въжените поводи в късопръстите си ръце. Двете животни, които също бяха се вцепенили от необикновената и за тях светлина, сега послушно повлякоха каруцата.

— Накъде да кара? — попита Нуми.

— При пирамидката, разбира се. Кажи му да кара колкото се може по-бързо, ако му е мил животът. А ти викай Мало. Викай го със всичките си мозъци, щото, ако не дойде, загубени сме. Сигурно ще пуснат цяла армия подире ни.

Нуми погледна компасчето на ръката си и определи с ръка посоката на Короторо. Животните проточиха дългите си ламести шии и каруцата затрополи по каменистия път. Уж бързо, но колко ли може да бърза една такава оранжево-зелена кръстоска между балканско магаре и перуанска лама! Колкото само да пали нетърпението ти и да те ядосва.

Но Николай не им се разсърди. Дори му стана весело. От свежия нощен въздух му стана весело и от вкуса на свободата. Защото истинската свобода се усеща дори на устните. И от тия кротки звезди, които примигваха над главите им, сякаш се чувствуваха виновни, че заради тях тримата бяха изпаднали в такава беда.