Любен Дилов
Звездните приключения на Нуми и Ники (22) (Фантастичен роман за деца и подобни на тях същества)

8
САМО ПРЕД ПАЛАЧА БИЛО РАЗРЕШЕНО ДА ГОВОРИШ КАКВОТО СИ ЩЕШ. ПАЗАРЪТ НА ЗВЕЗДИТЕ

Каруцата, на която сега трябваше да се качат, беше украсена с множество нарисувани звезди. Навярно пак сто, но кой ще ти ги брои в тъмното. В нея бяха впрегнати не две, а шест такива дългошиести животни — половин балканско магаре, половин перуанска лама, оранжеви на зелени райета. От това обаче тя не тръгна по-бързо, защото зад нея вървяха пеша двайсетина стражи с дълги голи като краката им ножове. Така шествието стана още по-тържествено. И по-смешно в очите на представителя на земната цивилизация.

На тази планета сигурно винаги бе топло, щом и през нощта бе топло, а звездните й обитатели ходеха в къси роклички без панталони. Но пък на беззвездните винаги им било студено, защото си нямали звезди да ги топлят. Объркан свят! Как така ще им е студено, като е топло, и как ще те топлят тия студени звезди, рече си Ники, докато се подрусваше зад гърба на стозвездния.

Нуми седеше от другата страна на управителя и непрекъснато го разпитваше нещо. Ники си помисли, че това момиче може да умори не една цивилизация с въпросите си, но стозвездният проявяваше засега търпение към нея.

Улицата, която ги отвеждаше от двореца на стозвездния към пазара за звезди, беше по-скоро алея, защото край нея нямаше нито една от познатите им вече охлювни къщи. На тяхно място се редяха някакви ниски каменни статуи — дребнички дебели човечета, под чиито боси крака имаше знаци. Но и те не се различаваха добре в тъмнината.

Нуми преведе през рамо на другарчето си какво бе научила за тях. Това били паметници на хора, които са казали по една истина на хората от тукашния свят. Който кажел една нова истина, вдигали му паметник.

— Виж ти! — надсмя се Ники, спомнил си как се отнасяха досега с тях. — Аз пък си помислих, че тук изобщо не уважават истините. Тогава на нас ще трябва да ни вдигнат по хиляда паметника, като почнем да им разправяме всичко, което те не знаят.

— Ники! — предупреди го момичето да бъде сериозен. — Опасността съвсем не е отминала. Кой ги знае какво ще направят с нас, като разберат, че нямаме пари за звезди.

Ники щеше да й отвърне с още нещо насмешливо, за да й покаже, че не го е страх, но осъзна, че може би се държи така, именно защото се бои, и го премълча. Та нали Нуми сега беше с включен изкуствен мозък и сигурно четеше всичките му мисли и чувства. А като в потвърждение на думите й стозвездният неочаквано изграчи:

— Забранявам ви да разговаряте в мое присъствие. Когато разговаряте с един стозвезден, ще мълчите. Защото още сте беззвездни.

Какво му ставаше пак на тоя капризен управител? Одеве изглеждаше уплашен и добър, а сега отново се озлобяваше. Дали защото на тясната тераса се чувствуваше в опасност, а тук го заобикаляше по-голяма стража? Пък и що за глупост: как ще разговарят с него, щом ще мълчат?

— Извинете, моля — рече Нуми с най-сладкия си гласец, така че успя да го изгука почти толкова мелодично, колкото дебелия певец Короторо. — Приятелят ми не разбира вашия език и аз само му казвам истините, които ти казваш на мен, та да ги знае и той.

— Аха — отстъпи стозвездният. — Добре, казвай му ги тогава, щом е толкова глупав, та не разбира нашия език.

— Какво разправя пак? — обади се Ники зад гърба й, усетил не добрия му тон.

Сега Нуми предварително се изчерви, защото трябваше да излъже и него. Но нима трябваше да му каже, че стозвездният го е нарекъл глупав? Кой знае какво щеше да направи това буйно момче! Сигурно не случайно са го кръстили „Лудото“. И тя отвърна стеснително:

— А, нищо особено. Пък и аз не го разбрах добре.

Шествието се изви и спря пред широка порта с два смрадливо пушещи фенера от двете й страни. Не беше сграда, а по-скоро висок и дълъг зид, чиито краища се губеха в нощната тъмнина.

Адютантите помогнаха на стозвездния си началник да слезе бавно и тържествено от каруцата. Но както и да слизаш от една каруца, винаги ще изглежда смешно, затова Ники избра най-малко смешния начин. Той се хвана с една ръка за ритлата и с елегантен гимнастически скок се изправи току пред лицето на стреснатия управител. И веднага позна, че е направил грешка. Бебешката физиономия на стозвездния бе готова да се разплаче.

— Кажи му — избърза той, — кажи му, че при нас на Земята, министрите така слизат от колите си.

— Това истина ли е? — усъмни се Нуми, защото вече много лъжи бяха й се насъбрали. И предпочете да каже друго:

— Моят приятел моли да го извините, но той не познава още вашия живот.

— Кажи му, че за последен път му прощавам — изграчи свирепо стозвездният бебешор, усетил сега още по-силно властта си, щом му се извиняваха.

Той им обърна гръб и закрачи към портата. А многобройната стража огради двете деца и като се подреди, образува ново шествие подире му.

В двора, а това явно беше нещо като голям обграден двор, стояха стотина такива босоноги звездни и вдигаха глъчка с кресливите си гласчета. Щом обаче портата се отвори и през нея важно влезе стозвездният управител на града им, те млъкнаха почтително. После образуваха коридор пред него и се закланяха. Ники веднага забеляза, че ония, които имаха на коремите си по-малко звезди, се кланяха по-ниско. Но изглежда не само поклоните им, а и дължината на далекогледните им тръби се определяше от броя на звездите по коремите им. Защото всички имаха в ръцете си такива тръби — по-къси или по-дълги. Далекогледът на стозвездния обаче беше два пъти по-дълъг от всички и го носеха двама души.

В двора беше по-светло, но и по-задушно и смрадливо, защото по стените на зида висяха доста фенери. Стозвездният се отправи през сторения му коридор към едно малко възвишение от пръст. Върху него лежеше нещо, което можеше да е маса, но можеше да е и обикновен сандък, защото нямаше крака. Зад него стоеше едно подобно на другите човечета, само че наметалото му не беше сребристобяло като на останалите, а тъмно, с неопределим поради мрака цвят. То държеше в ръката си къса дървена палка.

— Продължавай — нареди му управителят. — Да чуем какво се продава днес.

— О, могъщи стозвездний — поклони се човечето така, че чак удари носа си в сандъка, — за съжаление днес няма новооткрити звезди. Но предлагането е добро и пазарът е оживен. Продава се дори една голяма розова звезда.

— И колко искат за нея? — попита управителят.

— Пет сини. Но понеже няма засега кандидати, продаващият сигурно ще отстъпи на две сини и осем жълти.

— Чудесно! Значи се е покачила цената на големите розови — зарадва се управителят, сигурно защото имаше на корема си няколко розовеещи се тенекенца. — Хайде да чуем какво още се предлага. Тези мои гости искат да си купят нещичко.

Нуми шепнешком превеждаше разговора им и Ники също шепнешком й подхвърли:

— Как се сдържаш? Аз още малко и ще се пукна от смях.

— Не ме питай, защото няма да мога да се сдържам — отвърна му тя.

Човечето с тъмното наметало удари с палката по масата-сандък и викна кресливо:

— Предлага се една жълта, средно голяма, в трети квадрат. Начална цена: пет бели. Желаещите да си вдигнат далекогледите.

Над главите на смълчаното множество се вдигнаха десетина тръби. Човекът с тъмното наметало отново удари с палката:

— Кой дава една повече?

Вдигнатите тръби останаха четири на брой. Бебешорът удари за трети път:

— Кой дава две повече?

Тръбите колебливо се разлюляха и три от тях се смъкнаха пред коремите на притежателите им.

— Върви да си я получиш! — каза водещият наддаването на единствената останала във въздуха тръба.

— Къде ще си я получи? — попита Нуми стозвездния им домакин.

— Ей там, в дъното има наблюдателница. Там ще му я покажат да я види в кой квадрат се намира и ще му издадат документ за нея.

— Но как точно ще я получи? — недоумяваха и двата мозъка на момичето експеримент.

— Собственикът й ще му даде от пояса си купената жълта звезда и ще вземе от неговия седемте бели. Изгодно я купи. За една средно голяма жълта седем бели е добра цена.

— А с онази там, истинската, на небето, какво ще прави?

— Ти си чуден човек — възмути се стозвездният от невежеството й. — Как какво ще я прави? Ще си я гледа, ще й се радва. Тя ще го топли. Жълтите са по-топли от белите.

— Това не е така — предпазливо го поправи момичето от Пира. — Белите звезди са много по-горещи, но изглеждат мънички, защото са по-далеч. Жълтите са по-студени, а розовите и червените са най-студени, те вече угасват.

Стозвездният отново кипна:

— Казах ти да не говориш глупости, докато сте мои гости! Когато ви дам на палача, тогава може да си говорите каквото си щете. Само пред палача това е разрешено, преди да ти отреже главата. Белите са най-евтини, защото са най-много на небето. Най-скъпи са червените, защото са най-едри и най-малко на брой. Както виждаш, дори аз имам само две от тях!

Момичето от Пира се смути. Казаното досущ приличаше на оня земен закон за звездите и за дъвките, които бе й изложил Николай; беше хем глупаво, хем невярно, хем пък логично!

— Но аз знам… — започна тя неуверено.

— Нищо не знаеш — скара й се стозвездният. — Ще знаеш, когато и ти имаш звезди. Трябва да си купите най-малко по една синя и две жълти, ако искате да продължа да разговарям с вас.

— Но с какво се купуват? — силно се разтревожи момичето.

— Нали видя? Жълтите се купуват с бели, а сините с другите, по-скъпите, могат да се комбинират с жълти и бели и така нататък.

— А белите с какво се купуват?

— Странни хора сте! — изграчи стозвездният. — Аз само затова още не ви давам на палача. Много сте ми странни! Как може да не знаете с какво се купуват белите? Една бяла струва пет беззвездни и петдесет домашни животни. Като за начало трябва да си купите поне по двайсет бели.

Нуми се отказа да прави сметка колко беззвездни и колко животни трябваше да имат, за да купят толкова звезди. Пък и мозъкът й бе се ужасил, когато узна, че ония хора, които тук наричаха „беззвездни“, се продавали заедно с животните. Естественият й мозък се ужаси, другият, изкуственият, не можеше да се ужасява. Той само трупаше и даваше знания.

— Преведи нещичко де! — сръга я отново Ники, видял затруднението й.

Нуми с разтреперано гласче му разказа в какво положение се намираха. Ники извика възмутено:

— Ей, ама тия гадняри, значи, са си истински робовладелци!

— Какво е това „гадняри“, какво е „робовладелци“? — попита Нуми, помислила, че е важно да го знае за по-нататъшния й разговор със стозвездния.

— После ще ти разправям. Кажи му, че трябва да излезем навън. Веднага! Там ще му дадем отговора си.

Ники бе съобразил, че от това множество по-трудно ще се измъкнат, ако се наложи да бягат. Трябваше на всяка цена да излязат навън, в тъмното.

— Какво казва той? — попита я стозвездният, загубил търпение, защото всички началници в тази галактика лесно губеха търпение. — По колко ще си купите, та да знам и аз колко да ви уважавам?

— Но ние не притежаваме ни беззвездни, ни животни! — изтърси експерименталното момиче, което въпреки няколкото принудителни лъжи, още не бе се научило да хитрува истински.

— Каак?! — изплака стозвездният като огладняло бебе. — Вие нямате дори беззвездни и животни? Сега чак разбрах! Вие сигурно сте от ония звездни, които се отказват да притежават беззвездни и животни. Чувал съм, че някъде се били появили такива. На Короторо последователи. Веднага ще ви отрежем главите! Такова е нареждането на хилядозвездния.

И без да изслуша опита на Нуми за възражение, той направи знак на стражата си. Тя веднага обгради двете деца с насочени ножове. Той махна още веднъж с ръка и тръгна гневно към изхода през новообразувания пред него коридор.