Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (9)

ГЛАВА 9

Колата на Док спря пред лабораторията. Мак и момчетата тайно наблюдаваха Хейзъл, който помогна да внесат чувала с морските звезди. След малко Хейзъл се изкачи изтощен по стръмната пътечка към „Палас“. Панталоните му бяха напоени с морска вода чак до бедрата, а там, където бяха вече изсъхнали, солта образуваше бели пръстени. Той се отпусна тежко на лакирания, люлеещ се стол, негова собственост, и изцеди водата от гуменките си.

— Как се чувствува Док? — попита Мак.

— Чудесно — отвърна Хейзъл. — Не можеш му разбра ни една дума. Знаете ли какво каза за миризливите буболечки? Хайде по-добре да не ви разправям.

— Вижда ли ти се в добро настроение? — продължи да разпитва Мак.

— Как не! Уловихме двеста-триста звезди. Отлично се чувствува.

— Питам се да идем ли всичките. — Мак зададе този въпрос на себе си и сам си отговори: — Не, струва ми се, че е по-добре един да отиде. Отидем ли всички, ще го смутим.

— За какво става дума? — полюбопитствува Хейзъл.

— Имаме си план — рече Мак. — Ще ида аз, да не го уплашим. А вие, момчета, тук ще стоите и ще чакате. Ще се върна след малко.

Мак излезе, припна по стъпалата и прескочи железопътната линия. Господин Малой седеше върху една тухла пред своя парен котел.

— Как си, Сам? — подвикна му Мак.

— Много съм добре.

— Как е госпожата?

— Много добре. Да знаеш някакво лепило за плат и желязо?

Друг път Мак щеше да се хвърли презглава в такъв проблем, но сега не биваше да го отвличат.

— Не знам! — И той прекоси празното място и улицата и се шмугна в приземния етаж на лабораторията.

Док беше свалил шапката си, тъй като сега нямаше никаква реална опасност да му се намокри главата, освен ако не се спукаше някоя водопроводна тръба. Беше се заловил да вади звездите от мокрите торби и да ги подрежда по хладния циментов под. Те се бяха усукали и вкопчили една в друга — морските звезди обичат да се залавят за нещо, а от цял час не напипваха нищо друго освен сами себе си. Док ги нареждаше в дълги редици и полека лека те се отпускаха, за да се изпънат най-сетне като правилни звезди по цимента на пода. Заострената кестенява брадичка на Док лъщеше от пот. Влизането на Мак го накара неспокойно да се изправи. Не че с Мак винаги идваше и бъркотията, не; с него обаче винаги влизаше и нещо друго.

— Как си, Док? — подвикна Мак.

— Отлично! — каза Док с известно неудобство.

— Чу ли за Филис Мей от „Мечешко знаме“? Ударила един пиян и зъбът му се забил в юмрука й, та ръката й гноясала чак до лакътя. Показа ми зъба му. Порцеланов. Отровни ли са изкуствените зъби, Док?

— Аз мисля, че всичко, което излиза от човешка уста, е отровно — предпазливо отвърна Док. — Била ли е при лекар?

— Пазачът я оправил.

— Ще й занеса малко сулфатиацол — каза Док и зачака разразяването на бурята. Знаеше, че Мак е дошъл за нещо друго, а и Мак беше сигурен, че Док го подозира.

— Док, да имаш нужда от някакви животни сега! — подхвана Мак.

— Защо? — Док въздъхна от облекчение, но все пак остана нащрек.

— Ще ти кажа, Док — Мак стана откровен и довери: Аз и момчетата трябва да изкараме по някой долар, просто трябва. Искаме ги за добра цел, бих рекъл за достойно дело.

— Ръката на Филис Мей?

Мак забеляза възможността, прецени я и се отказа от нея.

— Не — рече той. — Нещо много по-важно. Курвите не мрат тъй лесно. За друго. Аз и момчетата си помислихме дали пък нямаш нужда от нещо — да ти го доставим и тъй да си изкараме малко дребни.

Всичко изглеждаше просто и невинно. Док сложи в редицата още четири звезди.

— Ще ми трябват триста-четиристотин жаби — каза той. — Щях да си ги наловя сам, но довечера трябва да тръгна за Ла Хойа. Утре ще има отлив и ще мога да хвана някой и друг октопод.

— Пак ли толкоз плащаш за жаба? — запита Мак. — По пет цента парчето?

— Пак толкоз — каза Док.

Мак ликуваше:

— За жабите хич не мисли, Док! Ще ти хванем колкото искаш. За жабите хич не се тревожи! Ще ги наловим по река Кармел. Знам едно място.

— Добре — съгласи се Док. — Ще взема колкото хванете, но ми трябват най-малко триста.

— Гледай си работата, Док! Да не вземеш пък да не мигнеш заради жабите? Ще ги имаш, ако щеш осемстотин — Мак успокои Док за жабите, но през лицето му премина малко облаче. — Док — додаде той, — има ли някаква възможност да вземем твоята кола в долината?

— Не! — отсече Док. — Казах ти. Довечера трябва да тръгна за Ла Хойа, та да сваря утрешния отлив.

— Аха! — отчая се Мак. — Е, добре! Но ти не се тревожи! Можем да вземем старата камионетка на Ли Чун — лицето му потъмня още повече. Док — продължи той, — като ни е такава делова сделката, ще ни дадеш ли в предплата два-три долара за бензин? Знам си, Ли Чун няма да ни даде бензин.

— Не може! — Док беше категоричен. Той и по-рано се беше хващал на тази въдица. Веднъж бе дал пари на Гей да отиде за костенурки. Даде му пари за две седмици, а в края на втората неделя Гей вече лежеше в затвора, обвинен от жена си, и изобщо не отиде за костенурки.

— Е, тогаз сигурно няма да можем да идем. — Мак се опечали.

Док обаче наистина имаше нужда от жаби. Помъчи се да измисли такъв изход, който да е и бизнес, но да не е и филантропия.

— Аз ще ти кажа какво да направиш — каза той. — Ще ти дам бележка до станцията, откъдето си купувам бензин, и те ще ти наточат десет галона. Тъй бива ли?

— Чудесно! — усмихна се Мак. — Така ще бъде чудесно. Тръгваме още утре, рано-рано заранта. И додето се върнеш от юг, ще сме наловили толкоз жаби, колкото не си виждал през целия си живот.

Док се доближи до масата и надраска бележка до Ред Уилямс от бензиностанцията, с която разрешаваше да се дадат на Мак десет галона бензин.

— Вземи — подаде той бележката на Мак.

— Док — Мак широко се усмихваше, — само да си посмял довечера, като си легнеш, да мислиш за жабите. Докато се върнеш, ще ти напълним и цукалото с жаби.

Изпълнен със съмнения, Док го изгледа как се отдалечава. Отношенията на Док с Мак и момчетата си бяха от край време любопитни, но никога не са бивали от полза за Док. Натъжен, той си припомни случая, когато Мак му продаде петнайсет котарака, а до вечерта стопаните им дойдоха и си ги прибраха до един. „Мак — беше го запитал Док, — защо ми носиш все котараци?“, на което Мак бе отвърнал: „Това, Док, е мое откритие, но на теб ще кажа, защото си ми добър приятел. Правиш си голяма телена клетка и никаква примамка не ти трябва. Нали разбираш — просто слагаш вътре една женска котка и по тоя начин хващаш всички мръсни котараци на квартала.“

От лабораторията Мак пресече Улицата и бутна летящата врата на Личуновата бакалница. Госпожа Ли режеше бекон на големия касапски дръвник. Някаква братовчедка на Ли подреждаше леко повехнали марули — точно тъй, както всяко момиче би подреждало разпуснатите си букли. Върху един грамаден куп портокали спеше някаква котка. Ли Чун се намираше на обичайното си място, между тютюневия тезгях и лавиците с напитките. Когато Мак влезе, потропването на пръста му върху паничката за дребни пари леко се ускори. Мак реши да не губи време в уводи.

— Ли — почна той, — Док е изправен пред проблем. Получил е голяма поръчка за жаби от музея в Ню Йорк. За Док значи много. Махни печалбата! Да получиш такваз поръчка — това е голяма чест! Док обаче трябва да замине на юг, а аз и момчетата обещахме да му помогнем. Мисля, че приятелите на всеки човек са длъжни да му се притекат на помощ с каквото могат и когато могат, особено на такова чудесно момче, като Док. Обзалагам се, че при тебе той харчи по шейсет-седемдесет долара всеки месец, нали?

Ли Чун продължаваше предпазливо да мълчи. Тлъстият му пръст едва помръдна от паничката за дребни, но потрепваше леко като изопната опашка на дебнеща котка. Мак премина към изложението:

— Ще ни разрешиш ли да вземем старата ти камионетка, да идем по Кармел и да наловим жаби за Док, за добрия стар Док?

Ли Чун тържествуващ се усмихна:

— Камион не стлува. Лазбит.

Това сепна Мак, но само за миг, и той пак се окопити.

— Виж! — рече той и разгърна бележката за бензина върху тезгяха. — Виж! Док се нуждае от тия жаби! Даде ми това нареждане за бензин само за да му ги доставим. Мога ли да излъжа Док? Гей е добър механик. Ще ни дадеш ли камионетката, ако я докара в добра форма?

Ли отметна глава, за да види Мак през полуочилата си. В предложението, както личеше, нямаше нищо смущаващо. Камионът наистина не вървеше. Гей наистина беше добър механик, а нареждането за бензина беше достатъчно доказателство за добра воля.

— За колко влеме? — попита Ли.

— Може половин ден, може и цял. Докато наловим жабите.

Ли беше неспокоен, но не виждаше никакъв изход. Рискове имаше, той не се заблуждаваше в това.

— О’кей — съгласи се Ли.

— Много добре — каза Мак. — Знаех си, че Док може да разчита на тебе. Ей сега ще пратя Гей при камиона. — Обърна се да си върви, но сякаш се досети: — Между другото… Док ще ни плати по пет цента на парче. Ще наловим седем-осемстотин жаби. Няма ли да дадеш едно шише „Стари кецове“, докато се върнем с жабите?

— Няма! — приключи Ли Чун.