Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (18)

ГЛАВА 18

Док бе карал бавно. Когато спря във Вентура, беше късен следобед — всъщност толкова късно, че в Карпентерия хапна само един сандвич със сирене и прескочи до клозета. Освен това смяташе да се навечеря както трябва в Лос Анджелис, а стигна там вече по тъмно. Прекоси града и спря пред едно голямо заведение, за което бе чувал, че поднасяли прясно заклани кокошки. Поръча си пилешко пържено, супа от ситно нарязани картофи, топли чаени бисквити с мед и парче ананасов кейк със синьо сирене. Даде да му напълнят термоса с горещо кафе, поръча да му приготвят шест сандвича с шунка и за закуска си купи два кварта бира.

Да се пътува през нощта не беше тъй интересно. Не се виждаха кучета; фаровете осветяваха само шосето. Док натисна педала, за да съкрати пътя. Когато стигна Ла Хойа часът наближаваше два. Той премина през града и отиде чак на канарата, под която се простираше отливната плитчина. Тук Док спря, изяде един сандвич, отпи малко бира, угаси фаровете и се сви на седалката да поспи.

От часовник не се нуждаеше. Работеше с отливите толкова отдавна, че можеше да усети оттеглянето на водата и насън. С утрото Док се събуди, погледна през стъклото и видя, че морето вече се отдръпва от каменистата плитчина. Сръбна малко горещо кафе, изяде три сандвича и изпи цял кварт бира.

Отливът настъпва незабелязано. Показват се заоблените камъни, които сякаш се издигат нагоре, а океанът се отдръпва и оставя след себе си малки езерца, мокри водорасли, мъхове и сюнгери във всички багри на дъгата — кафяви, сини, розови. По дъното се търкалят невероятните отпадъци на морето — счупени или разцепени черупки, остатъци от скелети, откъснати клещи от раци — морското дъно е фантастично гробище, в което пълзят и се боричкат живите.

Док нахлузи гумените ботуши и педантично нагласи непромокаемата шапка на главата си. Взе ведрата, стъклениците и железния лост, сложи сандвичите в единия джоб, термоса — в другия и се спусна от скалата към плитчината на отлива. Като тръгна след оттеглящото се море, той повдигаше камъните с лоста и сегиз-тогиз ръката му светкавично се потапяше в застоялата вода и вадеше оттам разгневени и усукани октоподчета, която руменееха от яд и плюеха мастило по ръцете му. После ги пускаше в стъкленицата с морска вода при другите и обикновено новодошлият биваше тъй разлютен, че нападаше събратята си.

Денят му донесе добър лов. Док улови двадесет и две октоподчета. Събра няколкостотин морски люлчици и ги скри във ведрото. Вървя след отлива до пукването на зората и изгрева на слънцето. Плитчината се простираше на около двеста метра, след нея идваше редицата грамадни рифове с полепнали по тях водорасли и отвъд тях дъното пропадаше дълбоко във водата. Док стигна до каменната бариера. Събрал вече каквото му трябва, в остатъка от времето той надничаше под камъните, навеждаше се и се взираше в езерцата, по чиито блестящи мозайки бързаше и кипеше живот. Най-сетне стигна до скалната преграда, където дългите и кафяви като кожа водорасли се спущаха във водата. По скалите се тълпяха червени морски звезди, а морето пулсираше нагоре и надолу в очакване отново да се втурне навътре. Между два покрити с водорасли камъка Док забеляза във водата да просветва нещо бяло, но след миг плаващите водорасли го закриха. Той се покатери по хлъзгавите скали, хвана се здраво и внимателно се присегна да отстрани кафявата растителност. И се вцепени. Отдолу го погледна лицето на момиче, хубаво и бледо, с тъмни коси. Очите бяха отворени и чисти, лицето бе застинало, косата нежно се увиваше около главата. Хлътнало в цепнатината, тялото не се виждаше. Устните бяха леко разтворени, виждаха се зъбите, а на лицето бе изписано спокойствие и отмора. То беше съвсем плитко под водата, която с бистротата си го правеше още по-хубаво. На Док се стори, че гледа това лице с часове: то се вряза като нажежено желязо в паметта му.

Док бавно отдръпна ръка, кафявите водорасли доплуваха отново и закриха лицето. Сърцето му силно затупа, гърлото го стегна. Грабна ведрото, стъклениците и лоста, спусна се полека по плъзгавата скала и се отправи назад към пясъка.

Пред него се понесе лицето на момичето. Той седна на едрия сух пясък да изуе ботушите си. В буркана октоподчетата се бяха свили и всяко гледаше да стои колкото е възможно по-далеч от другите. В ушите на Док зазвуча музика — пронизително сладостната мелодия на флейта, която никога нямаше да си спомни повторно, придружена от акордите на всички дървени инструменти, наподобяващи разбиването на морски вълни. Флейтата се извиси в гами, които човешкото ухо не би могло да долови, но дори и там тя продължаваше да разлива своята свръхестествена мелодия. Кожата по ръцете му настръхна. Той потръпна, а очите му се навлажниха от взиране в красотата. Очите на момичето бяха сиви и ясни, тъмната коса се носеше във водата и нежно покриваше лицето. Тази картина се запечата в съзнанието му за вечни времена. Док седя така, докато през рифа се промъкна първата струя вода, означаваща началото на прилива. Той седя така, заслушан в музиката, а морето вече нахлуваше през бариерата от рифове. Ръката му отмерваше такта, а в мозъка му свиреше ужасяващата флейта. Очите бяха сиви, устата леко се усмихваха, а може би си поемаха дъх от възторг.

Някакъв глас сякаш го събуди. Над него бе застанал човек.

— Риба ли?

— Не, събирах…

— Какво? Какви са тия неща?

— Октоподчета.

— Искаш да кажеш дяволска риба? Не знаех, че ги има и тук, макар че, откакто съм роден, все по тия места съм живял.

— Човек трябва да ги търси — беззвучно каза Док.

— Я ми кажи — започна човекът — какво ти е? Виждаш ми се болнав.

Флейтата отново се извиси, ниско се обадя пицикатото на виолончелите, а морето напираше ли напираше към брега. Док се отърси от музиката, отърси се от лицето, отърси ледните тръпки от тялото си.

— Къде е най-близката полицейска станция?

— Горе, в града. Защо, какво се е случило?

— Там при рифа има труп.

— Къде?

— ЕЙ там! Притиснат между две скали. Момиче.

— Не думай! Който намери труп, получава премия. Забравих колко беше.

Док се изправи и взе да си събира багажа.

— Съобщете вие. Аз не се чувствувам добре.

— Стреснало те е, нали? Как е трупът, зле? Разложен или изяден?

Док му обърна гръб.

— Вземете премията. Аз не я искам.

И тръгна към колата. В главата му звучаха само най-високите, най-пронизителните тонове на флейтата.