Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (7)

ГЛАВА 7

Приютът „Палас“ не се създаде изведнъж. Когато се нанесоха, Мак, Хейзъл, Еди, Хюи и Джоунс не виждаха в него нищо друго освен подслон от вятъра и дъжда; за тях той беше мястото, където можеха да се приютят, когато навсякъде е вече затворено или пък когато тъй изтъркваха чуждите прагове, че хората ги приемаха без всякаква охота. В началото „Палас“ беше само едно продълговато помещение със стени от голи, небоядисани дъски, мътно осветено от две малки прозорчета и силно вонящо на рибено брашно. Тогава те не го харесаха. Ала Мак знаеше, че особено за такава компания от алчни индивидуалисти, каквито бяха те, е необходима организация.

Когато прави учения и когато не е въоръжена с истински пушки, артилерия и танкове, войската прибягва до дървени пушки и така маскира камионите си, че да внушават представа за цялостното й разрушително въоръжение — и тогава закаляващите се войници се учат на истински полски оръдия, като тикат дънери с приковани отстрани колела.

Мак начерта с тебешир на пода пет правоъгълника — всеки по седем стъпки дълъг и четири стъпки широк — във всеки правоъгълник написа по едно име. Това бяха условните легла. Всеки имаше ненарушимо право на лична собственост само в собственото си пространство. И всеки напълно законно можеше да се сбие с всекиго, който наруши неговия собствен правоъгълник. Останалата част от помещението беше обща собственост. Така беше в първите дни, когато Мак и момчетата седяха на пода, играеха коленичили карти и спяха на коравите дъски. И ако не беше един каприз на времето, те щяха кажи речи винаги да живеят така. Но един незапомнен дъжд, който се проточи повече от месец, промени всичко.         Момчетата се измориха да клечат по пода, къщата им дотегна. Голите дъсчени стени вбесяваха очите им. Но тъй като им беше прислон, къщата им бе станала скъпа. Тя имаше и този чар, че въобще не знаеше какво значи на вратата й да се изправи ядосан наемодател. Ли Чун нито веднъж не се приближи до нея. И ето — един ден, беше следобед, Хюи домъкна някакво военно походно легло с разпрано платнище. Той загуби два часа да го кърпи с рибарска връв. И същата нощ, легнали на пода в своите правоъгълници, останалите видяха как Хюи грациозно се изтегна на леглото си и го чуха да въздиша от безгранично блаженство. Той заспа и захърка преди тях.

На следния ден Мак изпуфтя по стръмнината и донесе ръждясалата пружина, която откри в някакъв куп старо желязо. С това безразличието бе нарушено. Момчетата се надпреварваха в разкрасяването на приюта „Палас“ и само подир няколко месеца той беше, ако не друго, то поне свръхмебелиран. На пода бяха проснати стари черги, имаше столове със и без облегала. Мак си достави плетен шезлонг, боядисан в червено. Имаше маси, имаше един стар, стоящ часовник от времето на бабите им, без циферблат и без машина. Стените бяха белосани — това направи помещението светло и просторно. Започнаха да се появяват картини — най-вече календари, които изобразяваха апетитни руси красавици с бутилка кока-кола в ръка. Анри им подари две творби от кокошоперушинения си период. В единия ъгъл стърчеше букет от позлатени тръстики, а на стената до часовника бе забучено снопче пера от петел.

Известно време търсеха печка и когато намериха това, което искаха — едно чудовище, украсено с ковано сребро, с растителни орнаменти по фурната и с предница, която наподобяваше никелирана леха от лалета, — дойдоха и усложненията около закупуването му. Печката беше твърде голяма, за да я откраднат, а собственикът й отказа да я преотстъпи на болната вдовица с осем деца, които Мак измисли и още същия миг взе под своя закрила. Собственикът искаше долар и половина и едва на третия ден смъкна на осемдесет цента. Момчетата се съгласиха на осемдесет и му дадоха разписка, че му ги дължат, която той положително още пази.

Сделката бе сключена в Сийсайд, а печката тежеше сто и петдесет кила. Мак и Хюи изчерпаха за десет дни всичките си впрегатни възможности и чак когато разбраха, че никой няма да отнесе печката вместо тях, я понесоха на ръце. Петте мили до улица Консервна им отнеха три дни — нощем те спяха до печката. Но веднъж вече настанена в приют „Палас“, тя се превърна в негова слава, в негово домашно огнище, в негов център. Никелираните цветя и листи блестяха с весела светлинка. Тя стана златният зъб на „Палас“. Когато я палеха, стопляше цялото помещение. Фурната й беше превъзходна, а на лъскавите черни колела човек можеше и яйце да си опържи.

С голямата печка дойде гордостта, а гордостта превърна „Палас“ в дом. Еди посади грамофончета да се вият над вратата, а Хейзъл се сдоби с няколко посадени в петгалонови тенекии коренчета от редкия храст чаровница, които придадоха на входа официален и малко безпорядъчен вид. Мак и момчетата обикнаха „Палас“ и понякога дори го почистваха. Наум те се присмиваха на неулегналите хора, които си нямат дом, и в гордостта си от време на време довеждаха в къщи гости по за ден-два.

Еди беше дубльор на бармана в „Ла Ида“. Постъпваше на работа, когато Хуити, редовният барман, легнеше болен, а това Хуити правеше толкова често, колкото да не го хванат. При всяко появяване на Еди изчезваха по няколко бутилки, поради което той нямаше възможност много често да замества болния. Но Хуити с радост приемаше Еди да го замества, тъй като беше убеден — и с право, — че Еди не е от тия, които ще поискат завинаги да останат на заетото място. Дотолкова на Еди можеха почти всички да вярват. За него впрочем не бе нужно да задига много алкохол. Под тезгяха на бара бе нагласил едно глинено шише с фуния в гърлото и всичко, останало по чашите, преди да ги измие, той изливаше във фунията. Когато в „Ла Ида“ избухнеше скандал или запяваха песен, или пък късно вечерта, когато доброто приятелство достигаше логичния си завършек, Еди изливаше във фунията наполовина и дори на две трети недопитите чаши. Така полученото питие, което отнасяше в „Палас“, беше винаги особено и понякога изненадващо. Смесицата от ръжено уиски, бира, царевично и шотландско уиски, вино, ром и джин беше горе-долу винаги една и съща, но сегиз-тогиз някой изтощен посетител си поръчваше ментовка и бренди с лед, мастика или кюрасо и тогава техният едва доловим оттенък придаваше на сместа особен вкус. Преди да си тръгне за в къщи, Еди имаше навика да разбърква малко миризливо седефче в шишето. Една благоприятна вечер Еди успя да събере три четвърти галон. Никой нищо не заподозря и това го изпълни със самодоволство. Той бе забелязал, че човек се напива и от цяла, но и от половин чаша, стига само да е в настроение да се напие.

Еди беше желан обитател на приюта „Палас“. От него никога не искаха да помага в почистването на къщата, а веднъж Хейзъл дори му изпра четири чифта чорапи.

И така, следобеда, когато Хейзъл беше отишъл на лов с Док в голямото отливно блато, момчетата бяха насядали в „Палас“ и сърбаха резултата от последната плячка на Еди. Тук беше и Гей, най-новият член на компанията. Еди надигаше замислен чашата си и мляскаше.

— Как му върви на човек! Просто смешно! — говореше той. — Да вземем снощи. Най-малко десет души си поръчаха манхатън^[1]. А иначе за цял месец я извикат два пъти манхатън, я не. Тая жилка идва от мандарините.

Мак опита с една голяма глътка и си наля втора чаша.

— Да. Малките неща значат най-много — отбеляза мрачно той и се огледа да види как другите са приели този бисер.

— Точно така! — отсече Гей. Само той бе схванал цялото значение. — Точно така! Ами…

— Къде е Хейзъл? — прекъсна го Мак.

— Хейзъл е с Док за морски звезди — поясни Джоунс.

— Тоя Док е дяволски чудесна особа. — Мак тържествено поклати глава. — Готов е по всяко време да ти даде четвърт долар. Когато се бях порязал, той ми сменяше превръзката всеки ден. Дяволски чудесен момък!

Останалите кимнаха в знак на искрено съгласие.

— От дълго време се питам — продължи Мак — какво можем да направим за него, нещо хубаво… Нещо което ще му хареса.

— Някоя мадама — предложи Хюи.

— Той мадами си има — възрази Джоунс — Винаги се познава: като дръпне пердетата и като пусне грамофона с оная, църковната музика…

Мак се обърна укорително към Хюи:

— Ти да не мислиш, че като не гони посред бял ден голи жени по улицата, човек непременно е фльонга?

— Какво е фльонга? — попита Еди.

— Такъв, дето не може да си намери мадама — поясни Мак.

— Мен ми се ще да е нещо като празненство — подметна Джоунс.

В стаята настъпи мълчание. Мак се отмести в шезлонга. Хюи опря предните крака на стола си на пода. Всички погледнаха в пространството, а след това обърнаха очи към Мак.

— Хм! — обади се Мак. — Какво по-точно празненство би допаднало на Док? — попита Еди.

— Че колко вида празненства има? — учуди се Джоунс.

— Док няма да хареса тоя боклук от глиненото шише — помисли си на глас Мак.

— Отде знаеш? — подскочи Хюи. — Предлагал ли си му някога?

— Знам си аз — каза Мак. — Той е бил в колеж. А веднъж видях при него да влиза една с кожено палто. Не излезе. В два часа през нощта надникнах пак — църковната музика си свири… Не! На него такива работи не могат да се предлагат — и Мак напълни чашата си.

— Хич не е лошо на вкус след третата чаша — верноподанически рече Хюи.

— Не! — отсече Мак. — За Док не! Трябва да е уиски, нещо истинско!

— Той обича бира — обади се Джоунс — Цял ден прескача до Ли за бира, а понякога ходи и посред нощ.

— Според мен — започна Мак, — когато купуваш бира, купуваш много фира. Да вземем ооемпроцентовата бира. И какво? Даваш си парите за деветдесет и два процента вода, боя, мехурчета и разни такива. Еди, как мислиш, когато Хуити легне болен другия път, ще можеш ли дигна от „Ла Ида“ четири пет бутилки уиски?

— Как да не мога. Разбира се, че мога, но това ще бъде краят, край на златните яйчица. Струва ми се, че Джони и без това е станал подозрителен. Оня ден вика: „Мирише ми на една мишка, дето се казва Еди.“ Смятах известно време да се вардя и само шишето да нося.

— Така е — каза Джоунс — Гледай да не си загубиш службицата. Ако с Хуити се случи нещо, ти и така и така ще идеш за седмица две, додето си намерят друг. Мен ако питате, щом ще правим гуляй за Док, уискито трябва да си го купим. Колко струва галонът?

— Не знам — отговори Хюи. — Никога не си поръчвам повече от едно малко двойно, на един път, искам да кажа. Поръчаш ли бутилка, моментално се събират приятели, а една малка можеш да си я изпиеш цялата, преди да се натрупат наоколо.

— За да дадем на Док гуляй, ще трябват пари — каза Мак. — А ако ще правим празненство, трябва да е като хората. Трябва да има и голяма торта. Чудно, кога ли му е рожденият ден?

— За гуляй рожден ден не е нужен — отбеляза Джоунс

— Не е, ама е по-добре — продължи Мак. — Ако искаме да направим на Док празненство, от което после няма да се срамуваме, ще ни трябват десет-дванайсет долара.

Всички се спогледаха замислени. Хюи предложи:

— Консервната „Хедиондо“ наема работници.

— Не! — отсече Мак. — Имаме си добра репутация и няма защо да я разваляме. Наемем ли се на работа, работим по месец и повече. Когато ни потрябва, на работа винаги можем да се хванем. А да работим за ден-два… веднага ще ни разберат, че сме несериозни. И тогава и да се наложи да работим, никой няма да ни вземе. Всички побързаха да се съгласят и кимнаха.

— Аз пък имам намерение да поработя месец-два ноември и част от декември — каза Джоунс. — Лошо ли е да имаш пари по Коледа? Тая година и пуйка може да си опечем.

— Бога ми, защо да не може! — рече Мак. — Знам в долината на Кармел едно място, дето има стадо от хиляда и петстотин парчета.

— Долината… — замисли се Хюи. — Нали знаете, аз ходех из долината да събирам за Док разни работи — костенурки, раци, жаби. За жабите ми даваше по пет цента на глава.

— И на мен също — додаде Гей. — Веднъж му хванах петстотин жаби.

— Ако Док има нужда от жаби, всичко е наред — каза Мак. — Ще си направим една екскурзия по реката, но на Док няма да казваме за какво са ни парите и тогава ще му устроим едно страшно тържество!

В приюта „Палас“ настъпи мъртво вълнение.

— Гей — заповяда Мак, — я виж през вратата колата на Док там ли е?

Гей остави чашата си и надникна навън.

— Още я няма.

— Нищо, той ще се върне всеки миг — заключи Мак. — А сега да ви кажа как ще стане цялата работа…