Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (24)

ГЛАВА 24

Мери Талбот, тоест госпожа Том Талбот, беше красива. Имаше червеникава коса със зеленикави отблясъци. Кожата й бе златиста със зелен оттенък, а очите й — зелени, на златисти петънца. Лицето й беше триъгълно, с широки скули, раздалечени очи и остра брадичка. Имаше дълги нозе като на балерина и като ходеше, сякаш не стъпяше по земята. Когато беше развълнувана — а тя се вълнуваше едва ли не постоянно, — лицето й пожълтяваше. Пра-пра-пра-прабаба й била изгорена на кладата като вещица.

От всичко на тоя свят Мери най-много обичаше веселията. Обичаше да устройва журове, обичаше и да ходи по журове. Но понеже Том Талбот не печелеше кой знае колко, Мери нямаше възможност непрекъснато да дава гуляи, поради което принуждаваше другите да правят това. Току ще телефонира на някоя приятелка и безцеремонно ще й каже: „Не е ли време да направиш едно журче?“

Обикновено Мери имаше по шест рождени дни в годината, уреждаше костюмирани вечери, изненадващи тържества, празнични веселия. Бъдни вечер при нея беше нещо удивително. Защото Мери сияеше от всяко празненство и мъкнеше мъжа си Том по вълните на своя захлас.

Следобед, когато Том биваше на работа, Мери понякога поднасяше чай на съседските котки. Върху малко столче нареждаше кукленски чашки и чинийки. Събираше котките, а те не бяха малко, и повеждаше с тях дълги, изчерпателни разговори. Беше нещо като игра, на която тя необикновено много се радваше — нещо като иронична игра, която караше Мери да забравя, че няма много хубави дрехи, че в семейството Талбот няма никакви пари. Двамата с Том кажи речи постоянно се намираха съвсем близо до абсолютното финансово дъно, но дори и когато наистина започваха да стържат по дъното, Мери пак успяваше да уреди някакво тържество.

Тя просто умееше да прави това. Можеше да зарази цяла къща с жизнерадост и използуваше дарбата си като оръжие срещу унинието, което дебнеше около къщата в очакване всеки миг да се нахвърли върху Том. Така виждаше Мери своята задача — да не допусне унинието да завладява Том, тъй като всеки знаеше, че „един ден Том ще преуспее“. Тя смогваше най-много от всичко да прогонва от къщи мрачните неща, ала по някой път те се промъкваха в Том и го унищожаваха. В такива моменти той сядаше и с часове мъдруваше, а Мери неистово подклаждаше спасителния огън на безгрижието.

Веднъж — беше първо число от месеца, бяха дошли кратки известия от водната компания, наемът не беше платен, с обратна поща се бяха върнали ръкописът, изпратен на списание „Колиърз“, и карикатурите от списание „Ню Йоркър“, а плевритът ужасно го болеше — Том влезе в спалнята и се тръшна на леглото.

И понеже сивосинкавият цвят на мрачното му настроение се провря под вратата и през ключалката, Мери всичко разбра и тихичко влезе при него. Държеше букетче градински синап, увито във фунийка от книжна дантела.

— Виж как мирише — каза тя и поднесе букета под носа му.

Той помириса цветята, но замълча.

— Знаеш ли какъв ден сме днес? — попита го тя и трескаво започна да мисли с какво да го развесели.

— Защо не се примирим веднъж завинаги? — избухна Том. — Разсипани сме. Потъваме. Каква полза да се залъгваме?

— Не, не е тъй — каза Мери. — Ние сме хора с късмет. Винаги сме били хора с късмет. Помниш ли когато намери десет долара в една книга, помниш ли когато братовчедка ти изпрати пет долара? С нас нищо не може да се случи.

— Та то се е случило! — рече Том. — Съжалявам, но този път приказки няма да помогнат. Омръзна ми да се правим на какви ли не. Един път поне да бъдем каквито сме, поне един път!

— Тъкмо мислех довечера да дам малък гуляй — поде Мери.

— С какво? Да не вземеш да изрежеш от списанията картинките с печено месо и да ги поднесеш на тепсия? Омръзнаха ми тия шеги! В тях вече няма нищо смешно. Само тъжно.

— Бих могла да устроя един съвсем скромен прием — настоя тя. — Ей тъй, по домашно. Без официални тоалети. Днес е годишнината от основаването на Дамската спортна лига. Ти дори не си спомняш.

— Няма смисъл — каза Том. — Разбирам, че всичко това е долно, но просто нямам сили да се противя. Но сега… я да се махаш оттук! Остави ме на мира и затвори вратата! Махай се или…

Тя внимателно го изгледа и разбра, че не се шегува. Излезе и нечуто затвори вратата, а Том се обърна върху леглото и скри лице в ръцете си. В съседната стая Мери продължаваше да шумоли. Окичи вратата със стари коледни украшения — стъклени топки и лъскави гирлянди — и написа плакат, на който се четеше: „Добре дошъл, Том, геройо наш!“ Ослуша се до вратата, но не можа нищо да долови. Малко обезкуражена, тя издърпа столчето и го застла с една салфетка. В една чаша по средата на столчето пъхна букета, а край нея нареди четири чаени чашки и четири панички. После отиде в кухнята, сложи чай в каничката, напълни чайника с вода и го остави на печката. След това излезе на двора.

До уличната ограда се препичаше Кити Рандолф.

— Мис Рандолф — каза Мери, — поканила съм няколко приятелки на чай. Ако обичате, заповядайте.

Кити Рандолф се претърколи безразлично по гръб и се изпъна на топлото слънце.

— Гледайте да дойдете преди четири часа — продължи Мери, — защото мъжът ми и аз сме канени в хотела на прием по случай стогодишнината на Дамската спортна лига.

Тя обиколи къщата и се озова в задния двор, където къпиновите филизи вече прехвърляха оградата. На земята клечеше Кити Касини, ръмжеше си нещо и свирепо подмяташе опашка.

— Мисис Касини — започна Мери, но млъкна, защото видя, че Кити Касини бе хванала мишка, нежно я потупваше с невъоръжена лапа, а мишката се отскубваше ужасена и влачеше схванати задните си крачета. Котката я оставяше да се домъкне почти до къпиновите храсти и тогава внимателно се присягаше, при което в челюстите й разцъфтяваха бели шипове. Тя изящно ги впиваше в гърба на мишката и я притегляше сгърчена към себе си, а опашката й потръпваше от възбуда и удоволствие.

Том вече се унасяше в сън, когато чу, че някой повтаря името му.

— Какво става? Къде си? — скочи той. Дочу Мери да плаче, изтича на двора и разбра. — Не гледай! — извика Том и уби мишката. Кити Касини беше подскочила върху оградата и яростно го стрелкаше оттам. Том вдигна камък, удари я право в стомаха и я прекатури на земята отвъд оградата.

В къщи Мери продължи да хленчи. Наля водата в каничката и я сложи на масата.

— Седни — покани тя Том и той приклекна на пода пред столчето.

— Не мога ли да получа голяма чаша? — запита я той.

— Не обвинявам Кити Касини — рече тя, сякаш не го чу. — Познавам котките. Тя не е виновна. Но, Том, как ще я каня отсега нататък? Няма да е лесно. Просто за известно време няма да мога да я понасям. — Погледна Том и откри, че бръчките по челото му вече ги няма и че не примигва така отчаяно. — Ах, колко работа ще си имам тия дни с тая Дамска лига! Просто не виждам как ще се справя.

Същата година Мери Талбот даде тържество по случай забременяването си. Всички казаха: „Боже мили! Славно ще я кара нейното дете!“