Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (20)

ГЛАВА 20

На другата сутрин камиончето, модел Т, се завърна победоносно на улица Консервна, прескочи канавката и изскърца през буренака до мястото си зад бакалницата на Ли Чун. Момчетата подпряха предните му колела с дървените трупчета, източиха останалия бензин в петгалоновата тенекия, ваеха си жабите и изтощени се прибраха у дома, в приюта „Палас“. Докато момчетата се мъчеха да запалят голямата печка, Мак направи официално посещение на Ли Чун. Той разказа за големия успех на експедицията, за стотиците уловени жаби. Ли срамежливо се усмихваше в очакване на неизбежното.

— Този път сме добре — ентусиазирано почна Мак. — Док ще ни плати по пет цента на жаба, а имаме близо хиляда.

Ли кимна. Цената беше нормирана. Всеки знаеше това.

— Док го няма — продължи Мак. — Бога ми, колко много ще се зарадва, като види всички тия жаби!

Ли отново кимна. Знаеше, че Док го няма, и разбираше също накъде отива разговорът.

— А какво ще кажеш… — подаде Мак, сякаш мисълта току що му бе хрумнала. — В момента сме малко закъсали… — Той се помъчи да придаде на думите си смисъла на нещо необичайно.

— Никакво уиски — каза Ли Чун и се усмихна.

— Че за какво ни е уиски? — Мак се обиди. — Имаме си цял галон от най-чудното уиски, до което някога се е допирал език — цял един галон, ако не и повече, проклет да е! Между другото аз и момчетата бихме искали да прескочиш до нас да го опиташ. Казаха да те поканя.

Противно на волята си, Ли радостно се усмихна. Не биха му предлагали, ако нямаха.

— Не — рече Мак, — да говорим открито. Аз и момчетата доста сме го закъсали и сме доста изгладнели. На теб ти е известно, че жабите се плащат по един долар за двайсет парчета. Но Док сега го няма, а ние сме гладни. Тъй че намислихме следното: понеже не искаме да губиш, ще ти дадем двайсет и пет жаби за долар. Имаш пет жаби печалба и двете страни са доволни.

— Не! — отсече Ли. — Никакви пали!

— По дяволите, Ли! Ние имаме нужда само от малко продукти. Виж какво, искаме да направим на Док едно малко тържество, когато се върне. Питие имаме колкото щеш, но може би ще ни трябват малко пържоли, такива работи въобще. Той е такова чудесно момче! Я кажи, дявол да го вземе, когато жена ти я болеше зъб, кой й даде опий?

Мак победи. Ли беше задължен на Док, дълбоко задължен. Само че трудно можеше да разбере отде накъде задълженията му към Док трябва непременно да означават вересия за Мак.

— Ние не искаме да залагаме жабите при тебе — продължи Мак, — а направо ще ти дадем на ръка по двайсет и пет жаби за всеки долар стока. И ти също ще заповядаш на тържеството, нали?

Мозъкът на Ли, също като мишка в долап със сирене, започна да души предложението. Той не успя да установи нищо опасно. Всичко беше законно. Жабите наистина бяха валута, що се отнася до Док, цената им беше установена, а Ли щеше да получи двойна печалба. Печелеше от петте жаби в добавка, а освен това имаше и надценката на стоките си. Цялата работа зависеше от това — имат ли наистина жаби.

— Да вълвим да видим жаби — каза той най-после.

Пред „Палас“ Ли опита уискито, погледна мокрите торби с жаби и се съгласи на сделката. Постави обаче условие, че няма да приема умрели жаби. Мак му отброи петдесет жаби в една консервна кутия, върна се с него до бакалницата и получи бекон, яйца и хляб за два долара.

Очаквайки оживена търговия, Ли донесе един сандък и го сложи при зеленчука. После изсипа петдесетте жаби в него и го покри с мокър кеневирен чувал, за да поддържа духа на своите питомци.

Търговията наистина се оживи. От склона се смъкна Еди и си купи „Бул Дърам“ за две жаби. Малко по-късно, когато цената на кока-колата се повиши от една на две жаби, Джоунс се обиди. Всъщност стана тъй, че към края на деня огорчението се увеличи, а цените се покачиха. Вземете например пържолите — най-добрите пържоли не биваше да струват повече от двайсет жаби килото, но Ли взе да ги дава за двайсет и пет. Конфитюрът от праскови стигна астрономическата цена от осем жаби за кутия втори номер. Ли държеше клиентите си за шията. Той беше напълно сигурен, че нито Евтиният базар, нито Холман биха се съгласили на тази нова парична система. И ако момчетата държаха да имат пържоли, трябваше да платят на Ли цената, която той поставяше. Страстите особено се разгорещиха, когато на Хейзъл, който от дълго време мечтаеше за чифт златисти копринени нашивки, бе заявено, че ако не иска да заплати за тях трийсет и пет жаби, може да иде другаде да си ги купи. В невинното и достойно за похвала търговско споразумение започваше вече да прониква отровата на алчността. Злобата растеше. Но растеше и купчината от жаби в сандъка на Ли.

Паричните неприятности не можеха да се загнездят много дълбоко у Мак и момчетата, защото не бяха сметкаджии. Те не измерваха радостта си с продадена стока, своето „аз“ — с банкови сметки, нито обичта си — с цената, която им струваше тя. Макар и умерено раздразнени от това, че Ли ги приемаше като средство за икономическо замогване, а вероятно и за икономически скок, то не пречеше беконът и яйцата за два долара да плуват в стомасите им върху една достойна глътка уиски, а точно върху закуската да плува друга глътка уиски. Седяха на собствените си столове в собствения си дом и наблюдаваха Дарлинг, която се учеше да пие консервирано мляко от една сардинена кутия. Дарлинг беше и съдбата й бе отредила да си остане щастлива кучка, защото в една компания от петима мъже има пет различни теории за дресирането на кучетата — теории, които влизаха в конфликт помежду си, поради което Дарлинг въобще не получи някакво възпитание. Дарлинг беше преждевременно развита кучка. Още от самото начало спеше в леглото на тоя, който последен й бе предложил подкуп. За нея понякога те наистина открадваха. Ревнуваха я един от друг. От време на време и петимата се съгласяваха, че нещата трябва да се променят и че Дарлинг трябва да бъде привикната на дисциплина, но докато разискваха какъв ще бъде методът, намерението им неизменно се изпаряваше. Бяха влюбени в нея. Малките локвички, които тя оставяше по пода, намираха за очарователни. Дотягаха на всичките си познати с нейната интелигентност и биха я уморили от ядене, ако в края на краищата тя не проявяваше повече благоразумие от тях. Джоунс й направи леговище в дъното на стария часовник, но Дарлинг не го използува нито веднъж. Според капризите си тя спеше ту с един, ту с друг. Дъвчеше одеялата, разпаряше дюшеците, пилееше перушината на възглавниците. Кокетираше и настройваше господарите си един срещу друг. А те я намираха възхитителна. Мак възнамеряваше да я научи някой и друг фокус, та да я показва по панаирите, но така си и остана, без дори да я обезпокои.

Беше следобед, те седяха, пушеха, храносмилаха, разсъждаваха и сегиз-тогиз сръбваха по една тънка глътка от каната. И всеки път се предупреждаваха, че не бива много да пият, тъй като останалото беше наречено за Док. Не трябваше и за миг да забравят това.

— Как мислите, по кое време ще се върне? — запита Еди.

— Обикновено се връща към осем-девет — каза Мак. — Сега трябва да решим кога да дадем гуляя. Според мен довечера.

— Разбира се — съгласиха се останалите.

— Ами ако е уморен? — подхвърли Хейзъл. — Не е малко път.

— Глупости! — обади се Джоунс. — Човек никъде не си почива тъй, както на един сносен гуляй. Бивал съм пребит като куче, че чак панталоните ми са се влачили, и като отида на гуляй — все едно, че не е било.

— Трябва добре да го обмислим — каза Мак. — Къде ще бъде, тук?

— Ако питаш Док, той си обича музика да му свири. Като има веселба при него, грамофонът му не млъква. Сигурно ще се зарадва повече, ако се съберем при него.

— Това е така — продължи Мак, — но аз мисля, че гуляят трябва да бъде нещо като изненада. А с какво ще покажем, че това е тържество и че не сме се чисто и просто довлекли с една кана уиски?

— Какво ще кажете за украса? — предложи Хюи. — Да бъде нещо като Четвърти юли или Вси светии. Мак отправи поглед в пространството и отвори уста. Представи си всичко.

— Хюи — рече той, — мисля, че това е вече нещо. Никога не съм вярвал, че ще се сетиш за такава работа, но бога ми тоя път ти удари патката право по главата. — Гласът му омекна, а очите му се вторачиха в предстоящото. — Просто си го представям: Док се връща у дома; уморен; спира колата; цялата къща осветена; мисли, че някой се е намъкнал; качва се по стълбите и… не може да познае — всичко украсено — драпирана хартия, малки подаръци, огромна торта. Исусе, той разбира, че това е тържество. Тържество, а не миша пръдня! А ние сме се скрили, тъй че минават няколко минути без той да разбере кой е направил всичко това. Тогава се показваме с викове. Не си ли представяте каква физиономия ще направи? Боже мой, Хюи, не ми е ясно как можа да се сетиш.

Хюи се изчерви. Неговата идея беше много по-скромна, всъщност взета на заем от новогодишната вечер в „Ла Ида“, но щом въпросът се поставяше така, той нямаше нищо против да се възползува.

— Помислих си просто, че няма да е лошо — каза той.

— Напротив, великолепно! — прекъсна го Мак. — И когато изненадата малко попремине, нищо не ми пречи да кажа на Док кой е измислил всичко това.

Те се отпуснаха и се замислиха. В представите им украсената лаборатория изглеждаше като оранжерията на хотел „Дел Монте“. Дръпнаха още няколко глътки само за да придадат вкус на своя план.

Ли Чун държеше забележителен магазин. Така например повечето магазини през октомври доставят жълта и черна разтегателна хартия, черни книжни котараци, маски и тикви от картон. Около Вси светии търговията е оживена и тогава тези неща изчезват. Разпродават ли се, или ги изхвърлят, но през юни, да речем, не можеш да си ги купиш. Същото се отнася и до реквизита за Четвърти юли — знаменца, разноцветни ленти и фойерверки. Къде отиват през януари? Няма ги, никой не знае къде са. Но при Ли Чун не беше тъй. При Ли Чун човек можеше да си купи валентинови сърца през ноември, трилистни детелини, секирки и книжни череши^[1] през август. Той още пазеше фойерверки, складирани през 1920 година. И една от загадките беше къде държи всички тези неща, след като магазинчето му не беше много голямо. Имаше бански костюми, доставени по времето, когато на мода са били дългите поли, черните чорапи и шарените кърпи за глава. Имаше велосипедни челюсти, совалки за наплитане на дантели и маджонг^[2]. Имаше значки, на които пишеше „Не забравяйте Мейн“, и филцови байрачета в чест на Побойника Боб^[3]. Имаше сувенири от Тихоокеанската международна изложба в Панама през 1915 година — малки кулички от скъпоценни камъни. В Личуновата търговия имаше още една общоневъзприета особеност. Никога не правеше разпродажби, никога не намаляваше цените и никога не пускаше преоценени стоки. Стока, която през 1912 година е струвала трийсет цента, струваше трийсет цента и сега, макар на някои да се струваше, че мишките и молците са снижили стойността й. Но никой не повдигаше въпрос. Ако човек иска да украси една лаборатория ей тъй, по-общо, без да се придържа о сезонните празници, а просто да създаде впечатление за нещо средно между пиршество и парад от знамената на всички народи, бакалницата на Ли Чун е единственото място, откъдето трябва да се снабди с необходимото.

Мак и момчетата знаеха това. Мак каза:

— А отде ще вземем голямата торта? Ли има само от малките готови торти.

На Хюи му беше провървяло толкова много преди малко, че сега отново опита късмета си:

— А защо Еди да не опече торта? — предложи той. — Нали известно време е работил като готвач в „Сан Карлос“?

Внезапното въодушевление от тази идея изтръгна от спомените на Еди признанието, че никога не е пекъл торта.

На всичко отгоре Мак постави въпроса откъм сантименталната му страна:

— За Док това ще значи много. Няма да бъде като ония гадни и клисави купешки торти. Ще бъде торта, направена със сърце!

Със стопяването на следобеда и уискито въодушевлението се покачваше. Набезите до Ли Чун станаха безброй. Единият жабешки чувал бе вече празен, а сандъкът на Ли се препълни. Към шест часа привършиха галона уиски и вече се купуваха по половин кварт „Стари кецове за тенис“ срещу петнайсет жаби, но затова пък върху дъските на приюта „Палас“ се издигаше грамада от декоративни материали: километри разтегателна хартия в чест на всички признати празници, както и някои, които вече не се празнуваха.

Еди се грижеше за печката като квачка. Той печеше торта в легена. Като направи известни съкращения в рецептата й, компанията гарантира, че всичко ще излезе, както трябва. Но тортата започна да се държи необикновено още от самото начало. Когато тестото бе готово, то почна да се гърчи и да пъшка, сякаш в него се боричкаха и премятаха някакви животинки. Във фурната то издигна мехур, голям колкото бейзболна топка — тази топка се втвърди, лъсна и след това спадна със съсък. От това се образува такава вдлъбнатина, че Еди замеси още едно кълбо тесто и запълни дупката. Тортата и сега продължаваше да се държи странно — дъното прегаряше и пускаше черен дим, а горната й лепкава част се надигаше и спадаше със слаби последователни експлозии.

Когато най-сетне Еди я извади да изстине, тя приличаше на някоя от миниатюрите на Бел Гедийс^[4] — бойно поле върху застинала лава.

На тортата не й провървя, защото, докато момчетата украсяваха лабораторията, Дарлинг изяде каквото можа, повърна го и накрая се сви в още топлото тесто и се унесе в сън.

Награбили разтегателните хартии, маските, метлените дръжки и картонените тикви, червените, белите и сините ленти, Мак и момчетата прекосиха празното място и Улицата и отидоха в лабораторията. С последните жаби се разделиха заради един кварт „Стари кецове за тенис“ и два галона вино от 49 цента.

— Док много обича вино — каза Мак. — Струва ми се, че обича виното повече от уиски.

Док никога не заключваше лабораторията. Придържаше се о теорията, че всеки, който наистина иска да се промъкне вътре, лесно би сторил това, че хората по природа са честни и че на последно място не притежава нищо особено, което обикновеният човек би искал да открадне. Ценните му неща — книгите, грамофонните плочи, хирургическите инструменти и микроскопите — това бяха все предмети, които никой практичен обирник не би погледнал повторно. Тази теория беше безупречна, що се отнася до крадците, джебчиите и клептоманите, но по отношение на приятелите му беше напълно безпредметна. Книгите му често се „заемаха“. В негово отсъствие не можеше да оцелее нито една консерва зелен фасул, а няколко пъти, завръщайки се късно, бе намирал и гости в леглото си.

Момчетата струпаха декорацията в антрето и тогава на Мак му хрумна нещо.

— На какво най-много ще се зарадва Док?

— На веселбата! — отвърна Хейзъл.

— Не — каза Мак.

— На украсата? — подхвърли Хюи. Той се чувствуваше отговорен за украсата.

— Не. На жабите! Те ще го накарат да се почувствува най-добре. А докато се върне, току виж Ли Чун затворил и той чак до утре няма да може да си види жабките. Не, господа! — извика Мак. — Жабите трябва да бъдат тук, точно в средата на стаята, с малко разноцветни ленти и надпис: „Добре дошъл у дома, Док!“

Комисията, която посети Ли, се сблъска с упоритата му съпротива. В подозрителния му ум възникнаха всякакви възможности. Обясниха му, че и той ще присъствува на пиршеството, тъй че ще наблюдава отблизо своето имущество, че никой не прави въпрос, чии са жабите. Мак написа разписка, с която прехвърляше за всеки случай жабите на Ли Чун.

И щом несъгласието му малко поомекна, те отнесоха сандъка в лабораторията, забодоха отгоре му бели, сини и червени ленти, написаха с йод върху един картон

„Добре дошъл!“ и с това всъщност украсяването почна. От уискито вече нищо не бе останало, но те се чувствуваха в истинско празнично настроение. Кръстосаха разтегателните гирлянди и окачиха тиквите по тях. Към веселието се присъединиха минувачи от улицата но като условие преди това изтичаха до бакалницата на Ли за още пиене. За късо време в гуляя взе участие и Ли Чун, но тъй като имаше пословично слаб стомах, стана му лошо и се наложи да си отиде. В единайсет часа опържиха пържолите и ги излапаха. Някой, който се беше заровил в плочите, откри албум с плочи на Каунт Бейзи^[5] и големият грамофон гръмна. Шумът се понесе от работилниците за лодки чак до „Ла Ида“. Група клиенти на „Мечешко знаме“ взеха по погрешка Западната биологична за конкурентно заведение и се втурнаха по стълбите с радостни подвиквания. Разярените домакини ги изхвърлиха, но това стана възможно едва след продължителна весела и кървава схватка, при която вратата се изкърти и два прозореца се счупиха. Неприятно беше и изпочупването на стъклениците. Като минаваше през кухнята за клозета, Хейзъл събори тигана с горещата мазнина върху себе си и пода и жестоко се изгори.

В един и половина отнякъде се домъкна някакъв пиян и пусна забележка, която бе счетена обидна за Док. Мак му друсна един, който още се помни и разисква. Човекът се надигна на нозе, описа малка дъга и се строполи върху сандъка сред жабите. Някои се помъчи да смени плочата, изпусна мембраната и счупи кристалната игла.

Никой досега не е изучавал психологията на едно замиращо празненство. Колкото и да е бясно, кресливо и кипящо, обзема го треска, настъпва тишина и тогаз то бързо-бързо свършва — гостите си разотиват, заспиват или пък се замъкват другаде, на друго празненство, и оставят зад гърба си един мъртвец. Лампите в лабораторията светеха. Предната врата висеше настрани само върху едната си панта. Подът беше посипан с натрошено стъкло. Наоколо бяха разхвърляни грамофонни плочи, някои счупени, други само пукнати. На пода, върху библиотеката и под леглото имаше чинии с огризки от пържоли и замръзваща мазнина. Катурнати, чашите за уиски лежаха унило. Някой, който се беше мъчил да се покатери по библиотеката, бе измъкнал цял рафт книги и беше ги разпилял с разпрани корици в безпорядък по пода. Беше пусто, беше свършило.

От счупения край на сандъка подскочи една жаба и приклекна да се увери, че няма никаква опасност. След нея се измъкна втора. Те усетиха аромата на чистия, влажен и прохладен въздух, който нахлуваше през вратата и през счупените прозорци. Едната седна върху поваления картон, на който пишеше „Добре дошъл, Док!“. После и двете плахо подскокнаха към вратата.

След малко по стълбите подскачаше малка река от жаби — една главоломна, жива река. Не мина много и улица Консервна загъмжа от жаби, покри се с жаби. Едно такси, което докарваше доста закъснял клиент в „Мечешко знаме“, смачка пет. Но малко преди да съмне, от тях не остана и следа. Някои бяха намерили канала, други се бяха промъкнали нагоре по хълма до резервоара, трети се спуснаха във водостоците, а четвърти просто се изпокриха из бурените на празното място.

А лампите в притихналата и празна лаборатория продължаваха да светят.