Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (28)

ГЛАВА 28

Рано или късно Франки трябваше да научи за тържеството. Той се носеше насам-натам като малко облаче и винаги се озоваваше между хората. Те не го забелязваха, не му обръщаха внимание. Не можеха да разберат чува ли ги, не ги ли чува. Но Франки чу за празненството, за подаръците и у него се надигна чувството на пълнота и в същото време чувството на болезнено желание.

На витрината на Джейкъб, ювелира, се мъдреше най-красивото нещо в света. То стоеше там от дълго време. Беше един часовник от черен оникс със златен циферблат, но истинската му красота се криеше другаде. На горната му част имаше бронзова фигура — св. Георги и змеят. Змеят лежеше по гръб с вдигнати лапи, а в гръдта му се впиваше копието на свети Георги. Светецът беше от глава до пети в рицарски доспехи, с повдигната маска на шлема, яхнал охранен кон с едри бутове. С копието си той притискаше змея о земята. Но най-чудното беше, че имаше изострена брадичка и приличаше малко на Док.

Франки ходеше на улица Алварадо по няколко пъти в седмицата, спираше пред витрината и се любуваше на тази красота. Мечтаеше за нея, мечтаеше да прокара пръсти по тежкия гладък бронз. Той познаваше часовника вече няколко месеца, когато чу за празненството и подаръците.

Франки стоя на тротоара цял час и едва тогава се осмели да влезе.

— Е? — посрещна го господин Джейкъб. Още от вратата той го претегли на око и установи, че няма в джоба си и петак.

— Колко струва това? — дрезгаво попита Франки.

— Кое?

— Това.

— Искаш да кажеш часовника? Петдесет долара. С фигурата седемдесет и пет.

Франки си излезе, без да отговори. Слезе на брега, пъхна се под една катурната лодка и се загледа оттам в малките вълни. Бронзовата фигура тъй се беше врязала в паметта му, че сега отново я видя. Облада го диво, омагьосващо чувство. Трябваше да притежава тази красота! И като си помисли за това, очите му свирепо блеснаха.

Под лодката Франки остана целия ден, а през нощта се измъкна и се върна на улица Алварадо. Хората отиваха на кино, връщаха се, влизаха в „Златното кученце“, а той обикаляше напред-назад. Не се умори, не му се доспа — красотата го изгаряше отвътре като огън.

Най-сетне минувачите оредяха и полека лека изчезнаха от улиците. Спрелите автомобили си заминаха и градът легна да спи.

Един полицай изгледа Франки.

— Защо не се прибираш?

Франки си плю на петите, изтича зад ъгъла и се скри в пряката зад един варел. В два и половина той отново се домъкна пред вратата на Джейкъб и натисна дръжката. Беше заключено. Франки се върна при варела седна зад него и се замисли. На земята видя да се търкаля къс отчупен отнякъде бетон и го взе.

Полицаят доложи, че дочул трясък и се притекъл. Витрината на Джейкъб била счупена. Видял задържания бързо да се отдалечава и го погнал. Не успял да разбере как е могло момчето да тича толкова дълго и бързо с двайсет и петкилограмовия часовник и бронзовата фигура; то едва ли не избягало. И ако не било сбъркало да свърне в една задънена улица, щяло да се измъкне.

На следния ден началникът повика Док.

— Ще дойдете, нали? Искам да си поговорим.

Доведоха Франки мръсен и раздърпан. Очите му бяха зачервени, но стискаше уста и дори се усмихна, когато видя Док.

— Какво се е случило, Франки? — попита Док.

— Вмъкнал се снощи в магазинчето на Джейкъб — поясни началникът. — Откраднал. Свързахме се с майка му. Каза, че не отговаряла, тъй като по цял ден се навъртал при вас.

— Ти не биваше да правиш това, Франки — рече Док. Върху сърцето му легна тежкият камък на неизбежността. — Не може ли да го пуснете под гаранция?

— Мисля, че съдията няма да разреши — каза началникът. — Получихме експертиза за умственото му състояние. Знаете ли какво му е?

— Да — късо отвърна Док, — зная.

— И сигурно знаете какво ще стане, когато навлезе в пубертета.

— Да, зная. — Камъкът в сърцето му адски тежеше.

— Лекарят е на мнение, че е по-добре да го задържим. Преди беше невъзможно, но сега, след углавното престъпление, така ще е най-добре.

Франки чу това и усмивката в очите му угасна.

— А какво е откраднал? — запита Док.

— Един грамаден часовник и една бронзова статуетка.

— Аз ще платя…

— О, ние ги върнахме. Но съдията едва ли ще вземе това предвид. То ще се повтори. И вие знаете това.

— Да — нечуто каза Док, — зная. Но може би е имал причини. Франки, защо открадна?

Франки дълго не откъсна поглед от него.

— Обичам те — промълви той.

Док изтича навън, метна се в колата и замина да сбира животинки в пещерите под нос Лобос.