Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (31)

ГЛАВА 31

Сред гъсталака от диви ружи в запустялото място на улица Консервна се засели един добре възпитан лалугер. Мястото беше чудесно. Над него се извисяваше високата и вкусна зеленина на ружите, сочна и тлъста и когато зрееха, плодчетата им увисваха предизвикателно надолу. Пръстта беше извънредно подходяща за лалугерова дупка — черна, мека и глинеста, тъй че не се сриваше и не затискаше подземните ходове. Лалугерът беше охранен и мазен, а бузите му — винаги издути от храна. Ушите му бяха чисти и правилни, а очите — почти толкова черни и толкова големи, колкото главичките на едновремешните карфици. Лапите, с които риеше, бяха силни, козината по гърба — блестящокафява, а бежовото кожухче на гърдите му — невероятно гъсто и меко. Имаше дълги, извити жълтеникави зъби и къса опашка. Беше, общо взето, красив лалугер в разцвета на силите си.

Той пристигна тук по повърхността на земята, намери мястото за добро и реши да направи къртичината си на едно малко възвишенийце, откъдето можеше да наднича между ружите и да наблюдава камионите, минаващи по улица Консервна. Оттук се виждаха краката на Мак и момчетата, които прекосяваха празното място на път за приюта „Палас“. Като копаеше навътре в катраненочерната земя, той се увери, че много е случил, тъй като под пръстта започваха едри камъни. Просторната си зала, в която щеше да трупа храна, направи под един камък, тъй че тя никога нямаше да се срути, колко и силен дъжд да вали. Беше място, на което можеше да се установи и да отгледа безброй поколения, а дупката имаше възможност да се разширява във всички посоки.

Чудно беше първото утро, когато лалугерът подаде глава от къртичината. Над него ружите процеждаха зеленикава светлина, а първите лъчи на изгряващото слънце светнаха в дупката и така я стоплиха, че той удобно се изпъна в нея, рядко доволен.

Когато изкопа голямата зала, четирите допълнителни изхода и спасителната дупка при случай на наводнение, лалугерът се залови да сбира храна. Отсичаше само най-добрите стъбла на ружите, нарязваше ги в желаната дължина, вмъкваше ги в дупката и спретнато ги складираше в голямата зала — нареждаше ги тъй, че да не загниват и да не се вмирисват. Беше открил най-чудното място за живеене. Наоколо нямаше градини, тъй че никой нямаше да си помисли да поставя капани. Котки наистина имаше, но бяха малко, но бяха тъй издути от рибени глави и черва от фабриките, че отдавна се бяха отказали от лова. Почвата беше достатъчно песъчлива — водата никога не се задържаше дълго и не пълнеше дупките. Лалугерът не спря да се труди, докато не претъпка голямата зала с храна. Тогава изкопа странични залички за малките си, които щяха да се народят. След няколко години може би хилядно потомство щеше да се пръсне от това първо бащино огнище.

Но времето минаваше, а женска не идваше. Лалугерът стана нетърпелив. Сутрин присядаше на входа и надаваше пронизителни писъци, каквито човек не може да дочуе, но които ехтяха дълбоко под земята и стигаха до другите лалугери. Но женска не идваше. Най-сетне, изпотен от нетърпение, той отиде чак отвъд железопътната линия и там намери друга лалугерова дупка. Изпищя предизвикателно в чуждия вход, чу шумолене и надуши миризмата на женска. Но от дупката се показа стар, кален в битки лалугер-самец, който го цапардоса и ухапа тъй страшно, че той едва се домъкна до в къщи и три дни лежа в голямата зала, докато оздравее. В битката загуби два пръста от предната си лапа.

И той отново зачака и заквича пред чудесната си къртичина на чудесното място, но женска все не идваше и след време се наложи да се премести другаде. Принуди се да иде две преки по-нагоре, в една градина с гергина, където всяка нощ поставяха капани.