Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (12)

ГЛАВА 12

Монтерей бе град със стари и блестящи литературни традиции. С радост и известна гордост той си спомняше, че на времето в него е живял Робърт Луис Стивънсън^[1]. Островът на съкровищата положително е бил с релефа и бреговата линия на нос Лобос. В по-ново време в Кармел се навъртаха голям брой хора на перото, но онзи стар автомат и онова отколешно достойнство на истинската белетристика липсваха. Веднъж градът здравата се разяри от неучтивото незачитане към един автор. Това се случи, когато умря Джош Билингс^[2], големият хуморист.

Там, където сега е новата поща, на времето имаше дълбок стръмен дол, в който течеше вода, а над него бе опънат висящ мост. От едната страна на пролеза стърчеше разкошна стара кирпичена къща, а от другата страна беше къщата на доктора, който се занимаваше с всички болни, новородени и умрели в града. Той лекуваше и животни и понеже бе завършил във Франция, взе да практикува и балсамиране на труповете преди погребение. Някои от по-старите сметнаха тази практика за сантименталност, според други това беше губене на време, а трети виждаха в него светотатство, тъй като за балсамирането не се споменаваше в нито една от свещените книги. Но по-заможните семейства приеха този обичай и той като че ли почва да се превръща в мода.

Една утрин позастаряващият г-н Кариага слизал по стръмното от дома си към улица Алварадо. И тъкмо минавал по висящия мост, когато вниманието му било привлечено от някакво момченце и едно куче, които се катерели по стръмните стени на дола. Момченцето мъкнело един чер дроб, а кучето влачело на няколко метра подире си черва, в чийто край се подмятал един стомах. Г-н Кариага спрял и любезно се обърнал към момченцето:

— Добро утро!

— Добро утро, сър! — В ония дни момченцата били учтиви.

— Къде отиваш с тоя чер дроб?

— Ще си го нарежа за стръв и ще ловя скумрии.

— А кучето? — Г-н Кариага се усмихнал. — И кучето ли ще лови скумрии?

— И то си намери нещичко. Негово си е, сър. Намерихме тия неща в дола.

Г-н Кариага се усмихвал и отминал, а умът му започнал да работя. Това не било говежди чер дроб, бил много малък. Не било и телешки дроб — бил много червен. Не било и овчи дроб… Умът му изведнъж се сепнал. На ъгъла срещнал г-н Райън.

— Някой да е умирал снощи в Монтерей? — запитал той.

— Не зная — рекъл г-н Райън.

— Да са убили някого?

— Не са.

Тръгнали заедно и г-н Кариага му разказал за момченцето и кучето.

В „Кирпичената кръчма“ имало неколцина граждани, сбрани за утринния си разговор. Там г-н Кариага отново разправил приключението си и още недовършил в кръчмата влязъл полицейският. Той трябвало да знае има ли умрял.

— От Монтерей никой не е умирал, но в хотел „Дел Монте“ се помина Джош Билингс — казал той.

Мъжете в кръчмата млъкнали. Една и съща мисъл преминала в главите им. Джош Билингс бил велик човек, голям писател. Почел Монтерей да издъхне тук, а ето че сега с него се подиграват. Без много приказки от присъствуващите бил съставен комитет. Сериозните мъже тоз час стигнали пролеза, минали по моста, почукали на вратата на доктора, същия, дето бил завършил във Франция.

А той от много работа вечерта бил легнал по-късно. Хлопането го вдигнало от кревата и по нощница, с разрошена коса и брада, отворил. Г-н Кариага строго се обърнал към него:

— Вие ли балсамирахте Джош Билингс?

— Да… Защо?

— А какво направихте с червата му?

— Защо… хвърлих ги в пролеза. Все там ги хвърлям.

Накарали го незабавно да се облече и всички забързали към брега. Ако момченцето не било отложило работата си, щяло да стане твърде късно. Когато комитетът пристигнал, то тъкмо се качвало на лодката. Червата били на пясъка, изоставени там от кучето.

Тогава накарали френския доктор за събере карантията. Принудили го страхопочитателно да я измие и колкото може по-бързо да я изчисти от песъчинките. Докторът трябвало да поеме разноските за оловната кутия, която била поставена в ковчега на Джош Билингс. Защото Монтерей не е град, който ще допусне непочтеност към един човек на перото.