Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (14)

ГЛАВА 14

Вълшебна е ранната утрин на улица Консервна. В мъглявия промеждутък, когато е вече светло, но слънцето още не е изгряло, обляна в сребристо сияние, Улицата сякаш увисва някъде извън времето. Уличните фенери угасват, а буренакът става блестящозелен. Вълнообразните покриви на консервните фабрики светят с опаловото лъчезарие на платината и стария пиринч. В този миг автомобили още няма. Улицата е притихнала, без движение и без труд. Чува се прибоят, който подплисва между купищата отпадъци от фабриките. Миг на затишие, миг на пустота, една кратка ера на отдих. Котките се прехвърлят през стоборите и като сироп се проточват на земята да дирят рибешки глави. Смълчани кучета пристъпват в ранната утрин с царствена походка и разсъдливо търсят място да надигнат крак. Пристигат морските чайки, изплющяват с криле и кацват върху покривите на фабриките в очакване на всекидневните отпадъци. Те се нареждат една до друга по най-високите части на покривите. Откъм скалите при морската станция Хопкинс долитат гласовете на тюлените, които вият като кучета. Въздухът е прохладен и свеж. В задните дворове лалугерите издигат утринните си купчинки от влажна пръст, изпълзяват и придърпват цветята в дупките си. Мяркат се малко хора толкова, колкото да изглежда още по-пусто. Прибира се някое от момичетата на Дора, което е било на посещение при клиент, прекалено богат или прекалено болен, за да дойде лично в „Мечешко знаме“. Гримът й е малко поразмазан, а нозете й са уморени. Ли Чун изважда кофите за смет и ги подрежда на бордюра. Откъм морето се задава старият китаец, прешляпва Улицата и се загубва нагоре покрай „Палас“. Фабричните пазачи поглеждат навън и примигват на утринната светлина. Разпоредителят на „Мечешко знаме“ излиза на верандата по фанелка, протяга се, прозява се и храчи. С дълбок ехтеж като в тунел откъм тръбите се носи хъркането на квартирантите на господин Малой. Това е опаловият час, границата между деня и нощта, когато времето спира и се замисля за себе си.

В една такава утрин, в часа на тази светлина, по Улицата безгрижно се шляеха двама войници и две момичета. Много уморени и много щастливи, те идваха от „Ла Ида“. Момичетата бяха снажни, едрогърдести и здрави, а в русите им коси цареше лек безпорядък. Носеха вече поомачкани официални рокли от имприме, които прилепваха към закръглените им очертания. На главите си и двете бяха сложили по едно войнишко кепе — на едната килнато назад, а на другата — нахлупено напред, почти кацнало на носа. Имаха сочни устни, разтворени ноздри и раздалечени бедра, но бяха много уморени.

Войниците вървяха с разкопчани якета, преметнали коланите си под пагоните. Вратовръзките им бяха леко разхлабени, колкото да разкопчаят горното копче на ризите си. На главите си бяха наложили шапките на момичетата — едната сламена, мъничка и жълта, с китка маргарити на периферията, а другата — бяла и плетена, с кръгли украшенийца от син целофан. Вървяха, хванати за ръце, и на всяка стъпка ги люлееха. Войникът от външната страна носеше голяма кафява кесия с изстудена бира в консервни кутии. Крачеха бавно в опаловото сияние, бяха прекарали страшно весело и сега се чувствуваха отлично. Усмихваха се потайно като капнали от умора деца, които си припомнят снощното веселие. Споглеждаха се, усмихваха се и клатушкаха ръце. Като минаха покрай „Мечешко знаме“, извикаха: „Здравей!“ на пазача, който плюеше. Ослушаха се в хъркането от тръбите и прихнаха да се смеят. Пред бакалницата на Ли Чун спряха да надникнат в хаотичната му витрина, откъдето сечива, дрехи и храни напираха да грабнат хорското внимание. Поклащайки ръце и влачейки нозе, те достигнаха края на улица Консервна и кривнаха към железопътната линия. Момичетата се покатериха на релсите и тръгнаха по тях, а войниците прихванаха налетите им талии да ги придържат. Минаха край работилницата за лодки и се отправиха към подобието на парк, което принадлежеше на морската опитна станция Хопкинс. Пред станцията имаше малък извит плаж, миниатюрен плаж, скътан между малките рифове. Гальовните утринни вълни ближеха пясъка и тихо шептяха. От стърчащите скали се носеше тънкият мирис на морски водорасли. Когато четиримата стигнаха плажа, иззад имота на Том Уърк се подаде първото ъгълче на слънцето; то прескочи залива, позлати водата и скалите изведнъж пожълтяха. Момичетата седнаха чинно на пясъка и дръпнаха полите си над коленете. Единият войник проби четири кутии бира и ги раздаде на останалите. После мъжете се излегнаха с глави в скута на момичетата и ги погледнаха в очите. Усмихнаха се едни на други, сякаш си предадоха някаква морна, но тиха и сладка тайна.

Някъде откъм станцията се разнесе лаят на куче — беше ги забелязал пазачът, черен и свъсен мъжага, забеляза ги и неговият свъсен пес. Провикна се към тях, но те не помръднаха и тогава той слезе на плажа, а кучето продължаваше да джавка.

— Не знаете ли, че тук е забранено да се лежи? Махайте се! Това е частна собственост.

Войниците се направиха, че не чуват. Все така се усмихваха, а момичетата галеха косите им по слепите очи. Най-сетне, едва помръдвайки, единият войник обърна глава, тъй че бузата му пропадна между краката на момичето. Той мило се усмихна на пазача.

— Защо не си налягаш задника? — любезно каза той и отново се извърна към момичето.

Слънцето освети русата й коса. Тя почеса войника по ухото. Дори не видяха, че пазачът се е прибрал в къщичката си.