Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (25)

ГЛАВА 25

Положително цялата улица Консервна и може би целият Монтерей усещаха, че е настъпила промяна. Хубаво е човек да не вярва в добри и лоши знамения. В тях никой не вярва. Няма никаква полза да се градят вероятности върху тях и никой не гради вероятности. На улица Консервна като навсякъде другаде не бяха суеверни, ала предпочитаха да не минават под разтворена стълба и да не отварят чадър в стаята. Док се занимаваше с чиста наука и не се поддаваше на суеверията; и все пак, прибирайки се веднъж късно през нощта, намери на прага си венец от бели цветя^[1] и дълго не беше на себе си. Но повечето хора от улица Консервна не вярваха в такива неща — те просто живееха с тях.

За Мак нямаше съмнение, че над приюта „Палас“ е надвиснал тъмен облак. Беше направил разбор на проваленото тържество и установи, че нещастието се е загнездило във всяка цепнатина, че нея вечер злочестината бе избила като копривна треска. А веднъж насадиш ли се в такава история, най-добре е просто да си легнеш, додето се размине. Иначе не можеш се пребори. Не че Мак беше суеверен.

Сега по Улицата бе започнала да се разлива някаква мека радост, която оттам плъпваше навсякъде. На Док почти свръхестествено му провървя с една поредица от посетителки, за което той и наполовина не положи никакво усилие. Кученцето в „Палас“ растеше като фасулено стъбло и опирайки се на възпитанието, всадено в хилядите предишни поколения, започна самичко да се възпитава. Дарлинг се погнуси от напикаването по пода и вече излизаше навън. Безспорно тя щеше да се превърне в добра и очарователна кучка. Душевното й равновесие не пострада от болестта.

Доброжелателството се промъкваше като дим по всяко кътче от Улицата. То стигна чак до Хърмановия павилион за кренвирши, проточи се до хотел „Сан Карлос“. Усети го Джими Бруша и неговият песнопоец-барман Джони. Почувствува го Спарки Инайа и с радост се сби с трима от новите градски полицаи. То стигна дори до областния затвор в Салинас, където Гей, който позволяваше на шерифа да го бие на шах и поради това си живееше добре, изведнъж доби самочувствие и повече не загуби нито една партия. По този начин той се прости с всичките си привилегии, но затова пък мъжкото му достойнство се възвърна.

Усетиха го тюлените и в техния лай се вмъкнаха извивки и нотки, които биха възрадвали сърцето на свети Франциск. Както си зубреха вероучението, момиченцата неочаквано вдигаха глави и без всякаква причина почваха да се кикотят. За да се установи източникът на тази растяща радост и благополучие, нужно бе може би да се изобрети специален, силно чувствителен електрически локатор. Триангулацията несъмнено щеше да определи мястото на този източник в нощния приют и аперитив „Палас“. „Палас“ наистина гъмжеше от радост. Тя изпълваше Мак и момчетата. Видяха Джоунс да скача от стола си, за да изиграе няколко светкавични стъпки уанстеп, и после отново да си сяда на мястото. Хейзъл неопределено се усмихваше, без да има за какво. Радостта беше тъй всеобща и тъй всеобхватна, че на Мак мъчно се удаваше да я управлява и насочва към целта, която си беше поставил. Еди, който работеше на редовни промеждутъци в „Ла Ида“, бе натрупал многообещаваща изба. Той вече не изливаше бирата в глиненото шише. Тя, казваше Еди, придавала на сместа вкус на нещо изветряло.

Сам Малой посади грамофончета — да се вият над парния котел. Направи си малък брезентов навес и привечер често присядаше под него с жена си, а тя наплиташе дантела на някаква покривка за легло.

Радост настана дори в „Мечешко знаме“. Търговията вървеше добре. Кракът на Филис Мей благополучно зарастваше и тя вече се готвеше отново да тръгне на работа, Ева Фланегън си дойде от Сейнт Луис щастлива, че е отново у дома. В Сейнт Луис било задушно и съвсем не тъй хубаво, както дотогава се рисуваше в спомените й. По него време, когато там е било тъй хубаво, тя ще да е била и по-млада.

Новината, или по скоро мисълта за празненството в чест на Док не се разнесе веднага. Тя не разцъфна като цвят. Хората разбраха, но оставиха нещата да се развият сами, постепенно, като буби в пашкулите на своето въображение. Мак не си правеше илюзии.

— Миналия път всичко стана насила — обясни той на момчетата. — А така празненство не се прави. Човек трябва да е убеден.

— Добре де, кога ще го направим? — нетърпеливо залита Джоунс.

— Не знам — призна си Мак.

— Изненадващо ли ще бъде? — заинтересува се Хейзъл.

— Не ще и дума, тъй е най-добре — каза Мак. Дарлинг му донесе намерената от нея топка за тенис и той я захвърли през вратата в буренака. Дарлинг се втурна след нея.

— Ако знаехме кога е рожденият ден на Док — подхвърли Хейзъл, — можехме например за рождения му ден…

Мак зяпна. Хейзъл непрекъснато го изненадваше.

— Боже мой, Хейзъл! — извика той. — В теб има нещо! Но да, ако е за рождения му ден, ще има, значи, и подаръци. Точно това се иска. Остава само да разберем кога се пада.

— Не е мъчно — каза Хюи. — Ще го питаме.

— Дума да не става! — възпротиви се Мак. — Нали ще разбере! Питай някого за рождения му ден, особено след като вече си му устройвал веселба като нашата и той веднага ще се сети защо питаш. Май ще е по-добре да отида при него и без да се издавам, да подуша кое как е.

— И аз ще дойда с тебе — обади се Хейзъл.

— Не. Отидем ли двама, ще си помисли, че нещо му кроим.

— Да, ама нали идеята беше моя?

— Лесна работа! — успокои го Мак. — Като излезе всичко наяве, нищо не ми пречи да кажа на Док, чия е била идеята. Но ми се струва, че е по-хубаво да отида сам.

— А той как е, сърдит ли е? — попита Еди.

— Нищо подобно, всичко е наред.

Мак намери Док в долната част на лабораторията. Навлякъл дълга каучукова престилка, нахлузил гумени ръкавици, за да си пази ръцете от формалина, той тъкмо вкарваше боя във вените и артериите на някакви акули. Малката бъркачка още разбъркваше синята боя, а червената вече се намираше в спринцовката. Нежните ръце на Док работеха прецизно, забождаха иглата в определеното място и притискаха буталото, което изтласкваше боята в кръвоносните съдове. Готовите риби подреждаше на спретнато купче. Те отново щяха да минат под иглата, за да им впръсне синя боя. Акулите бяха добри обекти за дисекция.

— Здравей, Док! — подвикна Мак. — Сигурно си много зает.

— Колкото искаш — отвърна Док. — Как е палето?

— Чудесно. Ако не беше ти, щеше да умре.

За миг Док бе връхлетян от вълната на предпазливостта, но тя веднага се оттегли. Комплиментите обикновено го правеха бдителен. Вземане даване с Мак бе имал отдавна. Но този път в тона му нямаше нищо друго освен благодарност. Док знаеше, че Мак обича кучето.

— Какво става в „Палас“? Как я карате?

— Идеално, Док, просто идеално. Имаме си два нови стола. Защо не минеш някой ден да ни видиш? Сега при нас е много хубаво.

— Ще намина — обеща Док. — Еди още ли носи шишето?

— Естествено! Но сега вече не слага бира и ако питаш мен, тъй е по-добре. Силата му е по-голяма.

— Че то и по-рано не беше слабо — отбеляза Док. Мак търпеливо чакаше. Рано или късно Док сам щеше да повдигне въпроса и той чакаше. В случай че Док започне сам, подозренията ще бъдат по-малко. Такава е била винаги тактиката на Мак. — Не съм срещал Хейзъл. Да не е болен?

— Не — отвърна Мак и започна атаката, — нищо му няма. Но се е хванал с Хюи на един спор… Вече става цяла седмица. — Мак се закиска. — И знаеш ли кое е смешното? Карат се за нещо, от което и двамата нищо не разбират. Аз не се намесих, защото нищо не зная, ама те… Дори малко се поразсърдиха.

— За какво става дума? — попита Док.

— Тя е дълга и широка. Хейзъл непрекъснато си купува разни календарчета и таблици и дебне в кой ден ще ти върви, коя звезда е щастлива и тем подобни. А Хюи смята, че всичко това е само куп глупости, Хейзъл казва например, че като знаеш кога е роден човек можеш да му предскажеш бъдещето, а Хюи му вика, че само го лъжат с тия календари. Аз нищо не зная. А ти какво мислиш, Док?

— Кажи речи каквото и Хюи — каза Док. После спря бъркачката, изми спринцовката и я напълни със синя боя.

— Оная вечер как се разгорещиха! — продължи Мак. — Питат ме кога съм роден, казвам 12 април, Хейзъл хукна, купи някаква табличка и прочете всичко, каквото пишеше за мене. Какво да ти кажа, тук-таме съвпадаше. Но казват все хубави неща, а пък щом е за себе си, човек приема хубавите неща. Пишеше, че съм бил храбър, че съм бил умен и любезен към приятелите си. Според Хейзъл всичко било вярно. А ти кога си роден, Док?

След такава дълга тирада въпросът прозвуча съвсем непреднамерено. В него човек не можеше да открие нищо нередно. Но не бива да забравяме, че Док познаваше Мак от доста време. Не го ли познаваше, щеше да каже осемнайсети декември, тоест истинския си рожден ден, а не двайсет и седми октомври, което съвсем не беше рожденият му ден.

— На двадесет и седми октомври — отвърна Док. — Да видим Хейзъл какво ще каже за мене.

— И без друго това са глупости — приключи Мак, — но Хейзъл ги приема сериозно. Ще му кажа да провери и за тебе, Док.

Когато Мак си отиде, Док заблъска глава да открие в какво се състои номерът. Защото разбра, че номер има. Познаваше похватите на Мак, неговия метод. Познаваше стила му. И се чудеше за какво ще му е на Мак тази дата. Едва по-късно, когато се понесоха слуховете, едва тогава Док проумя всичко. И се почувствува малко по-спокоен, тъй като бе очаквал, че Мак ще му пусне някоя въдица.