Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (5)

ГЛАВА 5

Западната биологична лаборатория се намираше точно отвъд Улицата, с лице към празното място. Бакалницата на Ли Чун беше по диагонал вдясно, а ресторантът „Мечешко знаме“ на Дора — по диагонал вляво. Западната биологична търгуваше с необикновени и изящни стоки. Тя продаваше грациозни морски животни — сюнгери, салпи, анемонии, морски звезди с по пет и повече лъчи, молюски, морски жълъди, червеи и миди — многообразните и вълшебни ситни морски побратими, живите цветя на морето — корифелите и скритохрилките, кълбообразните, иглести и бодливи таралежи, раци и полураци, морски дракони, подскачащи скариди, скариди-призраци, които бяха толкова прозрачни, че почти не хвърляха сянка. Западната биологична продаваше и разни буболечки, и охлюви, и паяци, и гърмящи змии, и плъхове, и пчели, и отровните гущери Хила. Всичко се продаваше. Освен това в лабораторията имаше малки, неродени бебета, някои цели други нарязани на тънко и закрепени върху плочки. За студентите имаше акули, чиято кръв бе източена и вместо нея във вените и артериите им беше вкарана жълта и синя боя, за да могат по-нагледно да проследяват кръвоносната система. Имаше котки с оцветени артерии и вени, имаше жаби, препарирани по същия начин. В Западната биологична човек можеше да си поръча всякакво живо същество и рано или късно да го получи.

Тя бе ниска постройка, обърната към улицата. Приземният етаж беше склад с полици — полици чак до тавана, отрупани с буркани спиртосани животни. В сутерена имаше мивка и инструменти за балсамиране и операции. През задния двор се отиваше до един подпрян с дебели стълбове навес над океана — тук бяха резервоарите за по-големите животни: акулите, морските котки и октоподите — всеки в своя бетонен резервоар. Отпред постройката имаше стълба, която водеше до една врата, а вратата — в канцеларията, където имаше писалище, отрупано с високи камари неразпечатани писма, картотечни шкафове и една каса, чиято врата зееше отворена и подпряна. Веднъж по погрешка касата се бе заключила, а никой не й знаеше шифъра. В касата имаше отворена консерва сардини и парченце рокфор. Докато изпратят шифъра от фабриката за ключалки, в касата се случи точно това, което трябваше да се случи. Тогава именно докторът, комуто викаха Док, измисли как, ако иска, човек може да си отмъсти на някоя банка: наемаш в банката сейф, депозираш в него цяла прясна лакерда и шест месеца те няма никакъв. След историята с касата да се държи храна в нея бе забранено. Храната сега се слагаше на картотечните шкафове. Зад канцеларията имаше стая, в която бяха наредени аквариуми с живи животни. Тук бяха микроскопите и предметните стъкла, шкафчетата с медикаментите, сандъците с лабораторната стъклария, работните маси, малките моторчета и химикалите. От тази стая се разнасяха миризми — на формалин и изсушени морски звезди, на ментол и морска вода, на карболова и оцетна киселина, миризма на кафява амбалажна хартия, на талаш и канапи, миризма на хлороформ и етер, миризма на озон от моторите, миризма на фина стомана и рядко смазочно масло за микроскопите, миризма на бананово масло и гумени маркучи, миризма на съхнещи вълнени чорапи и обуща, острата и лютива миризма на гърмящи змии и отвратителната миризма на гнилоч от плъховете. При отлив през задната врата проникваше миризмата на кафяви йодни водорасли и морски жълъди, а при прилив миришеше на сол и водни пръски.

От канцеларията вляво се излизаше в библиотеката. По стените до тавана имаше рафтове за книги, а по тях кутии с брошури и отделни отпечатъци от публикации, всякакви книги, речници, енциклопедии, поезия, драми. До стената бе поставен голям грамофон, а до грамофона бяха подредени стотици плочи. Под прозореца имаше махагоново легло, а по стените и лавиците туктам бяха забодени с карфици репродукции на Домие и Грейъм, на Тициан, Леонардо и Пикасо, на Дали и Георг Грос — те висяха на височината на очите, та ако човек поиска, да си ги гледа. В това тясно помещение имаше столове, пейки и, разбира се, леглото. Тук се бяха сбирали до четиридесет души наведнъж.

Зад тази библиотека или музикален салон — наречете я, както щете — беше кухнята — тясно коридорче с газова печка, бойлер за топла вода и умивалник. И понеже в кантонерките на канцеларията се пазеше храната, в кухненския долап, разделен на много ниши покрит с витрини, стояха чиниите, масата за готвене и зеленчуците. Това не бе продиктувано от никакъв каприз. То си беше чисто и просто случайно. От тавана на кухнята висяха късове бекон, салами и черни морски краставици. Зад кухнята беше тоалетът и душът. Казанчето на клозета течеше пет години, докато най-сетне един мил и находчив гостенин го залепи с парченце дъвка.

Притежател и ръководител на Западната биологична лаборатория беше Док. На пръв поглед дребен, заблуждаващо дребен, Док беше жилест и прекомерно силен. Когато го обладаеше неудържим гняв, той можеше да бъде и много жесток. Носеше брада, а в лице приличаше малко на Исус Христос и малко на сатир. Лицето му казваше истината. Говореше се, че е помогнал на едно момиче да се отърве от една трагедия, за да хлътне в друга. Док имаше ръце на неврохирург, хладен разум и горещо сърце. Когато шофираше колата си, сваляше шапка на срещнатите кучета, а кучетата обръщаха глави и му се усмихваха. Можеше, ако е нужно, да убие всякакво същество, ала дори и за удоволствие не би наранил ничие чувство. От всичко най-много се страхуваше да не му се намокри главата, поради което зиме и лете носеше непромокаема шапка. Нагазваше в приливите до гърди, без да усети никаква мокрота, но от капчица дъждовна вода на главата си изпадаше в паника.

С годините Док бе сраснал с улица Консервна до такава степен, че дори не подозираше това. Беше се превърнал в извор ма философия, наука и изкуство. В неговата лаборатория момичетата на Дора чуха за първи път литургии и католически меси. При него Ля Чун слушаше Ли Бо^[1] на английски. Тук Анри художникът чу за пръв път за Книгата на мъртвите и остана тъй потресен, че реши да смени изразните си средства. Дотогава Анри рисуваше с лепило, ръжда и оцветени кокоши пера, но се отказа от тях и следващите му четири картини бяха изцяло изработени от различни видове мидени черупки. Док можеше да слуша всякакви глупости и срещу тях да ти даде някаква мъдрост. За ума му нямаше граници, а привързаността му не познаваше поквара. Можеше да разговаря с децата и им казваше дълбокомислените неща тъй, че го разбираха. Живееше в свят от чудеса и вълнение. Беше страстен като жребец и дяволски нежен. Всеки, който го познаваше, му беше длъжник. И всеки, който си спомнеше за него, веднага си казваше: „Наистина трябва да сторя нещо хубаво за Док.“