Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Улица „Консервна“ (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cannery Row, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)

Издание:

УЛИЦА КОНСЕРВНА. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК. 2003. Изд. Прозорец, София; Изд. Да, София. Романи. ІІ изд. Превод: от англ. Кръстан ДЯНКОВ [Cannerv Row ; Sweet Thursday / John STEINBECK]. Предговор: Кръстан ДЯНКОВ. Страници: 439. Формат: 20 см. Цена: 10.00 лв. ISBN: 954-733-343-7 (Прозорец) ISBN: 954-9600-05-Х (Да)

 

Първото издание, пак на двата романа в една книга е от 1981 год. на изд. Хр. Г. Данов, Пловдив.

 

John Steinbeck

Cannery Row

Viking Edition, 1945

Bantam Edition, 11th Printing

New York, 1954

 

John Steinbeck

SWEET THURSDAY

The Viking Press, New York, 1954

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

ГЛАВА 5

Западната биологична лаборатория се намираше точно отвъд Улицата, с лице към празното място. Бакалницата на Ли Чун беше по диагонал вдясно, а ресторантът „Мечешко знаме“ на Дора — по диагонал вляво. Западната биологична търгуваше с необикновени и изящни стоки. Тя продаваше грациозни морски животни — сюнгери, салпи, анемонии, морски звезди с по пет и повече лъчи, молюски, морски жълъди, червеи и миди — многообразните и вълшебни ситни морски побратими, живите цветя на морето — корифелите и скритохрилките, кълбообразните, иглести и бодливи таралежи, раци и полураци, морски дракони, подскачащи скариди, скариди-призраци, които бяха толкова прозрачни, че почти не хвърляха сянка. Западната биологична продаваше и разни буболечки, и охлюви, и паяци, и гърмящи змии, и плъхове, и пчели, и отровните гущери Хила. Всичко се продаваше. Освен това в лабораторията имаше малки, неродени бебета, някои цели други нарязани на тънко и закрепени върху плочки. За студентите имаше акули, чиято кръв бе източена и вместо нея във вените и артериите им беше вкарана жълта и синя боя, за да могат по-нагледно да проследяват кръвоносната система. Имаше котки с оцветени артерии и вени, имаше жаби, препарирани по същия начин. В Западната биологична човек можеше да си поръча всякакво живо същество и рано или късно да го получи.

Тя бе ниска постройка, обърната към улицата. Приземният етаж беше склад с полици — полици чак до тавана, отрупани с буркани спиртосани животни. В сутерена имаше мивка и инструменти за балсамиране и операции. През задния двор се отиваше до един подпрян с дебели стълбове навес над океана — тук бяха резервоарите за по-големите животни: акулите, морските котки и октоподите — всеки в своя бетонен резервоар. Отпред постройката имаше стълба, която водеше до една врата, а вратата — в канцеларията, където имаше писалище, отрупано с високи камари неразпечатани писма, картотечни шкафове и една каса, чиято врата зееше отворена и подпряна. Веднъж по погрешка касата се бе заключила, а никой не й знаеше шифъра. В касата имаше отворена консерва сардини и парченце рокфор. Докато изпратят шифъра от фабриката за ключалки, в касата се случи точно това, което трябваше да се случи. Тогава именно докторът, комуто викаха Док, измисли как, ако иска, човек може да си отмъсти на някоя банка: наемаш в банката сейф, депозираш в него цяла прясна лакерда и шест месеца те няма никакъв. След историята с касата да се държи храна в нея бе забранено. Храната сега се слагаше на картотечните шкафове. Зад канцеларията имаше стая, в която бяха наредени аквариуми с живи животни. Тук бяха микроскопите и предметните стъкла, шкафчетата с медикаментите, сандъците с лабораторната стъклария, работните маси, малките моторчета и химикалите. От тази стая се разнасяха миризми — на формалин и изсушени морски звезди, на ментол и морска вода, на карболова и оцетна киселина, миризма на кафява амбалажна хартия, на талаш и канапи, миризма на хлороформ и етер, миризма на озон от моторите, миризма на фина стомана и рядко смазочно масло за микроскопите, миризма на бананово масло и гумени маркучи, миризма на съхнещи вълнени чорапи и обуща, острата и лютива миризма на гърмящи змии и отвратителната миризма на гнилоч от плъховете. При отлив през задната врата проникваше миризмата на кафяви йодни водорасли и морски жълъди, а при прилив миришеше на сол и водни пръски.

От канцеларията вляво се излизаше в библиотеката. По стените до тавана имаше рафтове за книги, а по тях кутии с брошури и отделни отпечатъци от публикации, всякакви книги, речници, енциклопедии, поезия, драми. До стената бе поставен голям грамофон, а до грамофона бяха подредени стотици плочи. Под прозореца имаше махагоново легло, а по стените и лавиците туктам бяха забодени с карфици репродукции на Домие и Грейъм, на Тициан, Леонардо и Пикасо, на Дали и Георг Грос — те висяха на височината на очите, та ако човек поиска, да си ги гледа. В това тясно помещение имаше столове, пейки и, разбира се, леглото. Тук се бяха сбирали до четиридесет души наведнъж.

Зад тази библиотека или музикален салон — наречете я, както щете — беше кухнята — тясно коридорче с газова печка, бойлер за топла вода и умивалник. И понеже в кантонерките на канцеларията се пазеше храната, в кухненския долап, разделен на много ниши покрит с витрини, стояха чиниите, масата за готвене и зеленчуците. Това не бе продиктувано от никакъв каприз. То си беше чисто и просто случайно. От тавана на кухнята висяха късове бекон, салами и черни морски краставици. Зад кухнята беше тоалетът и душът. Казанчето на клозета течеше пет години, докато най-сетне един мил и находчив гостенин го залепи с парченце дъвка.

Притежател и ръководител на Западната биологична лаборатория беше Док. На пръв поглед дребен, заблуждаващо дребен, Док беше жилест и прекомерно силен. Когато го обладаеше неудържим гняв, той можеше да бъде и много жесток. Носеше брада, а в лице приличаше малко на Исус Христос и малко на сатир. Лицето му казваше истината. Говореше се, че е помогнал на едно момиче да се отърве от една трагедия, за да хлътне в друга. Док имаше ръце на неврохирург, хладен разум и горещо сърце. Когато шофираше колата си, сваляше шапка на срещнатите кучета, а кучетата обръщаха глави и му се усмихваха. Можеше, ако е нужно, да убие всякакво същество, ала дори и за удоволствие не би наранил ничие чувство. От всичко най-много се страхуваше да не му се намокри главата, поради което зиме и лете носеше непромокаема шапка. Нагазваше в приливите до гърди, без да усети никаква мокрота, но от капчица дъждовна вода на главата си изпадаше в паника.

С годините Док бе сраснал с улица Консервна до такава степен, че дори не подозираше това. Беше се превърнал в извор ма философия, наука и изкуство. В неговата лаборатория момичетата на Дора чуха за първи път литургии и католически меси. При него Ля Чун слушаше Ли Бо[1] на английски. Тук Анри художникът чу за пръв път за Книгата на мъртвите и остана тъй потресен, че реши да смени изразните си средства. Дотогава Анри рисуваше с лепило, ръжда и оцветени кокоши пера, но се отказа от тях и следващите му четири картини бяха изцяло изработени от различни видове мидени черупки. Док можеше да слуша всякакви глупости и срещу тях да ти даде някаква мъдрост. За ума му нямаше граници, а привързаността му не познаваше поквара. Можеше да разговаря с децата и им казваше дълбокомислените неща тъй, че го разбираха. Живееше в свят от чудеса и вълнение. Беше страстен като жребец и дяволски нежен. Всеки, който го познаваше, му беше длъжник. И всеки, който си спомнеше за него, веднага си казваше: „Наистина трябва да сторя нещо хубаво за Док.“

Бележки

[1] Ли Бо (Ли Тайбо), 701—762 — виден китайски поет по времето на династията Тан