Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Улица „Консервна“ (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cannery Row, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko (2006)

Издание:

УЛИЦА КОНСЕРВНА. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК. 2003. Изд. Прозорец, София; Изд. Да, София. Романи. ІІ изд. Превод: от англ. Кръстан ДЯНКОВ [Cannerv Row ; Sweet Thursday / John STEINBECK]. Предговор: Кръстан ДЯНКОВ. Страници: 439. Формат: 20 см. Цена: 10.00 лв. ISBN: 954-733-343-7 (Прозорец) ISBN: 954-9600-05-Х (Да)

 

Първото издание, пак на двата романа в една книга е от 1981 год. на изд. Хр. Г. Данов, Пловдив.

 

John Steinbeck

Cannery Row

Viking Edition, 1945

Bantam Edition, 11th Printing

New York, 1954

 

John Steinbeck

SWEET THURSDAY

The Viking Press, New York, 1954

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)

ГЛАВА 15

Когато стигнаха чифлика, момчетата свариха Мак в кухнята. Кучката лежеше на една страна, а Мак притискаше към кърлежовата рана парцалче, напоено с разтвор от английска сол. Между краката й едрите и тлъсти като колбаси кученца ровеха с муцунки и се блъскаха кое да суче, а кучката търпеливо гледаше Мак в очите, казвайки му сякаш: „Виждаш ли? Колко се мъча да му обясня, ама не ме разбира.“

Капитанът държеше лампа и наблюдаваше Мак.

— Радвам се, че научих и това — каза той.

— Не ми се ще аз да ви уча какво да правите, сър — поде Мак, — но кученцата трябва да се отбият. В майка им не е останала капчица мляко и ще я сдъвчат на парчета.

— Знам — съгласи се капитанът. — Може би трябваше да оставя едно, а другите да издавя. Но бях толкова зает с работа из полето. Хората вече не се интересуват от кучета-птичари както по-рано. Сега им дай пудели, боксери и добермани.

— Така е — съгласи се Мак, — но като пойнтера куче няма. Не мога да разбера какво ги е прихванало хората. А вие наистина ли щяхте да ги издавите, сър?

— Как да ви кажа — започна капитанът, — откакто жена ми се залови с политика, мен ме хванаха дяволите. Избраха я в областната камара и когато не заседават, ходи да държи речи. Върне ли се в къщи, през цялото време чете закони и пише законопроекти.

— Сигурно е отвратително… искам да кажа, сигурно ви е страшно самотно — каза Мак. — Ех, да имах едно такова — и той вдигна едно свито и уплашено кученце, — на бас се хващам, че за три години от него ще направя истински птичар! Предпочитам да е женско.

— Искате ли едно от тия? — предложи капитанът.

Мак вдигна очи.

— Искате да кажете, че ще ми дадете? О, искам, как да не искам!

— Изберете си — каза капитанът. — Днес вече никой не разбира от птичари.

Момчетата застанаха насред кухнята и засъбираха първи впечатления. Явно беше, че жената я няма — отворени консерви, тиган с все още полепена по него дантела от пържени яйца, трохи по кухненската маса, отворена кутия с ловджийски патрони върху сандъчето за хляб — всичко крещеше, че жената отсъствува; в същото време белите завески и белите хартии по лавиците с чиниите и двете малки кърпи за лице върху сушилката подсказваха, че тук е шетала женска ръка. Подсъзнателно те бяха доволни, че сега я няма. Жените, които имат обичая да обличат лавиците с хартия и да окачат такива малки кърпи за ръце, питаеха някакво вродено недоверие и неприязън към Мак и момчетата. Такива жени познаваха, че насреща си имат най-страшната заплаха за всеки дом, тъй като Мак и момчетата предлагаха безгрижие, всякакви мисли и приятна компания — нещо напълно противоположно на реда, прибраността и чистотата. Ето защо момчетата се зарадваха, че я няма.

Капитанът очевидно чувствуваше, че са му направили услуга, и не ги пусна да си вървят.

— Може би, момчета — колебливо подхвърли той, — искате нещичко за стопляне, преди да се заловите с жабите?

Те погледнаха към Мак. Мак се мръщеше, сякаш премисля.

— Имаме си нещо като правило — когато сме по научна работа, нищо да не близваме — обясни той, но веднага, от предпазливост да не е отишъл твърде далеч, додаде, — но понеже вие бяхте тъй добър с нас… а бе нямам нищо против една глътчица. 3а момчетата не знам.

Момчетата се съгласиха, че и те не биха имали нищо против една глътчица. Капитанът взе фенерче и слезе в зимника. Чуха как размества някакви дърва и сандъци и след малко се качи по стълбите с едно петгалоново дъбово буренце в ръце, което постави на масата.

— През сухия режим са докопах до малко пшеничено уиски и си го скътах. Мислих си един ден да проверя какво ще стане с него. Доста е отлежало. Почти го бях забравил. Жената, знаете… — той млъкна, защото беше ясно, че го разбраха.

Капитанът изчука чепа на бурето и сне чаши от покритата с накъдрена хартия лавица. От петгалоново буре да налееш малки глътки никак не е лесно. Поради това всеки получи половия водна чаша бистра кафеникава течност. Тържествено изчакаха капитана, изрекоха: „Хайде наздравичка!“ и надигнаха чашите. Глътнаха, мляснаха, облизаха устни и в очите им светна едва доловима искрица.

Мак се вторачи в празната си чаша, като че ли на дъното й бе изписано свещено послание. После дигна поглед.

— Нищо не може да се каже — рече той. — Такова нещо в бутилки не слагат. — Вдъхна дълбоко и след това изкара дъха си през носа. — Не помня да съм опитвал вещо по-хубаво.

Капитанът беше явно доволен. Погледът му се отмести към бурето.

— Не е лошо. Какво ще кажете — още малко?

Мак отново се загледа в чашата си.

— Да, но съвсем малко. А няма ли да е по-добре да прелеем в някоя кана? Така може да се излее.

Две часа по-късно те си спомниха за какво се дошли.

Басейнът с жабите беше четвъртит — петдесет стъпки широк, седемдесет стъпки дълъг и четири стъпки дълбок. По краищата му растеше тучна мека трева. Тясна канавка довеждаше водата от реката, а от басейна към овощната градина тръгваха други тесни вади. Беше пълно с жаби, с хиляди жаби. Гласовете им ехтяха в нощта — бучаха, лаеха, крякаха, скърцаха. Пееха за звездите, за топящата се луна, за развълнуваната трева. Деряха се от любовни песни и закани. Мъжете пропълзяха в тъмното към басейна. Капитанът крепеше почти пълна кана уиски; всеки си носеше чаша. Капитанът им беше намерил неповредени фенерчета. Хюи и Джоунс мъкнеха кеневирени чували. И макар че приближаваха тихо, жабите ги усетиха. Нощта, която се тресеше от жабешката песен, сега изведнъж потъна в тишина. Мак, момчетата и капитанът седнаха на тревата да пийнат по една последна глътчица и да начертаят плана за офанзивата.

Смел беше тоя план.

Хората положително са ловили жаби от хилядолетия, откакто жаби и хора живеят заедно на тоя свят. И през тези векове се е създала тактиката на нападение и отбрана. С мрежа, с лък, с боздуган или с пушка човекът безшумно (мисли си той) се промъква към жабата. Тактиката изисква жабата да стои неподвижно, да стои съвсем неподвижно и да чака. Правилата на играта налагат жабата да чака до последния миг, когато пада мрежата, когато боздуганът е вече във въздуха, когато пръстът натиска спусъка; тогава жабата скача, цамбурва във водата, спуска се на дъното и стои там, докато човекът си отиде. Така става, така е ставало винаги. И жабите имат пълно право да очакват, че всеки път ще става именно така. Сегиз-тогиз мрежата ги изпреварва, боздуганът ги настига, пушката гръмва и жабата загива, но всичко това от край до край е честно и влиза в играта. Жабите нямат нищо против. Но как можеха да предположат каква ще бъде новата тактика на Мак? Как можеха да предвидят ужаса, който последва? Внезапното блясване на фенерчетата, крясъците и ревовете на мъжете, устремът на нозете им? Всяка жаба подскокна, цамбурна в блатото и подивяла се спусна на дъното. Тогава редицата на мъжете скочи във водата и като удряше с крака, биеше водата и риташе, тръгна в начупена линия из басейна. Обезумели и вдигнати от спокойните си допреди малко места, жабите се впуснаха да плуват пред полуделите шибащи крака, а краката приближаваха. Жабите са добри плувци, но им липсва издръжливост. Събрани в единия край на басейна, най-сетне те бяха сгъстени и притиснати. А краката и диво скачащите тела вървяха подир тях. Шепа жаби изгубиха ума и дума, шмугнаха се между краката, озоваха се отвъд тях и се спасиха. Но мнозинството реши завинаги да напусне този басейн и да си потърси ново жилище в нов край, където не стават подобни неща. И една вълна от умопомрачени, отчаяни жаби, големи, малки, кафяви, зелени, мъжки и женски, една вълна преля над брега, запълзя, заскача и се сборичка. Жабите се катереха по тревата, залавяха се една за друга — малките яхваха големите. Но тогава — о, ужас на ужасите! — фенерите ги откриха. Двама мъже ги засъбираха като ягоди. Редицата излезе от водата, притисна ги в гръб и започна да ги бере като картофи. Десетки, стотици жаби бяха напъхани в конопените торби и конопените торби се изпълниха с изтощени, изплашени и разочаровани жаби, с мокри, хленчещи жаби. Разбира се, някои избягаха, а други се спасиха в басейна. Но в жабешката история никога не бе имало такава масова екзекуция. Жаби с килограми, с десетки килограми. Не ги преброиха, но сигурно бяха шест-седемстотин. Щастлив, Мак завърза гърлата на чувалите. Чувалите бяха мокри, от тях капеше вода, а въздухът бе прохладен. За да не простинат, преди да се върнат в къщата, момчетата седнаха на тревата да изпият още по една глътчица.

Кой знае, едва ли капитанът някога се е веселил така. Той беше задължен на Мак и момчетата. По-късно, когато пердетата се подпалиха и ги угасиха с малките кърпи за лице, капитанът успокои момчетата, че няма за какво да се тревожат. Чувствуваше, че само да искаха, за него ще бъде чест, ако изгорят до основи и къщата му дори.

— Жена ми е чудна жена — каза той с ораторски патос. — Най-чудната жена! Трябвало е да се роди мъж. А пък ако беше мъж, нямаше да се оженя за нея. — Дълго се смя на собствените си думи, повтори ги, потрети ги, изрече ги четири пъти и взе решение да ги запомни, за да ги каже на още много други хора.

Напълни каната с уиски и я подаде на Мак. Поиска да тръгне с тях и да заживее в приюта „Палас“. Реши че ако жена му познава Мак и момчетата, непременно ще ги хареса. Накрая легна на пода и заспа, сврял глава между кученцата. Мак и момчетата си наляха още по една глътчица и го изгледаха сериозни.

— Той ми даде тая кана уиски, нали? — попита Мак. — Вие чухте ли го?

— Разбира се, че ти я даде — потвърди Еди, — чух го.

— Даде ми и кученце, нали?

— Да, и кученце. Избери си от сюрията. Всички го чухме. Защо питаш?

— Никога не съм обирал пияните и няма да ги обирам — каза Мак. — А сега, да се махаме оттук! Ще се събуди, ще му е чоглаво и за всичко ние ще излезем виновни. Повече тук не ми се стои. — Мак погледна обгорелите пердета, пода, лъснал от уиски и кучешки мръсотии, и тлъстата мазнина, която замръзваше но печката. Приближи кученцата, грижливо ги огледа, опипа им костите и мускулите, надникна в очите им, провери челюстите и си избра едно красиво нашарено женско с тъмночервена муцунка и бистри, тъмножълти очи. — Хайде с мен, миличко! — подвикна му той.

Духнаха лампата поради опасността от пожар. Когато напуснаха къщата, небето вече провиделяваше.

— Досега на по-приятна екскурзия не съм ходил — рече Мак. — Но през цялото време си виках да не се върне жена му и тръпки ме побиваха. — Кученцето квичеше в ръцете му и той го скри под палтото си. — Чудо човек! — допълни Мак, — само че трябва да го предразположиш. — И закрачи към мястото, където бяха оставили Форда. — Не бива да забравяме, че правим всичко това за Док. А нещата се нареждат и по всичко личи, че Док е момче с късмет.