Лас Смол
Самотникът (10)

Десета глава

— Запознат ли си със защитното облекло? — попита мъжът, който го раздаваше.

— Да — много сериозно отвърна Клейтън.

— С него можеш да преминеш през огнена стена, но не много широка. Трябва доста да внимаваш. Полезрението ти е ограничено от шлема и ако не гледаш къде стъпваш, жестоко ще се изгориш. И можеш да умреш на място. Разбра ли?

— Да — Клейтън не подкани мъжа да побърза, а внимателно го изслуша.

Сам наблюдаваше.

— Знаеш за палатките. Опаковам ти две. В случай, че се наложи да преминеш през истински огън, външната може да се повреди. Не разчитай на нея — хвърли я. Разбра ли?

— Да — отвърна Клейтън.

Сам и командирът тръгнаха с него. Никой не каза нищо. Качиха се на джипа и бяха откарани при самолета, който ги чакаше с включен двигател. Влязоха вътре, като продължаваха да мълчат. Машината бе отведена до пистата и излетяха.

На Клейтън му се стори, че измина цяла вечност, докато стигнаха зоната на пожара и откриха мястото, където живееше Шели.

Къщата й бе обградена от пламъци. Дърветата горяха вертикално. Забелязаха, че постройката бе все още цяла, а басейнът отчасти пълен.

— Може да е в басейна — предположи пилотът.

— Да — съгласи се Клейтън. — Искам да скоча. Заобиколете, моля ви, от юг, ще се опитам да се приземя източно от къщата. Там огънят е по-слаб.

— Добре — отвърна пилотът и самолетът започна да кръжи над мястото.

Клейтън се приготви.

— Сега — каза пилотът и Клейтън скочи, без да се замисля.

И през ум не му мина, че върши нещо забележително. Единствената му мисъл бе, че трябва да се добере до Шели. Нямаше друг начин да го направи, освен да скочи. Височината на огъня правеше задачата му доста трудна. Надяваше се да се приземи на неголямо, вече обгорено от огъня място.

И тъй като бе много съсредоточен в това, което вършеше, успя да слезе там, където искаше. Беше цяло чудо. Освободи се от парашута, сложи си каската и съобщи по говорителя:

— Тръгвам.

Започна да се промъква през онези участъци, в които огънят бе най-слаб. Ориентираше се добре.

Когато зърна къщата през пламъците, изненада се, че бе толкова близо. Предстоеше му истинско изпитание.

Запристъпва бавно и предпазливо, съзнавайки, че ако падне, това означаваше сигурна смърт. Движеше се изключително внимателно, като броеше оставащите му секунди.

Най-сетне стигна до басейна и я видя.

— Жива е — съобщи по радиостанцията той. Шели стоеше във водата под дъската за скачане. Косата й бе мокра, а очите — широко отворени. Басейнът бе наполовина празен.

Той свали шлема, тежките ботуши и излишното предпазно облекло, но взе със себе си раницата. Слезе по чистите стъпала в плиткия край. Нагази внимателно във водата и се отправи към нея. Шели го позна, отвори уста, но се закашля и отново се потопи.

После се показа и го погледна. Клейтън разбра, че тя плачеше. Той се приближи и я прегърна.

Къщата бе обгорена, но Шели бе изляла толкова много от водата в басейна върху нея, че тя бе устояла. Беше изсъхнала от топлината, а отвън се бе изкорубила и обезцветила. Не беше изгоряла, но ако огънят я бе подхванал, вероятно щеше да унищожи всичко живо наоколо.

Клейтън даде на Шели да смуче навлажнена мента. Тя не отделяше очи от него, хванала го здраво през кръста. Той я повдигна, тъй като бе стъпил на дъното. Дъската за скачане я бе спасила от обгаряне. Както и това, че бе стояла във водата, която беше топла от огъня.

— О, Клейтън — най-после прошепна Шели.

Той я целуна.

Тя започна да трепери от нерви и Клейтън силно я прегърна. Шели не искаше да го пусне и това го забави.

Даде й да смуче още бонбони. Тя изпи една тубичка с вода и направи гримаса. Гърлото й бе раздразнено от дима, който бе погълнала и тя дрезгаво зашепна името му, повтаряйки го много пъти.

— Защо не избяга — попита я Клейтън.

— Имах намерение, но колата ми изгоря. Цигулката ти е в пещерата. Занесох я там.

— Защо не остана в пещерата? — мрачно попита той.

— Мислех, че мога да спася къщата.

— Нищо не е по-ценно от живота ти — каза Клейтън с дрезгав глас.

— Как разбра, че трябва да дойдеш при мен?

— Бяха забелязали Улф, а знаех, че той няма да те остави, освен ако не се налага да ме намери.

— О, Клейтън.

— Тук съм. Ти си добре. Заедно сме. Ето, изпий това — подаде й той бутилка плодов сок.

— С този шлем приличаше на рицар, промъкващ се през огъня — каза тя, след като дълго мълча. — Беше великолепен.

— Изплаших се за теб.

— Аз също. Обичам те, Клейтън.

— Да.

— Кажи ми го и ти. Имам нужда от това.

— Трябва да си разбрала, че те обичам — отвърна той с известна нетърпеливост. — Обичам те, Шели. Животът ми не би означавал нищо без теб. Обичам те с цялото си сърце. Защо, по дяволите, не се махна оттук?

— Сега не е време да ми се сърдиш — предупреди го тя.

— Изплаши ме до смърт — стисна зъби той. — Имам право да ти се карам. Постъпила си глупаво, едва не погуби и двама ни!

— Предполагам, че си прав — Шели го погледна и от очите й покапаха сълзи. — Съжалявам. Но сам виждаш, че съм направила каквото е било необходимо и нищо нямаше да ми се случи. Не трябваше да рискуваш живота си и да идваш тук.

— Но аз те обичам — почти изръмжа той. — Ще те заведа в колибата си и ще закова вратата, така че да не можеш да направиш нищо друго, освен да се омъжиш за мен и да заживеем завинаги заедно.

— Предложение ли ми правиш?

— Как ти звучи? — с раздразнение попита Клейтън.

— Мисля, че можеше да го направиш и по-добре.

— Ако падна на колене, ще се удавя.

— О, Клейтън — заповтаря отново тя. Извади ръцете си от водата, прегърна главата му и го целуна с голяма любов.

— Ти си една проклета досадница — каза той, като отвърна на целувката й и силно я прегърна.

Тя се засмя, като се давеше и кашляше.

Не след дълго Клейтън я остави под дъската за скачане и излезе от басейна. Огледа пръскачката и се почуди дали ще проработи. Опита, помпайки с един крак и напръска наоколо, после намокри и къщата. Дори и от мястото си Шели виждаше как капките вода танцуват и съскат.

Помпата бе оградена с бетонни стени и бе оцеляла. Клейтън я пусна да пълни басейна. Това ставаше бавно и продължително, но тя се изключваше автоматично.

Той пръскаше изгорялата земя между басейна и къщата, когато Шели реши да излезе. Тя се движеше внимателно и трепереше почти неудържимо. Клейтън бе свикнал с близостта на огъня, но за Шели това беше нещо ново и тя бе изпаднала в шок.

Наложи се да ритне вратата, преди да въведе Шели в къщата. Някои прозорци се бяха пукнали от топлината и вътре бе задимено и горещо. Топлината щеше да се отрази добре на Шели. Тя се съблече и намери топли дрехи и вълнени чорапи.

Като се изключи фасадата, няколкото прозореца и дима вътре в къщата, други поражения нямаше. Клейтън взе един чаршаф, изнесе го навън и го постла на земята. Това беше сигнал за самолета, че са добре. Когато той прелетя отгоре, Клейтън стъпи на чаршафа и вдигна ръка да му махне. В отговор самолетът поклати крилата си.

Клейтън продължи да пръска къщата и земята в близост до нея. Извън този периметър огънят тлееше и въздухът бе задимен и неприятен за дишане.

Шели повика Клейтън да се нахранят.

— Когато стане възможно, ще отидем в пещерата — каза й той. — Смятам, че там ще бъдем по-добре.

— Съгласна съм.

Клейтън прегледа обувките й и й избра едни ботуши. Малко преди да се стъмни, те поеха по пътеката към южния склон. Тя не беше много затрупана с отломки, тъй като повечето от дърветата бяха останали прави. Игличките им бяха опърлени, а някои от клоните се бяха оголили. Макар и странно, в гората имаше почти незасегнати участъци, подминати от развилнелия се пожар. Двамата можеха спокойно да преминат.

Спуснаха се по склона, по все още свободната пътека. Възходящото течение бе поизчистило въздуха и се дишаше по-лесно. В пещерата беше още по-добре. Те разстлаха прибраните там черги и си направиха легло. Съблякоха се и си легнаха.

Шели се сгуши в топлината му, но той не каза нищо.

— Радвам се, че дойде да ме вземеш, не зная какво щях да правя без теб — честно призна тя.

— Всичко щеше да бъде наред — увери я Клейтън. — Постъпила си точно както трябва, като се изключи глупавата ти приумица да останеш там. Дойдох, защото исках да съм сигурен.

— Не знаех какво да правя по-нататък. Нямаше да се сетя да напръскам къщата отново и да дойда в пещерата. Радвам се, че си тук — нежно му се усмихна тя.

— Аз също.

— Обичам те, Клейтън.

— Наистина ли?

— Съмняваш ли се в това?

— Каза ми да не се връщам, докато не ти обещая, че няма да преследвам тези мъже — Клейтън почувства, че тя леко се наежи. — Те са мъртви — съобщи й той. Шели ахна и Клейтън почти неохотно призна: — Не съм ги убивал.

— Как умряха? — попита тя, след като мълча известно време, смаяна от новината.

Той й разказа за случилото се и че не може да разбере, защо се бе опитал да ги спаси.

— Всичко е свършило — рече тя. — Ти си приключил с това. Гордея се с теб. Макар и да изпитваш угризения, Клейтън, постъпил си правилно. Съвестта ти е чиста.

— Не мога да приема успокоенията ти, тъй като не зная защо се опитах да ги спася — бавно отвърна той.

— Всичко е свършило — утеши го Шели. — Забрави за това. Не носиш никаква отговорност.

— Не.

Тя го прегърна, докато той лежеше буден. Но Клейтън не продума повече, нито се помръдна. А когато Шели се опита да се гушне в него, той не отвърна. Най-накрая тя заспа. На сутринта, когато погледнаха навън, светът беше побелял. През нощта беше валял сняг. Шестте сантиметра ранен сняг бяха сложили край на пожарите. Лятото бе свършило.

В пещерата останаха два дни и през това време слънцето стопи снега. Клейтън взе цигулката си, повъртя я в ръцете си, но не засвири. Той преброди местността и отиде в къщата за храна. Шели седеше в пещерата или край пътеката. Клейтън не искаше тя да ходи в къщата и да диша още дим.

Той не говореше и се държеше на разстояние. Не можеше да се отърси от объркването си за начина, по който реагира на случилото се. Не знаеше защо изпитва тази странна летаргия.

Шели го наблюдаваше. Той не се обръщаше към нея, целувките му бяха разсеяни и не правеше любов с нея.

— Хайде да отидем да видим дали колибата ти е все още на мястото си — предложи тя.

— Добре — съгласи се Клейтън.

Те почистиха одеялата и чергите й. След като прибраха останките от храната, двамата влязоха в къщата й. Там той подбра дрехите, които щяха да й бъдат нужни за пътуването, и тръгнаха.

В края на втория ден стигнаха до една поляна. Клейтън спря и каза на Шели:

— Оттук започват нашите земи. Това е планината Мастърсън.

— Впечатляваща е — възкликна тя, поглеждайки неравните, разпрострели се надалеч върхове.

— Красива е.

— Да — съгласи се Шели.

На прага на вратата ги чакаше Улф!

— Значи се върна в къщи! — засмя се Клейтън и вълкът му отвърна също с усмивка. — Ела тук, момче.

Улф отиде при Клейтън с увиснал нос. Господарят му коленичи и го прегърна, като рошеше козината му и му говореше.

— Няма нужда да съжаляваш. Виждаш ли? Получих съобщението ти. Тя е тук. Не трябва да се срамуваш. Ти успя. Чух, че ме търсиш. Отидох да видя какво става, но тя се беше оправила и без мен. Благодарен съм ти за това, което направи.

Вълкът седна на задните си лапи и се усмихна на Клейтън, очевидно разбирайки думите му.

Клейтън влезе в колибата и се огледа. Всичко стоеше непокътнато. Той се намръщи при вида на изскокналата пружина на канапето, запали една лампа и отвори вратата на Шели. Тя беше отвън и чакаше.

Клейтън се приближи до нея, вдигна я на ръце и каза:

— По телевизията съпругът пренася жена си през прага на къщата. Искам да го направя и аз.

— Съпругът ли?

— Да — погледна я той и я притисна до гърдите си. После я отнесе в колибата без усилие. Улф остана отвън. — Виждаш ли, разбира, че не трябва да влиза вътре.

— Но през нощта ще е студено.

— Не разглезвай вълка ми — сгълча я Клейтън. — Трябва да отида в избата за дюшека. Тя не е толкова добра, колкото твоята пещера, но там нещата са на сигурно място.

— Ще ти помогна — изяви желание тя.

— Просто дръж вратата отворена.

Двамата мълчаливо почистиха върнатите обратно предмети и ги поставиха на местата им.

Клейтън огледа грубата колиба, която баща му бе построил, а майка му бе подредила. Отправи взор навън към земята на баща си, която бе хранила Мастърсънови в продължение на триста години и разбра, че е част от дълга поредица от хора. Той не беше самотник. В него имаше по малко от всички тях. Погледна Шели и осъзна, че тя също бе наследница на някакъв род и че тези родове се обединяваха чрез тях. Сега, те двамата образуваха друго цяло. Той не беше самотник, просто бе живял сам.

Пиха какао с консервирано мляко и хапнаха малко от провизиите си. Той й показа, че има фризер и помещение за опушване на месо, както и запасите си за зимата.

— Ти ще останеш тук през зимата? — попита тя.

— А ти няма ли да останеш?

— Ами, не съм взела много неща със себе си — призна Шели. — Ще имам нужда от някои вещи.

— Можем да се сдобием с всичко каквото ни трябва от Гасп. Например бельо, чорапи и брачно свидетелство.

— О, така ли?

— Нали си спомняш, че имам намерение да закова вратата?

Шели повдигна вежди учудена.

— Ще правя любов с теб цяла зима.

— Разбирам.

— Все още не, но ще разбереш, Шели. Смятам, че си била права в преценката си за мен. През последните дни доста мислих за родителите си и осъзнах, че в известен смисъл те са си отишли завинаги. От друга страна, те винаги ще бъдат част от мен. И тази част бих искал да споделя с теб. Те ме научиха да обичам, да бъда горд и да имам чувство за отговорност. Това са нещата, които мога да ти дам.

— О, Клейтън.

— Ела при мен.

Тя отиде при него и той започна да я целува, прегръща и милва. Свали покриващите я дрехи, които му пречеха и не му позволяваха да я докосва и я отнесе на леглото си.

Започна да й говори колко е красива и колко много я обича. Показа й начините, по които харесваше да я люби. Тя беше шокирана и се възпротиви.

Но той я зацелува по най-различни възбуждащи начини и й зашепна изгарящи думи, които я накараха да се задъхва, извива и да му помага. Клейтън водеше ръцете й натам, накъдето той искаше, и тя през цялото време протестираше, че е ужасен и се смееше.

Тялото й бе разгорещено и възбудено и движенията й бяха упойващи, изпълнени с намеци. Клейтън трепереше от нетърпение.

Ръцете й го докосваха, гъделичкаха и галеха, докато неговите я масажираха, разтриваха и се виеха около нея. После той ги взе в своите и ги прокара по-смело по тялото си. Шели придоби сериозно изражение, клепките й натежаха и тя се задъха.

Дишането на Клейтън също се учести, а диханието му изгаряше. Погълнат от страстта си, той трепереше като лист.

Когато се сля с нея, тя изпъна тялото си докрай, за да усети цялото му същество. Клейтън се почувства обграден от любовта й и разбра, че тя бе всичко, от което имаше нужда и което желаеше. Тази съвършена жена, която разпозна веднага щом я видя и осъзна, че ще му принадлежи.