Лас Смол
Самотникът (1)

Първа глава

През август тази година пожарите започнаха да се разрастват и Клейтън Мастърсън, също като другите същества, се спусна от планинските склонове западно от Йелоустоун.

Преди да напусне дома си, той отнесе снимката на родителите си и семейната Библия в избата отвън. После изнесе дюшека, юрганите, триона, телевизора и антената, капаните, пушките, тенджерите и тиганите — и ги прибра при другите неща в избата, издълбана от прапрадядо му в една подземна скала. Затвори дървената врата и я покри с пръст.

В източната част на планините Роки, където Клейтън живееше, трудно можеше да се намери истинска пръст. Земята в гората беше осеяна с борови иглички и гниещи листа.

Преди време беше докарал пръст от ливадите, за да покрие с дебел пласт ниската си колиба и поддържаше покрива й чист. Баща му често повтаряше правилата за оцеляване: „Оръжията, инструментите и покривът трябва да са чисти, а ножовете — остри.“

Майка му го съветваше: „Бъди чист. Дръж дома си подреден.“

А баща му го предупреждаваше: „Когато ходиш на лов, натърквай се с треви. Животните усещат мириса на кафе, тютюн, лук и сапун.“

Клейтън ги бе послушал. Не беше позволил на шубрака да се разрасне, та огънят да го обхване лесно при пожар, така че колибата беше в безопасност, освен ако буйният вятър не превърнеше пламъците в огнена буря. В такъв случай, нямаше спасение.

Клейтън хвърли последен поглед наоколо. Земята беше притежание на Мастърсънови от началото на осемнайсети век. Ако огънят преминеше оттук, скалата и пръстта вероятно щяха да запазят скривалището му в пещерата. Щеше да се наложи да построи отново колибата, както неведнъж бяха правили дедите му. Това бе неговият дом, неговото място в света. Щеше да се върне, когато огънят бъдеше овладян.

Клейтън сложи в раницата си парче сушено месо и от специалната смес от овесени ядки, приготвяна от майка му. Прибави резервни дрехи, одеяло и внимателно увитата си цигулка. После свали пушката си. Беше готов. Подсвирна на Улф и му сложи широкия жълт нашийник. Така щеше да личи, че вълкът е опитомен. Тръгнаха надолу.

В това отдалечено място Клейтън не срещаше хора, освен ако не му трябваше нещо от града. Беше саможив и рядко слизаше в „цивилизацията“. Не знаеше как да се държи с хората и се чувстваше не на място.

Но родителите му го бяга научили на отговорност. Мъжете в семейството бяха участвали във всички войни на страната и докато майка му била дете, баща му се биел във Виетнам. „Всеки трябва да помага, дори ако не е съгласен със ставащото — казваха му те. — Това е нашата страна. Не може просто да седим и да не изпълняваме дълга си.“

Именно поради убеждението на родителите си, че човек е част от цялото, предишната година Клейтън бе изкарал курс за пожарникари. Също като тях беше доброволен наблюдател. Повечето планинци бяха такива. Имаше радиостанция, по която съобщаваше за нещо подозрително на лесничеите, чиито територии бяха недалеч на изток.

Клейтън мина покрай лесничея в пожарната кула. Не бяха разговаряли никога, тъй като не искаше да му се натрапва. Но вълкът му знаеше, че мъжът има кучка. Тя винаги излизаше на верандата и заставаше до стопанина си, като гледаше Улф и въртеше опашка. Улф също се вторачваше в нея.

Не след дълго Клейтън стигна Гасп. Градчето наброяваше около тридесетина души и двупосочното шосе беше единственият път, минаващ през него. Имаше бензиностанция, универсален магазин, кафене за пътниците, а зад тези сгради се намираха няколко къщи.

Скоро Клейтън разбра, че в Гасп нямаше никой. Преди винаги се намираше някой, който да вдигне ръка за поздрав и той с изненада установи, че това му липсваше. Почувства се почти изоставен. За един самотник, това беше странно.

Защо му се струваше, че светът го бе изоставил? Застана насред празния град и се огледа. Как можеше в един град да е толкова пусто, когато в гората, където нямаше хора, никога не беше?

Клейтън бе почти на тридесет години. Силен. Широкоплещест. Мъж. Беше с тъмна коса и зелени очи. Откакто една пума раздра с нокти лицето му, носеше брада. Тя не покриваше всички белези, но тези, които се виждаха, бяха едва забележими. Повечето от градските мъже, които даваха по телевизията, не бяха с бради. Ето защо Клейтън остана с убеждението, че жените не харесват космати мъже.

Те искат такива, които изглеждат добре. Е, може би не всички жени. Познаваше един мъж — Стинки, който беше най-грозното и най-мръсно същество, което някога бе виждал. И макар името му да означаваше Миризливец, беше се сдобил с булка по обява. Някаква жена бе пуснала съобщение, че търси съпруг и старият Стинки дойде при Клейтън.

— Чух, че пишеш хубаво — Клейтън потвърди. — Искам да напиша писмо на тази жена — обясни Стинки. — Ще го направиш ли вместо мен? Ще ти дам тази кожа.

Рисовата кожа беше красива.

— Законът не позволява да се убиват рисове.

— Този го блъсна кола и гръбнакът му се счупи. Получих разрешение за него.

И така Клейтън написа писмото.

След около година срещна Стинки с жена, която носеше товар на гърба си. Стинки й каза:

— Това е той. Той написа писмото.

Беззъбата жена му се ухили. Беше силна, груба, но съпругът й беше доволен от нея. Тя беше толкова различна от майката на Клейтън, че оттогава той се отнасяше с пренебрежение към обявите за женитба.

Клейтън бе непокварен, но беше гледал телевизия. Бе виждал мъже с жени и като ги гледаше, усещаше тялото си да се напряга и изпълва с желание. Но той не знаеше как да общува с жени. В града под планината някои жени го заглеждаха, но смяташе, че те презират мъжете, които като него живееха сами в планината. Той не знаеше как да ги заговори.

На слизане от планината двамата с Улф забелязаха два самеца над пътя. Борбата помежду им все още не беше сериозна, но те се упражняваха за битката, която щеше да започне в периода на разгонване. Улф не беше гладен и не обърна внимание на животните, но Клейтън разбираше растящата им потребност от чифтосване. Неговата собствена продължаваше през цялата година и в зимните нощи, и в дългите летни дни, той крачеше неспирно, нетърпелив в самотата си.

Чудеше се дали някога ще опознае някоя жена. Дали ще почувства ръцете й върху себе си? Щеше ли да му разреши да я погали със своите? Коя ли щеше да е тя? Коя ли жена щеше да го обикне?

Никога не си беше представял загадъчната жена от мечтите си. Във въображението си не виждаше някакъв ясен образ, но тя сигурно съществуваше някъде. В самотните си нощи бе започнал да вярва, че ще я открие. Разрастващите се горски пожари бяха добро извинение да отложи търсенето.

Вратите в Гасп никога не се заключваха. Ако някой искаше да влезе, можеше да го направи, защо да го изкушават да чупи прозорец или да съсипе някоя врата? Клейтън влезе в тихия празен магазин и се огледа. Нямаше нужда от нищо.

Вниманието му привлякоха стойки с няколко красиви женски рокли и той бавно се приближи към тях. Разгледа ги и тъй като нямаше никой, си помисли, че би могъл да ги докосне, без това да изглежда странно. Направи го. После отиде до чекмеджетата зад тезгяха. Бавно започна да ги отваря, докато откри дамското бельо. Ефирните одежди се бяха побрали в едно от тях. Той внимателно сложи ръцете си върху коприната и се усмихна, като поклати глава при мисълта за онази, която носеше нещо толкова оскъдно.

Какво ли щеше да е един мъж да подари на жена подобно бельо… и да я види облечена в него?

Внезапно Клейтън чу шум от приближаващ се камион и затръшна чекмеджето. Изтича навън и махна на шофьора да спре. Мъжът го изгледа предпазливо.

— Към пожарите ли си тръгнал? — попита Клейтън.

— Да.

— Ще ме качиш ли?

— Отзад.

Клейтън разбра. Мъжът не желаеше той и вълкът да се возят в кабината. Не беше сигурен в непознатия и не знаеше дали да му се довери.

— Задължен съм ви — усмихна се Клейтън. Докосна натрупания товар в камиона. Улф се поколеба за малко, после скочи без усилие. Клейтън взе раницата си и се метна на претъпканата платформа. Поразмести някои неща, за да освободи място за себе си и Улф. — Готово — той придърпа вълка по-близо и чукна на стъклото, че е готов. Нахлупи здраво износената си шапка и камионът се понесе далеч от Гасп.

Пътуваха дълго. Освен в Гасп, Клейтън беше ходил само в Джаксън. Сега гледаше дългия, виещ се път и се чувстваше като пътешественик. Околността беше красива. От камиона се виждаше повече и не трябваше да се оглежда.

Чувстваше, че започва приключение, което можеше да промени живота му. Обзе го радостно оживление. Разтърка козината на Улф и високо се засмя, вълкът също тихичко се засмя.

Накрая стигнаха до една ливада, където беше установен лагер за доброволците. Клейтън благодари и свали вълка и вещите си от камиона. Мъжът продължи. Клейтън се завъртя и внимателно навлезе в претъпканото с хора поле, където организираха доброволците… и я видя!

Сред цялата бъркотия забеляза именно нея. Светът замря и всеки звук и сянка придобиха значение. Тя бе мечтата му. Беше съвършена. Той се вторачи в нея, леко разтворил устни, както при лов, за да не го издаде развълнуваният му дъх.

Движенията й му се сториха като музика. Формите й бяха неземни. Искаше му се да отиде и да коленичи, пред нея като рицарите от миналото. Но мъжете по телевизията не постъпваха така. Те се приближаваха до жените, усмихваха се самоуверено и казваха нещо остроумно.

Клейтън простена отчаяно. Как можеше да я спечели? Не притежаваше умението да говори, с което да предизвика интереса й. Затова наблюдаваше от разстояние. Без всякаква надежда. Щом тя пренебрегваше тези умни мъже, как той, Клейтън Мастърсън, можеше да привлече вниманието й?

Смеещите, шегуващи се мъже произнесоха името й. Нарекоха я Шели. Без да им обръща внимание, тя бързо извади сандвичи и плодове. Беше съвършена. Вятър развяваше дългата й руса коса. Очите и бяха сиви…

— Доброволец ли сте? — прекъсна съня му някакъв груб мъжки глас. Клейтън се намръщи леко и погледна уморения, намръщен и нетърпелив мъж.

— Да — отвърна той.

— Имате ли опит?

— Да.

— Отидете при онзи камион — нареди мъжът. — Ще ви дадат дрехи и снаряжение. Докладвайте на онзи мъж, там до масата. Кучето ваше ли е? А това е вълк!

— Няма проблеми — успокои го Клейтън. — Прави каквото му кажа.

— Какво ще прави, докато работите? Може да ви няма с дни.

— Не се безпокоите — обясни Клейтън. — Ще дойде с мен или ще остане, където му наредя.

— Трябваше да го оставите вкъщи.

— Нямах възможност — сви рамене Клейтън.

— Какъв опит имате?

— Миналата година изкарах курс за пожарникари.

Очите на мъжа проблеснаха заинтересовано.

— Чудесно! Можем да ви използваме.

Клейтън мислеше, че ще го изпратят веднага, но групата имаше няколко дни да се ориентира и чакаше нареждания. Всеки доброволец получи защитно облекло и беше инструктиран как да го носи и пази. Раздадоха им инструменти и им показаха как да ги използват. Поръчаха им да внимават, да не се отделят от групата и им обясниха какво да правят, ако това се случи. Отговаряха един за друг.

На доброволците бяха показани карти и им беше разказано за пожарите. Ръководителят им се казваше Спиърс.

— Това е четвъртата година на най-ужасната суша в историята на тази страна — обясни той. — Въпреки че дърветата са зелени и са пълни с мъзга, липсва влага.

Миналата пролет беше спаднала до двадесет-тридесет процента. Обикновено е осемдесет. С горещата пролетна вълна и намалелите наполовина валежи ни грози беда. Храстите могат да издържат на суша една година, на втората — става лошо и сега ни очаква бедствие. — Спиърс пристъпи от крак на крак и продължи сериозно. — Критикуваха ни много, че не сме гасили пожарите, предизвикани от гръмотевици. В миналото са били потушавани до един, но след близо сто години такава практика, горските резервати са се превърнали в барутни погреби от изсъхнали дървета и купища храсталаци, чакащи само някоя искра. Сега си плащаме за намесата в естествените пожари. Ще се занимаваме главно с ограничаване на достъпа на пожарите до населените места и градовете. Ще почистваме ивици земя около тях. Вие сте тук да спасявате къщи и градове. Очаква ни дълга и тежка работа. Молете се за хладно време и дъжд. Благодаря ви за доброволното участие. Зная, че нямате търпение да започнете, но трябва да сме сигурни, че сте наясно какво се изисква от вас. Така че, ще обучим новите и ще опресним уменията на тези, които скоро не са участвали в гасене на горски пожари. Предстоят ни много тежки един или два месеца — останалата част на август и през септември. Почивайте, когато можете, яжте, когато можете, и спете, когато ви се удаде възможност. Ще има подвижни душове. Грижете се за хигиената си и внимавайте с раните и мехурите. Имаме добър екип за бърза помощ. Някакви въпроси?

Въпроси никога не липсваха, но този път всички мълчаха.

Клейтън забеляза, че Шели помага за разтоварването на храната от камиона, предназначена за обяда на групата. Приближи се малко, за да може да я наблюдава. Беше безупречна и изглежда не подозираше за вниманието му. Работеше бързо, съсредоточена в пренареждането на сандвичите, млякото и кафето. Дори не го погледна.

Клейтън прибра картонената си чиния в раницата и се отпусна нехайно. Тя никога нямаше да се досети, че я наблюдава. Той беше незабележим.

Улф също я гледаше.

Клейтън не я изпускаше от очи и видя уплахата й, когато съгледа Улф. Тя попита нещо ръководителя на групата. Той й отвърна с жестове и докосна гърлото си, така че Клейтън разбра, че й обяснява за нашийника на Улф.

След вечеря Шели поговори на вълка. Той винаги беше близо до нея, когато наоколо нямаше никой. Клейтън искрено се дразнеше, че вълкът проявява така открито интереса си, докато той стоеше настрана и се преструваше, че гледа другаде. Скоро забеляза, че наоколо има други, не така незабележими като него мъже, чиито очи бяха вперени в Шели.

Клейтън я видя да му дава парче риба тон. Тя протегна ръка и го подкани, но вълкът не се приближи и тя му го хвърли. Той внимателно го проследи и видя къде падна, но не отиде да го вземе. След малко вълкът обърна глава и погледна господаря си. Клейтън му кимна. Той се изправи, доближи се до рибата и внимателно я помириса, после отново вдигна очи към господаря си. Клейтън повторно му даде знак. Вълкът внимателно я взе в устата си и отиде при Клейтън, който му разреши да я изяде.

Клейтън погледна към Шели, за да й даде да го разбере, но тя беше отишла да си върши работата и не му се удаде да й покаже кой е собственикът на вълка. Е, ще имат още един или два дни. Чудеше се дали не може да използва вълка като повод да говори с Шели. По телевизията беше виждал мъже да правят това с кучета. Обикновено поводът беше кучето на жената, някое симпатично кутре. Дали вълкът можеше да го замести? Какво щеше да й каже? Нямаше представа.

Клейтън извади цигулката си от калъфа и я понесе, следван от Улф. Като измина известно разстояние, седна на земята и засвири. Вълкът се отдалечи малко, легна и положи глава върху лапите си, наблюдавайки Клейтън.

Стоеше на разстояние, за да го пази. Оттам можеше да чуе всеки съмнителен звук.

Така че той забеляза, когато хората започнаха да идват и да застават да слушат. Клейтън беше толкова погълнат от музиката, че не ги видя.

Свиреше с цялата си душа. Както винаги. Цигулката беше на прапрадядо му, а песните и мелодиите, заучавани от роднините му, бяха отдавна забравени. Предаваха ги от бащи на деца през годините и Клейтън ги бе научил от дядо си.

Тук в гората той свиреше, както испанците правеха под балконите, възпявайки любовта си. За Шели. Далече от нея, без тя да го чува, Клейтън свиреше за Шели.

Беше ли музиката му достатъчно добра за нея? Никога досега не бе свирил за друга жена, нито за някоя друга жива душа след майка си и баща си — но вече не си спомняше това.

Започна да свири танците, радостните танци от роднинските събирания в колибите през всичките минали години. За възхитената публика наоколо някои звучаха познато, но малко променени. Ритъмът, примамливото потракване на токовете бяха същите.

Свиренето винаги носеше изцеление за душата на Клейтън. То много пъти беше играло важна роля в живота му. А това беше първия път от доста време насам, когато изпълняваше радостните песни, звучащи в кръвта му. Той свиреше за Шели. Шели. Дали бе кръстена на поета? Той завърши песента със замах и замлъкна. Ще съчини песен за…

Последва буря от ръкопляскания, свиркане и викове: „Още!“

Клейтън се обърна стреснат. После се засмя в отговор на смеха им, изправи се и се поклони.

— Бис! Браво! — крещяха те и отново: — Още! Още!

Той направи една-две крачки замислен, после извика:

— Хванете партньора си, до-си-до, завъртете дамата си, започваме! Кой ще пее?

Клейтън не знаеше думите. Само музиката. Но се намери една певица и започнаха да танцуват. Отначало съвсем малко хора, после се включиха и други и накрая се оформиха няколко двойки. Някои мъже се плъзгаха, имитирайки жени, и партнираха на други мъже. Чуваха се викове и смях, беше забавно.

И Шели танцуваше. Всички искаха да танцуват с нея и Клейтън с мъка продължаваше да свири леко и весело. Изгаряше го ревност. Дълбоко в себе си той се срамуваше от унизителното чувство. Но цялото му останало същество ревнуваше.

След като бяха танцували един час, Клейтън спря да свири и отново се поклони на аплодиращата го публика.

— Още — молеха те. Но той се усмихна и поклати глава. — Още! — увещаваха го те, но той каза:

— Друг път.

Така отговаряше майка му, когато беше малък и настояваше за още една приказка. Чудеше се какво ли би било мнението й за Шели.

Клейтън видя, че тя отиде при вълка и се наведе към него. Той хвърли бърз поглед на господаря си, за да се увери, че е добре; седна изправен като джентълмен и се вгледа в жената с интерес. Тя му протегна ръка да я подуши и вълкът вежливо я прие. Гласът й бе мек и успокояващ и той й позволи да докосне главата му, като отново обърна поглед към господаря си.

Клейтън изпита желание да е на неговото място.

Преди да успее да отиде при тях, пътят му бе пресечен от непознати, които сега имаха чувството, че го познават и могат да му задават въпроси. Коментарите им бяха импулсивни и изискваха отговор.

— Къде се научихте да свирите така? — попита един.

— От дядо си.

— Повечето неща не са ми познати — каза друг. — Ваши ли са?

— Не, предавали са се в семейството ми. Роднините ми от дълго време живеят тук.

— Не е чудно, че си пожарникар — изкоментира още един. — Сигурно всичко тук наоколо ти изглежда като свое.

— Да.

— Ще ти помогнем да го спасиш — подкачиха го те.

Той не знаеше как да отговори на закачките им, затова се усмихна. Но когато вдигна очи, Улф беше сам. Тя бе изчезнала.

— Това е истинска цигулка — каза един, докато другите коментираха.

— Собственост е на семейството ми от много, много отдавна.

— Прекрасна е — застана пред Клейтън задъхана дребна червенокоска и впери поглед в него.

Той се изчерви и не можа да каже нищо. Удаваше му се възможност да се упражни, а езикът му не се развързваше. Причината бе, че не му идваше нищо наум. Мозъкът му бе парализиран. Клейтън й се усмихна. Тя му отвърна и отмина. Усмивката му беше достатъчна.

Спомни си как кучката стоеше на наблюдателната кула и се усмихваше на Улф, а вълкът само я беше погледнал. Може би мъжете не бяха длъжни да са разговорливи. Може би просто трябваше да прояви интерес?

Той беше в групата, връщаща се в лагера. Клейтън не само се движеше с нея, той беше част от нея. Хората говореха за него и това му беше много приятно.

Тъй като повечето доброволци бяха млади хора, преди лягане им раздадоха лека закуска.

— След половин час осветлението да е загасено — извика Спиърс. — Нахранете се…

— И си измийте зъбите — провикна се някой.

Чуха се смехове.

— Благодаря ви, че ни напомнихте — отвърна Спиърс. — Пъхайте се в чувалите и заспивайте. Без приказки. Трябва да сте отпочинали. Лека нощ. Благодаря за музиката, Мастърсън.

Клейтън се изчерви, като се усмихна доволно, че го бяха отличили. Нареди се с другите, но те се отдръпнаха и го пуснаха пръв, задето бе свирил толкова усърдно. Той се притесни от това, тъй като искаше да стои и да гледа Шели, докато другите избират кифлите и питиетата си. Все още не можеше да отговаря с лекота. Учеше се как да се държи. Усмихна се и това изглежда бе достатъчно.

Той пръв стана от масата. Чувстваше се неловко да яде там, затова взе кифлите и млякото и отиде при спалния си чувал. Беше го сложил малко настрани от другите заради Улф. Седна на земята и раздели лепкавия сладкиш с вълка.

— Не е полезно за теб — прошепна му той.

Но вълкът само се облиза и се усмихна.

— Ако си истински помощник, ще отидеш там и ще я доведеш при мен.

Вълкът погледна към Шели, която изваждаше останалите кифли.

Струваше му се, че Улф разбира думите му. Клейтън се подсмихна. Какво можеше да знае един вълк за отношенията между мъжете и жените? Тогава си спомни за кучката на кулата. Как бе възможно да е толкова различен от вълка?

Сънува Шели. Забиваше пръстите си в тила на вълка, представяйки си, че е гъстата коса на Шели и промърморваше в съня си. Тя се обърна и го близна по носа, а спящият Клейтън се изненада, че езикът й бе толкова дълъг и грапав.