Лас Смол
Самотникът (9)

Девета глава

— Доколко си запознат с тази част на околността? — попита го лесничеят.

— Имам карта — Клейтън я извади от джоба си и я разтвори.

— Ние сме тук — посочи лесничеят пътя. — Както виждаш, ако „ловците“ са тръгнали по дясното отклонение, могат просто да изчезнат. Лявото разклонение се връща директно на главния път. Няма начин да се измъкнат оттам. Или ще се върнат, или ще продължат. Така че, ако дойдат насам и огънят е блокирал дясното отклонение, могат да продължат само по лявото и ще попаднат право в ръцете ни. — Той замълча, вперил в Клейтън изучаващ поглед. После каза твърдо: — Ако дойдат насам, пусни ги да продължат към нас.

— Нямат голям избор — избегна отговора Клейтън. — Спокойно биха могли да минат оттук.

— Не ти вярвам, че ще ни изчакаш. Не можеш да го направиш сам. Скоро ще се върна.

Клейтън отстъпи назад и проследи с поглед лесничея, който пое по лявото отклонение и изчезна.

В този момент дотича Джим, едно момче от групата, и съобщи на Клейтън:

— Хуан смята, че огънят ще прескочи. Вятърът се усилва. Поръча да се обадиш и да им кажеш, че пътят няма да го спре.

— Добре — Клейтън отиде до камиона и предаде съобщението. Постави микрофона обратно и каза: — Току-що ме информираха, че там долу мокрят къщите. Ако огънят наистина прескочи, ще трябва да евакуират хората. Да тръгваме.

— Клей! — друг член на групата, Отис, пристигна тичешком. — Огънят прескочи пътя!

— Идвам веднага — извика Клейтън. — Ти съобщи за станалото — бързо нареди той. — Аз ще отида… Кой, по дяволите, е това?

Пикапът се движеше надолу по пътя, двигателят му гърмеше странно високо и заглушаваше рева на огъня. Клей изтича насреща му и развя оранжевия флаг, сочейки лявото отклонение. Камионът леко намали.

Тогава Клейтън видя вътре тримата убийци. На седалката лежаха наредени на куп поне пет великолепни антилопи с разклонени рога.

Клейтън замръзна.

В настъпилата странна тишина, той видя как мъжете се вторачиха в него и в очите им нещо проблесна. Те го познаха.

За секунди останаха неподвижни.

Бяха попаднали в ръцете на Клейтън Мастърсън. За кратко време по лицата им се изписа уплаха и те зяпнаха ужасени. Шофьорът смени скоростите и камионът се понесе напред.

Ако Клейтън искаше да си отмъсти, трябваше само да им посочи дясното отклонение и огненият ад щеше да ги довърши.

Но той не можеше да го направи.

Тъкмо когато Клейтън им сигнализира да завият наляво, лицата им се изкривиха и те изръмжаха в злобно мълчание. Шофьорът насочи пикапа към Клейтън и се опита да го удари, но той отскочи в канавката.

И те завиха надясно.

— Не! — изкрещя Клейтън. Стана и се втурна след камиона, като развя оранжевия предупредителен флаг и завика: — Спрете!

Но черният пикап увеличи скоростта си. Премина ревящ през издигнатата барикада и полетя надолу по дясното отклонение към завоя.

— Какво им става? — викна Отис. — Направиха го нарочно! Боже мой! Те ще се изпържат!

Клейтън хукна към камиона, паркиран зад училищния автобус, и изкрещя на двамата мъже:

— Побързайте! Искам ги живи!

Те се качиха вътре и Отис веднага се обади да докладва. Клейтън запали двигателя, заобиколи автобуса и ги последва.

— Един черен пикап се опита да отстрани Клей от пътя и премина през барикадата, като зави нагоре по дясното отклонение. Огънят е прескочил пътя точно след завоя и те ще се озоват насред него, преди да се опомнят къде са попаднали. Следваме ги.

— Клейтън стреля ли по тях? — тихо попита лесничеят.

— Какво! — нетърпеливо извика Отис. — Що за глупав въпрос? Нещата са сериозни! В пикапа има трима души, които карат около пет антилопи отзад. Клей им каза да завият наляво, но те се опитаха да го ударят и преминаха през барикадата по дясното отклонение. Чуйте ме! Огънят прескочи пътя и тези мъже сигурно вече са се изпържили. Вятърът се усилва и това може да доведе до огнена буря. Слушате ли ме?

— Идваме — отвърна тих глас.

— Чу ли го? — раздразнено каза Отис и окачи микрофона. — „Клейтън стреля ли по тях?“ Намерил време за шеги.

— Той говореше сериозно — рече Клейтън.

— Говорил е сериозно? — Отис млъкна и се наведе напред, за да види лицето на Клейтън. — Хайде бе.

— Тези мъже убиха родителите ми преди повече от четири години и аз искам да ги хвана.

— Но ти им каза да завият наляво — несигурно рече Отис.

— Не беше нарочно, просто така се получи. Ако останат живи, искам да ги заловя.

Тримата замълчаха, а камионът се понесе бързо по дясното отклонение.

Още не бяха стигнали до завоя, когато се разнесе силна експлозия и се издигна високо голяма огнена топка.

— Е каза Отис, — предполагам, че вече няма да имаш нужда от нашата помощ.

Клейтън бе спрял камиона и се взираше през предното стъкло, когато ударната вълна разтърси колата.

— Те са мъртви — сви рамене Отис. Натисна копчето, представи се и предаде съобщението, че пикапът се е взривил.

— Има ли оцелели?

— Ще проверим. Силно се съмнявам.

— Джим, закарай камиона обратно при автобуса, далеч от тук — нареди Клейтън. — Прекалено близо е. Експлозията вероятно е създала усложнения. Трябва да помогнем на Хуан.

Клейтън и Отис слязоха и се затичаха през храсталаците, за да се присъединят към групата. Тя яростно се бореше с огъня и Хуан им направи знак къде да помогнат.

Изминаха дълги часове на неимоверни усилия, преди да могат да спрат и да погледат. Вятърът утихна и огънят се успокои. Усмирени, пламъците проблясваха и въздишаха, очевидно доволни.

Членовете на групата все още бяха потресени от експлозията, на която бяха станали свидетели. Те започнаха да разправят на Клейтън, Отис и Джим, които не бяха с тях по това време. Имаха нужда да споделят впечатленията си.

— Има ли оцелели? — кратко попита Клейтън.

— Двама от тях излязоха точно, преди да…

— Но не бяха достатъчно далеч и…

— Отзад имаше антилопи, които заподскачаха във въздуха като живи, когато…

— Никой не може да е оцелял — добави друг.

— Сигурни ли сте? — настоя Клейтън напрегнат.

— Виж сам. Беше същинска огнена буря. Нищо не е в състояние да издържи на подобно нещо. Те бяха кремирани.

— Какво са правили на пътя? Ти трябваше да го барикадираш — строго каза Хуан.

— Сторих го. Те преминаха през барикадата.

— Кои са били? — попита някой. — Познавате ли ги?

— Те убиха баща ми преди повече от четири години.

— Какво! — възкликнаха всички в хор.

— Как е станало? — внимателно попита Хуан.

— Това е дълга история.

— Ти ли ги насочи по този път? — поинтересува се той.

— Двамата с Джим бяхме там — прекъсна го Отис силно обезпокоен. — Клей се опита да ги накара да завият наляво. Наистина го направи! Видяхме го. Но те подкараха право към барикадата, като преди това се опитаха да прегазят Клей!

— Сигурно ще има разследване — разтревожи се Хуан.

— Те сами си го направиха — тръсна глава Отис. — Ние с Джим бяхме там. Клей стори всичко възможно да ги спре. Това е истината.

— Исках да ги заловя живи — тихо каза Клейтън.

Лесничеите веднага пристигнаха на мястото на произшествието и го разгледаха отначало от безопасно разстояние. Бяха забелязали прегазената барикада и онова, което бе останало от черния пикап, разпръснати тук и там странни, обгорени от огъня парчета. Никой не бе успял да избяга. Резервоарът беше избухнал. Огнената буря бе погълнала почти всичко. Един от лесничеите остана да пази, а останалите щяха да се върнат, след като земята изстинеше.

На зазоряване, когато групата бе освободена и откарана с автобуса до мястото за почивка, лесничеите дойдоха да разпитат ръководителите, което се опитаха да направят дискретно. Но цялата група се чувстваше част от това, а Отис беше и свидетел.

— Клей им махна с оранжевия флаг да завият наляво — каза им той — и им извика да спрат. Но те се отправиха към барикадата и сигурно сте видели какво направиха с нея. Мога да го потвърдя.

— Аз също — сериозно добави Джим.

— Предполагам, знаеш, че ще има разследване — каза главният лесничей на Клейтън. — Защо ги насочи наляво, Клей? — попита той с любопитство. — Позна ли ги?

— Да. А и те знаеха кой съм. Опитаха се да ме блъснат.

— Да, така беше — съгласиха се Отис и Джим.

— Може да са помислили, че искаш да ги заблудиш — предположи един лесничей.

— Не, те познават тази местност — каза друг. — Знаели са, че лявото отклонение ще ги доведе обратно при нас. Налагало се е да минат оттам и са поели риска. Щастливо избавление.

Лесничеите най-после си отидоха. Цялата група бе уморена, но драматичното преживяване ги накара да продължат да разговарят.

Клейтън мечтаеше за цигулката си и спокойствието, което музиката й носеше на душата му, но не беше сигурен къде се намира Шели, а инструментът все още бе в нея.

След като се нахрани, той взе одеялото си и легна да спи настрани, преследван от кошмари. Сигурно беше викал, защото чу Отис да го успокоява, а веднъж долови и гласа на Джим. Непрекъснато му се присънваше неочакваната среща и до него долиташе гласът на майка му. Думите и бяха неясни и той се напрягаше да ги разбере. Образът й започна да избледнява и той й извика, като напразно се опитваше да я последва.

Отнякъде се появи и Шели. Лицето й бе сериозно. Той й обясни какво се е случило и тя обърна глава да го погледне. Беше толкова красива, че той престана да говори и не откъсваше очи от нея. После бавно потъна в спокоен, дълбок сън.

 

 

Бяха им разрешили да започнат по-късно на другия ден. Пожарът все повече се разрастваше и положението бе много тревожно. Всички наблюдаваха чистите не задимени участъци небе, които продължаваха да бъдат яркосини. Дъжд не се виждаше.

Работеха без почивка, изгубили представа за времето. Спираха само да се нахранят и да поспят. Понякога усилията им продължаваха по цяло денонощие.

В деня, когато за пръв път споменаха за изгубения вълк, Клейтън не обърна особено внимание. Много животни бяха прокудени от естествените си места на обитаване. Но после някой каза:

— Има жълт нашийник. Оглежда всички хора по пътя, като че ли търси някого.

— Вълк с жълт нашийник? — попита друг.

Никой от групата не бе виждал Улф.

— Къде е бил вълкът? — рязко ги прекъсна Клейтън.

— Навърта се наоколо.

— Черен ли е бил? — осведоми се той.

— Не. Пъстър, като на повечето картини.

— Кога чу за това? — разтревожи се Клейтън.

— Днес. Защо?

— Вероятно е моят. Хуан, трябва да ви оставя. Може нещо да се е случило с Шели. Вълкът ми е пуснат на свобода.

— Улф? Какво става? — дочул разговора, заразпитва Отис.

— Хората говорят за вълк с жълт нашийник. Вълкът ми беше с Шели. Трябва да отида.

— Къде се намира тази Шели? — предпазливо попита Хуан. — Покажи ми на картата.

Студени тръпки пропълзяха по тялото на Клейтън. Той внимателно се приближи с Хуан до картата и посочи мястото.

— Съжалявам — каза му Хуан. — Пожарът го е засегнал. Ако е била там, трябва да е дошла при нас.

— Тя участва в спасителната група за този район — Клейтън му показа на картата. — Разпределя храната и дава първа помощ.

— Тогава сигурно е там — отвърна Хуан. — Може би ще искаш да вземеш камиона ми? Иди и виж.

— Трябва да отида с него — Отис погледна Хуан многозначително.

Докато пътуваха, Отис се опита да говори, за да разсее Клейтън, който беше напрегнат и нетърпелив да стигне при Шели.

— Не се тревожи — каза му той. — Улф вероятно се е отделил от нея и те търси. Тя е добре.

Спиърс ги посрещна и рече:

— Сигурно се е евакуирала. Опитахме се да й се обадим, но линиите са прекъснати. Тя беше предупредена.

— Някой виждал ли я е след евакуацията? — рязко попита Клейтън.

Установиха, че никой нищо не знае за Шели. Сам беше там.

— Върни се в групата си — каза той на Отис. — Аз ще се погрижа за Клей.

— Но…

— Свободен съм — рече Сам. — Ще го доведа обратно, когато мога.

— Късмет — пожела Отис на Клейтън и му разтърси ръката. — Ще гледам за Улф.

— Да. Благодаря — Клейтън не беше свикнал да му помагат и в повечето случаи забравяше да изрази признателността си. Но сега съзнаваше, че хората му помагат.

Те тръгнаха с колата към Шели, но бяха спрени от лесничеи.

— Съжаляваме, но не можете да минете.

— Познавате ли Шели Адамс? Тя успя ли да се измъкне?

— Надявам се.

— Господи, човече… — Сам беше възмутен.

— Имате ли карта? — попита лесничеят.

Сам извади неговата и я разпростря.

— Отидете на това място — посочи лесничеят. — Там имат списък на преместените. Не е точен, но може да научите онова, което искате.

Те мълчаливо подкараха натам. Но никой нищо не знаеше за Шели.

— Сам, трябва да отида до самолетната база. Налага се да ги помоля да ме закарат, за да видя какво става. Длъжен съм да го направя.

— Да вървим — съгласи се Сам.

В базата се зарадваха да видят Клейтън, но се поколебаха да му разрешат да скочи в тази местност.

— Мога ли да поговоря с началника ви — пое инициативата Сам. — Той е стар мой приятел.

— За кого да предам? — попита със съмнение мъжът.

— Сам Уилямс. Бяхме заедно във Виетнам.

— Разбира се — усмихна се той. — На колко години си бил, на десет?

— Работех на черния пазар — излъга Сам.

— Не приличаш на виетнамец.

— Всички ние ориенталците сме една загадка — усмихна се той с ирландската си усмивка.

Мъжът се засмя и отиде до някаква затворена врата, почука, отвори я и влезе. Не след дълго се появи и каза:

— Той ви очаква да се… запознаете отново.

Клейтън остана с мъжа, който планираше полетите, и сериозно му обясни:

— Тя работи като доброволка. Трудила се е часове наред и е заслужила да се разреши един полет за нея. Моля ви. Нека да отида и да я потърся. И ако е хваната в капан, позволете ми да скоча.

Мъжът неохотно поклати глава, в този момент вратата се отвори и командирът излезе със Сам.

— Мисля, че трябва да видя какво става там — каза командирът. — Тези мъже ще дойдат с мен. Бихте ли се погрижили веднага за това?