Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Loner, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Таня Недялкова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Xesiona (2010)
Издание:
Лас Смол. Самотникът
ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1995
Редактор: Мариана Василева
ISBN: 954–11–0367–7
История
- — Добавяне
Трета глава
Кестенявата медицинска сестра донесе на Клейтън зелен хирургически костюм от мек памук. Той си обу панталоните и съблече болничния халат. Обу си и износените обувки и размърда пръсти в тях.
— Мислил ли си да постъпиш в медицинско училище? — попита сестрата, която се бе дръпнала назад и гледаше тялото му.
— Не, мадам — той надяна горнището през главата и пъхна ръцете си в ръкавите. Тъмната му коса се разбърка, а зеленото облекло подсили цвета на очите му.
— Къде живееш? — попита тя.
— В планината, западно от Йелоустоун — отвърна Клейтън.
— В кой град?
— Живея в колиба.
— Може би си заслужава — замислено кимна тя.
Той премигна и я погледна озадачено.
— Казвам се Маги Франклин — информира го тя, ухилена. — Може да ме потърсиш тук.
— Ръцете ми са наред.
— Както и всичко останало — усмихна се тя.
Клейтън си помисли, че тя може би флиртуваше. Сега беше време да се упражни. Какво трябваше да каже? Той отвърна на усмивката й. Тя се закиска и възхитителният неприличен звук го накара да изпита странни усещания. Клейтън беше шокиран. Единствено Шели би трябвало да го кара да се чувства така. Дали не бе податлив на всички жени? Не. Той бе мъж за една жена. И тази жена беше Шели Адамс.
Огнеборците бяха застраховани и правителството щеше да плати сметката. От болницата помолиха Клейтън да върне взетото назаем облекло и той обеща да го стори. Напусна стаята за спешни случаи и застана навън на хладния въздух да чака някой камион в неговата посока.
Маги излизаше от време на време да провери какво става и той установи, че й отговаря съвсем свободно. Тя го разпита за детството му в планината. С нея се говореше лесно. Не му се налагаше да проявява инициатива, защото Маги го правеше. Тя предложи:
— Искаш ли да ме целунеш за довиждане?
— Аз съм обвързан.
— О? — повдигна вежди Маги. — Коя е щастливката?
— Тя все още не знае.
— Тогава е глупачка, а един самотно живеещ мъж има нужда не от глупачка, а от медицинска сестра.
— Някой щастливец ще го разбере — вежливо отвърна Клейтън.
— Ако тази жена, на която си хвърлил око, се окаже наистина глупачка, върни се.
— Благодаря — искрено рече той. Предложението не го въодушеви толкова, колкото фактът, че можеше свободно да разговаря с нея. Маги го бе дарила с увереност. Клейтън се почувства способен да общува с Шели.
Най-накрая той се качи на камиона със закуските, който се отправи обратно към обезлюдената поляна.
Сам, дежурното момче, се присъедини към тримата в камиона и попита Клейтън:
— Ще оперираш ли днес?
— Само тези ми станаха. Попаднах на отровен бръшлян — нямаше избор, трябваше да даде някакво обяснение — и се наложи да изперат дрехите ми.
— Чух, че ръцете ти били счупени — подсмихна се Сам. — Шели ли го направи?
— Внимавай — предупреди го Клейтън.
— Не са ли счупени?
— Не са.
Сам му даде нови дрехи и краткият му медицински стаж приключи. После му позволи да покара пикапа по пътя около поляната.
— Не можеш ли да караш? — учуди се той. — Човече, как така на твоята възраст още не си се научил?
— Там, където живея, няма улици и тротоари.
След като Клейтън овладя в основни линии скоростите на камиона, Сам му разреши да се упражнява.
— Движи се по пътя. Не навлизай в поляната. Няма в какво да се блъснеш. Опитай — окуражи го той. — Просто карай бавно и внимавай, и ще успееш.
Клейтън опита и реши, че карането е най-прекрасното нещо, което му се бе случвало — освен срещата му с Шели.
Сам извади карта на местността и Клейтън избра няколко черни пътя, по които нямаше движение. Той, разбира се, не притежаваше шофьорска книжка и се налагаше да избягва шосетата. Изведнъж, като по някакво чудо, съгледа пощенска кутия с надпис: „Ш. Адамс“. Нима беше нейната? Той се спря изненадан, изпотен от напрежение.
Дали ще може да поговори с нея? Ще съумее ли да се държи небрежно и убедително като мъжете по телевизията? Дали ще успее да запали колата, ако я изгаси? Клейтън върна лоста за скоростите на място, изгаси двигателя, после отново го запали. Истинско вълшебство.
Изключи колата и излезе навън с по-голяма увереност и въодушевен.
Приближи се и огледа наоколо. Небето бе забулено от дима от пожарите. Времето бе хладно и облачно. Домът на Шели се намираше почти на открито. Басейнът изглеждаше неестествен и стоеше някак си нелепо на това място сред природата. Къщата имаше по-добър вид. Едноетажна, с островръх покрив, за да не събира сняг, и с хубава веранда. За човек, чието семейство бе живяло в усамотение, скрито в планината в продължение на неколкостотин години, тя бе твърде открита и изложена на показ.
— Клейтън? — Шели излезе отвътре.
Той се втренчи в нея. Тя знаеше името му. Беше истинска. Винаги му се струваше, че ще изчезне, ако не я следи отблизо.
Носеше дълга до средата на прасеца пола, блуза с дълги ръкави в светли тонове и обувки с нисък ток. Русата й коса беше разпусната и леко се развяваше от вятъра. Прииска му се да я приглади.
Вълкът се показа на вратата и седна, наблюдавайки усмихнато мъжа.
— Наред ли са ръцете ти? — попита Шели.
Клейтън кимна, вперил очи в богинята си.
— Имаш ли нужда от мен?
Дали беше разбрала? Устните му се разтвориха и той поклати глава:
— Минавах с колата насам — каза го точно както правеха по телевизията. Като че ли цял живот беше карал. Почувства се горд.
— Това е камионът на Сам.
Клейтън кимна.
— Ще влезеш ли да пием лимонада?
— Благодаря — той посегна да си свали шапката, но се сети, че не я бе сложил. Влезе в къщата и се огледа.
Приличаше на истински дом.
Вълкът дойде и се облегна на крака му. Клейтън разсеяно зарови пръсти в козината му. Така не личеше, че се притеснява. Беше доволен, че изглежда нормално. Помисли какво да каже и улучи:
— Хубава къща.
— Обожавам това място — лицето й светна от гордост.
Клейтън се огледа. Тя очевидно полагаше грижи за дома си. Мебелите й бяха стари, но запазени. Той имаше подобен люлеещ се стол, ала неговият се нуждаеше от поправка. Канапето й бе чисто и в изправност. Неговото беше с изскочила пружина. Осъзна, че е бил немарлив, небрежен. Щеше да се чувства неловко, ако тя видеше къщата му, преди да я е оправил.
— Няма ли да седнеш? — покани го тя.
Но той я последва в кухнята заедно с Улф. Забеляза, че вълкът се чувстваше съвсем като у дома си. Какво правеше той вътре?
— Защо Улф не е навън? — попита Клейтън.
— Не му ли е позволено да влиза в къщата? — изненада се тя. — Вмъкна се вътре преди мен.
Разбира се. Беше му казал да я пази. Но бе останал вътре на своя глава. Трябваше да е навън и да патрулира. Клейтън се наведе и му прошепна:
— Станал си галено кученце, а? — Шели го чу и се засмя, а на душата му стана топло.
Тя приготви лимонадата и му предложи една чаша със стръкче мента. Той взе ментата и я помириса. Майка му я използваше при стомашни неразположения и кашлица.
— Пусни я в чашата си — предложи Шели. — Сложих малко в каната. Не знаех дали ще ти хареса.
— Майка ми я използваше като лекарство.
— Нищо чудно — кимна тя. — Цигулката ти е на сигурно място.
— Добре. Благодаря. Но мисля, че разглезваш вълка ми — Шели само се усмихна. — Всички ли… глезиш така?
— Зависи.
— От какво? — беше видял един мъж да насърчава по подобен начин някаква жена по телевизията. Той зачака отговора й и видя, че тя се изчерви. Защо ще се изчервява?
— Зависи от мъжа — Шели вдигна очи и ги прикова в него.
— Срещнах го вчера — Клейтън си помисли, че тя обича доктора.
— Кого?
Не говореше ли тя за него? Той сви рамене, тъй като не искаше да отговори. Ако Шели нямаше предвид доктора, защо да насочва вниманието й към него.
— Кого си срещнал вчера?
— Срещнах много хора в болницата — отговори Клейтън и продължи: — Трябваше да облека хирургически дрехи и когато се опитах да хвана кола за връщане, хората си помислиха, че съм лекар, търсещ помощ. — Той бе успял да каже всичко това!
— С тези пожари в западната част на страната, никой не знае какво става — кимна разбиращо тя. — Наистина е объркващо.
— Имаш ли изба, където да сложиш вещите си?
— Не.
Клейтън се намръщи. Колко неподготвена беше Шели за бедствието. Можеше да загуби всичко. Сигурно беше градско момиче.
— От град ли си?
— Как позна? — леко се усмихна тя.
— Всички живеещи наоколо са готови за бедствието. Трябвало е да издълбаят изба, както са направили за басейна. Каква полза от него? Ако огънят премине оттук, ще загубиш всичко.
— Имам басейна — посочи тя. — Мога да напръскам къщата и да я поддържам влажна.
— Вероятно ще свърши работа — не беше време да й се кара. Нищо не можеше да направи тази година. — Има ли някакви пещери наоколо?
— Има една надолу по южния склон.
— Бих искал да я видя — Клейтън пое нещата в свои ръце. — Можем ли да отидем там и да я погледнем? Любопитен съм дали е подходяща.
— Разбира се. Ако бързаш, ще оставим лимонадата за после.
Той погледна почти празната си чаша. Ако я допиеше сега, по-късно нямаше да може да се върне и да поиска допълнително.
— Добре — изправи се той.
Шели взе якето си и го облече. Клейтън се сети, че трябваше да й помогне.
Те напуснаха къщата следвани от вълка и се отправиха по пътеката към склона. Той беше стръмен, на места имаше теснини с капеща вода. По наклонената повърхност се бе образувал естествен път. Вероятно някога оттук често бяха минавали хора. В миналото пещерата може да е била скривалище или място за живеене. Клейтън леко се развълнува.
Той водеше, а Шели го следваше. Това го изпълни с трепет. Имаше чувството, че са единствените двама души в света. Те и вълка. Опитоменото диво животно беше доста подходящо за случая.
Вървяха по пътеката внимателно, като й подаваше ръка на трудните места или там, където имаше свличане на камъни. Внезапно пещерата се появи пред тях и Клейтън се изненада. Искаше му се да бе взел пушката си.
По нищо не личеше, че някой или нещо е било там през последните години. Но никога не се знае дали отворът е само един. Клейтън каза на Шели да остане отвън, а той влезе да огледа. Вълкът го последва също толкова внимателно, душейки с нос. Клейтън стъпваше предпазливо, като въртеше главата си на всички страни. На едната стена имаше избледнели черни следи от огън, което показваше, че пещерата някога е била обитаема. Но кога?
— Клейтън? — чу той гласа на Шели, точно когато батериите му свършиха.
Тръгна обратно, без да се сети да й отговори. Тя беше влязла да го търси и когато той внезапно се изпречи на пътя й, Шели уплашено извика и докосна гърдите му, което почти го парализира.
— Помислих, че си паднал в някоя дупка.
— Бях внимателен. Ще трябва да дойдем със силно фенерче. Може да се окаже много интересно. А ти би могла да сложиш някои неща тук и да ги опазиш от пожарите. Притежаваш ли нещо, което не би искала да загубиш?
Тя обърна глава, изучавайки пода на пещерата. Изглеждаше толкова уязвима и цивилизована в това примитивно място.
— Имам един ценен стол — Шели вдигна поглед към него.
— Ще го донеса тук.
— Няма ли да те затрудни? — тя изглеждаше искрена.
— Не. Щом е за теб.
— Столът принадлежеше на една прекрасна жена в частната болница — без причина обясни Шели. — Тя ми го даде.
— Ще го донеса тук.
— Когато пожарите преминат, ще дойдеш ли да го върнеш обратно в къщата ми?
— Разбира се — обеща й той.
Тя му се усмихна в полумрака. Прииска му се да я целуне. Дали да опита? Клейтън много леко се наклони напред. Шели не се отдръпна и той нежно положи устните си върху нейните. Тя го целуна.
През тялото му премина електричество. Дишането му се промени. Изпита желание да затвори входа на пещерата с камък и да я задържи там.
Улф се върна от проучванията си с отегчена походка и ги прекъсна. Отиде до входа и седна да чака търпеливо.
— Какво ли е видял? — почуди се тя.
— Друг път ще разберем — обеща той.
— Трябва да се върна на поляната — не й се искаше да го оставя. — Довечера групата се връща.
— Ела да ми покажеш стола.
— Сега ли ще го донесеш?
— Да.
Шели го възнагради с усмивка, Клейтън усети как мускулите му придобиха нова сила и костите му станаха твърди като стомана. Имаше чувството, че е способен на всичко.
Столът тежеше цял тон и беше дяволски грозен, но той успя да го занесе в пещерата.
— Зная, че това ни най-малко не е нужно, но ако наистина нещо се случи, ще ми е мъчно за този стол — говореше Шели, следвайки го. — Госпожица Левендър беше такава дама.
Шели беше много сладка. Беше ли възможно да я целуне отново? Беше ли възможно да я целуне отново… и да спре? Той пое дълбоко дъх и разтърка гърдите си.
— Улф с теб ли ще тръгне или може да дойде с мен?
— Може да остане с теб — на Клейтън му хареса, че тя го попита. Знаеше, че ако иска да върне вълка, ще се наложи да влачи глупавото животно за врата, за да го откъсне от нея. Също като господаря си, вълкът бе дал на Шели сърцето си. Дали тя разбираше, че я обичат две мъжки същества? Изглежда, все още се мислеше за свободна. Кога ли ще узнае? Кога ще осъзнае, че е хваната в капан?
Шели го изпрати до колата, следвана от вълка, който не прояви никакво желание да тръгне с господаря си. Клейтън се качи вътре и завъртя ключа с потни длани. Ще запали ли? Слава Богу! Сети се да освободи спирачката. Колата плавно потегли, като подскочи веднъж и забръмча надолу по пътя.
Беше пропуснал отклонението, по което трябваше да завие и обърна назад. Налагаше се да се върне доста, преди да поеме по правилния път.
Клейтън продължи да кара внимателно, без да прави повече грешки. Пристигна на поляната и видя Сам и още един камион.
Той предпазливо спря зад него, показвайки умението си. Изключи двигателя, дръпна спирачката и слезе от колата като ветеран.
— Къде, по дяволите, беше? — поиска обяснение Сам.
— Остана ли някакъв бензин?
— Да. Половин резервоар.
— Радвам се да чуя това.
— Беше страхотно — Клейтън подаде ръка. — Благодаря.
— Развалих един естествен човек — здрависа се с него Сам.
— Въведе ме в двайсетия век.
— Следва да те научим да работиш на компютър и да те включим в някое телевизионно състезание — ухили се Сам.
Клейтън се засмя. Чувстваше Сам като приятел. Всичко беше толкова хубаво. Имаше любима жена и приятел. Светът беше прекрасен, а животът — добър. Учудваше се, че родителите му бяха избрали да живеят в такава изолация. Знаеше, че и двамата умееха да карат кола. Някога бяха живели сред цивилизацията. Майка му беше от източните щати. Питаше се, дали ако бяха живи щяха да го насърчат да излиза сред обществото.
Групата пристигна късно следобед. Бяха уморени и мръсни, но се радваха да видят Клейтън.
— Как си? — поздравяваха те Самотника. — Как са ръцете ти? — Клейтън се радваше на приятелското им отношение.
Хората отидоха на душовете и хвърлиха мръсните и миризливи дрехи в един камион, като пъшкаха уморени. Седнаха да се хранят с намерение да не ходят никъде повече тази вечер.
Шели бе пристигнала, придружавана от Улф. Клейтън нито за минута не я изпускаше от очи, но си даваше вид, че не се интересува от нея. Забеляза, че е сменила дрехите си от следобеда с панталоните и блузата, които носеше в лагера. Както винаги, тя се държеше с другите делово, но любезно. Шели изпрати на Клейтън усмивка, която докосна най-нежните струни в душата му. При една от своите обиколки след вечеря вълкът се приближи до бившия си господар и му позволи да го погали.
Помолиха го да посвири. Шели донесе цигулката и му я даде, а той попита насъбралото се множество какво предпочита.
— Нещо спокойно. Живо. Утешително — имаше толкова предложения, колкото и хора.
Клейтън им изнесе цял концерт. Започна с празнични песни и завърши с бавни, спокойни мелодии. Всички на поляната останаха доволни.
Единствено те двамата с Шели не бяха уморени. Предстояха му два дни почивка със завърналата се група и той се включи в разчистването. После заведе Шели в гората и се разходиха под замъгленото нощно небе, придружавани от вълка.
Внезапно тя хвана ръката му.
За момент Клейтън престана да диша. Когато едрата му длан стопли нейната малка и студена ръка, той я премести в другата и прегърна Шели през раменете. Местността беше неравна и им беше трудно да вървят така плътно притиснати. Клейтън спря.
— Ти си най-красивото същество, което някога съм виждал — гласът му бе толкова дрезгав, че едва можеше да се познае.
Тя се усмихна и вдигна засмяното си лице към него. Това беше напълно достатъчно за Клейтън и той сдържано я целуна. Усещането беше прекрасно!
Телата им се докосваха и това съвсем не беше сън. Тя не се отдръпна. Кожата й бе мека и гладка. Клейтън я притисна още по-силно в обятията си. Чувстваше се вълшебно.
Той вдигна глава и я погледна сериозно. Клепачите й изглеждаха натежали, а нежните й устни… тръпнеха в очакване. Шели не направи опит да се изплъзне от прегръдката му и той я целуна отново.
Но тя не разтвори устни и не допря езика си до неговия. Клейтън не беше сигурен как да постигне този вид целувка. Докосна с език процепа на устните й и Шели леко ги разтвори. Езикът му продължи да я увещава, тя отвори устата си още малко и той успя да докосне нейния.
Това почти го възпламени. Той се уплаши, че мигът ще отлети и я притисна силно, стенейки.
Шели зарови ръце в косите му и започна да си играе с тях. Клейтън изпита диво и необуздано желание да я има, но разумът му надделя.
Той продължи да я възбужда. Дишането му стана хрипливо, тялото му се изопна от напрежение, но той не я пусна и продължи да я целува, разтреперан, с разтуптяно сърце, без да може да откъсне ръцете и тялото си от нея. За него това бе сладко мъчение.
Прокара ръцете си нагоре по тялото й до гърдите, задъхващи се под тежестта на гръдния му кош, и ги притисна в меката плът.
Тя не се възпротиви.
После ги плъзна по нежния й извит гръб и впи изтръпналите си пръсти в ханша й. Шели не направи нищо, за да го спре. Застанала срещу него, тя приемаше трескавите му целувки, позволявайки му голяма свобода.
Докато я целуваше, той отдалечи леко тялото й от себе си и обхвана с ръка гръдта й. Шели поклати глава и размърда раменете си, за да му покаже да не прави това.
Тя продължи да го целува и не се отдръпна. Клейтън дръпна ръката си, изгарящ от желание.
— Време е за лягане — долетя гласът на Сам, изплувал от тъмнината.
Клейтън вдигна глава и погледна натам. Сам бе твърде далеч от тях, за да забележи интимната им близост. Видя само, че се целунаха.
— Идваме веднага — провикна се Шели и спаси Клейтън, който все още беше зает с мисълта за целувката.
Сам си тръгна.
Клейтън погледна към спокойния вълк, който не ги беше предупредил, и го сгълча:
— Прекалено много сладкиши изяде.
— Защо говориш така? — Шели прокара пръсти през разрошената си коса.
— Той вече се цивилизова — престана да бъде нащрек и да пази.
— Беше много добър с мен — защити го тя.
Клейтън си помисли колко добър би могъл да бъде с нея, но по съвсем друг начин.
Те бавно се върнаха в лагера. Там се разделиха само с поглед и Клейтън се запъти самотен към спалния си чувал. Легна, сложил ръце под главата си, и се загледа в мъгливото небе. Знаеше, че с живота му става някакво чудо, и че много скоро той щеше да се промени към по-хубаво.
Клейтън дълго не можа да заспи, измъчван от мисли.