Лас Смол
Самотникът (7)

Седма глава

Шели беше седнала в скута на Клейтън и го слушаше.

Той никога не бе говорил толкова през своите почти тридесет години. Тя беше такъв слушател и го разпитваше така заинтересовано, че Клейтън изля пред нея всичките си насъбрани мисли, които не бе споделял с никого преди.

— Опитвах се да бъда като другите мъже. Ходех в Гасп и…

— В Гасп?

— Това е малко селище близо до планината. Има бензиностанция, универсален магазин и кафене. Хубаво място. Наблюдавах мъжете, които пристигаха там. Шофьори и туристи. Особено един шофьор. Бях чувал, че редовно се отбива в Гасп. Пристигаше с оранжевия си пикап, влизаше в кафенето и си поръчваше пет бири една след друга. Това разсмиваше всички, изглежда го харесваха.

— И никога шест?

— Не. Обясняваше, че не е пияница, пиеше само по пет. Говореше и се смееше шумно, но всички бяха търпеливи с него. Сервитьорката флиртуваше с него и той я потупваше отзад. Наблюдавах ги. Двамата отиваха в камиона му и тя дълго се бавеше там. Сега зная какво са правили.

— Какво? — закачливо го окуражи тя.

— Каквото и ние — нежно я погледна той. — Правили са любов през дългото време, докато ги нямаше. Тя се връщаше сънена, като се движеше бавно и се усмихваше, а той си заминаваше. И така до следващия път.

— И? — подкани го Шели.

— Опитах. Аз…

— Със сервитьорката? — възмути се тя.

— Не. Не. Нека да ти разкажа. Един ден отидох в кафенето. Това беше преди няколко години. Поръчах си пет бири наведнъж, като се държах шумно, както правеше онзи мъж. Изгледаха ме внимателно и се поколебаха. Казах им да не се двоумят и да го направят. Донесоха ми ги. Изпих една до дъно, също като него. Почувствах се малко странно. Не зная какво се случи, но след като погълнах и втората, паднах назад и се събудих доста по-късно навън, зад кафенето, със страхотно главоболие. Проснал съм се на пода и те отвратени ме изхвърлили. Повече не ми позволиха да поръчвам бира. Никога преди не бях го правил и не знаех как да пия. Но мога да ти кажа следното: никога не пий по две бири на гладен стомах — Клейтън споделяше трудно придобития си опит.

— Правилно.

— Все пак, не можех да не се възхитя на умението на този мъж да пие по пет бири и да е в състояние да се движи. След това, потърсих други начини за сприятеляване. Наистина, опитах се да потупам сервитьорката отзад, но тя ме удари така силно, че главата ми звънтя два дни.

— Нужна ти е предварителна подготовка, преди да потупваш жените — кимна Шели.

— Разбрах това малко по-късно — тъжно призна Клейтън. После сподели с нея друг свой опит да общува с хора. — Имаше мъже, които разказваха анекдоти, а аз не знаех такива. Опитах се да запомня някои, но не ми се удаде. Други говореха за новините. Гледах телевизия, но нещата, които ставаха, бяха толкова далеч от моя живот, че не ме интересуваха. Зная, че това е не американско, но такова бе усещането ми. Животът в планината те прави такъв. Изглежда нищо няма значение за теб, извън твоето собствено специално място. Наистина се чувстваш защитен и извисен над останалата част от страната.

— Вероятно височината е размътила разсъдъка ти — предположи тя.

— Възможно е — допусна той. — Все пак имам определено мнение за някои неща, но признавам, че пренебрегвам тези, които не ме засягат особено — каза й Клейтън и добави много тъжно: — Майка ми имаше мнение за всичко. Мисля, че баща ми не споделяше голяма част от възгледите й, но се отнасяше с уважение към тях. Майка ми никога не се омъжи за него. Тя беше хипи, нали разбираш, и според нея „едно парче хартия“ не означаваше нищо. Накрая баща ми трябваше да ме осинови, за да ме узакони.

— Къде са те? — попита тя, без да е ни най-малко впечатлена от казаното.

— Те… починаха.

— Не може да са били много стари. Какво се случи с тях?

— Те… Не зная дали мога да говоря за това?

— Разкажи ми — нежно го придума тя.

— Те бяха… убити.

— Мили, Боже! Как? В катастрофа ли?

— Не. Трима мъже ловували. Попаднали на майка ми. Тя беше толкова внимателна жена. Единият се престорил на наранен. Майка ми вярваше в разбирателството и любовта и стана жертва на това. Отишла при него и те се нахвърлили отгоре й. Тримата били влезли незаконно на наша земя. Баща ми ги чул да се смеят и отишъл да види какво става. Когато мръсниците го забелязали да идва към тях, направили го на решето.

Клейтън мълча известно време, като дишаше неравномерно. Накрая промълви с тих глас:

— Търсих ги. Бяха трима. Видях следите им. Един лесничей също ги бе забелязал, но преследвачите им ме заблудиха. Хванаха ги. Майка ми добре ги беше белязала. Но те се кълняха, че никога не са виждали жената и не знаят нищо за убития мъж. Твърдяха, че драскотините им били от храстите, в които преследвали ранен елен. Признаха, че същия ден са били в гората, но се заклеха, че не са преминавали през земята ни. Те са богати и имат добри връзки. Не бяха повдигнати обвинения. Разследването все още продължава. Запазил съм няколко от куршумите. Те съвпадат с вида на оръжието им. Казват, че пушките били откраднати. Това са „ловците“, за които чуваш. — Гласът му беше циничен.

— Това ли е рискът, който пресмяташ?

— Да — лицето му бе мрачно. — Не мога да позволя да се обвържеш с мен, докато нещата не се уредят.

— Не мислиш ли, че вече съм обвързана с теб?

— Искам да кажа… ангажирана — твърдо я погледна той.

— Аз не си играя — предупреди го тя. — Забелязал ли си, че докато бяхме заедно не ти минаваше и през ум да не ме забъркваш?

— Ако мислиш, че ще съжалявам за това, грешиш. Но аз бях внимателен с теб.

— С тялото ми — поправи го тя.

— Да.

— А какво ще кажеш за останалата част от мен? — много сериозно попита Шели. — За чувствата ми? Аз те обичам. Искам да бъда с теб.

— Как щеше да постъпиш, ако това се бе случило с родителите ти? — рече той.

Шели си представи кротките си боязливи родители убити така лекомислено. Тя сериозно погледна Клейтън, но не отговори.

— Трябва да ги хвана.

— Според закона, с престъпниците се занимава правосъдието.

— Но съдът може да бъде повлиян от технически подробности. Един човек успя да се измъкне, защото дългото название на някакво лекарство било леко сгрешено в обвинението на прокурора. Родителите ми бяха убити преди повече от четири години. Те са мъртви, а убийците са все още на свобода. Те имат адвокати, които ги защитават. Но животът на родителите ми нямаше кой да го брани.

— Не зная какво е разрешението — съчувствено поклати глава Шели. — Да затваряш хората да седят и да чакат времето да мине не изглежда логично. Необходимо е да бъдат откарвани на такова място, където повече няма да представляват заплаха за околните. Но този проблем съществува навсякъде. Хората не се чувстват в безопасност в тази страна. Родителите ми живеят в Бефезда, Мериленд, в една многоетажна висока сграда и нямат никаква представа какво правя тук.

— Как попадна на това място?

— Гледах филм за Запада. Мрачното облачно небе ми бе омръзнало до смърт. Подадох молба в една фирма, занимаваща се с облагородяване на земята, и бях наета. Но, когато разбрах, че задачата им е да разделят земята и да я разпокъсат цялата на парчета, напуснах. Сега си търся работа.

— Как се прехранваш? — загрижено попита той.

— Получавам рента.

Клейтън кимна разбиращо.

— Имаш ли някакви братя и сестри? — полюбопитства тя.

— Не. Майка ми не беше привърженичка на многодетните семейства.

— И моята споделяше същото убеждение, макар никога да не е била последователка на хипитата.

— Е, радвам се, че са създали момиче.

— Аз също — леко се усмихна тя и нежно докосна бузата му.

Те дълго се целуваха, преди Шели да проговори отново.

— Аз съм природозащитничка — каза тя, като че ли му признаваше нещо много важно.

— В тези времена с всичко, което става, човек трябва да бъде такъв — потвърди той. — Знаеш ли, че правителството иска да зарови в солните мини в Ню Мексико отровни вещества, които ще се разпаднат чак след двеста и петдесет хиляди години? Само си помисли! Това ме плаши.

— Поне не го виждаш — въздъхна тя, тъжно положила глава на рамото му. — Само слушаш за това. А пожарите унищожават тази земя пред очите ни.

— В действителност не е така.

— Не е ли? — надигна се тя и се обърна да го погледне.

— Звучи наистина странно, но пожарите са от полза за земята. Не чу ли какво каза Спиърс по време на инструкцията? След настъпването на зимата земята ще се обнови. Ще се появят още много най-различни растения. Огънят не е проникнал в дълбочина, така че корените на тревите са незасегнати. Следващата пролет цветята ще са огромни.

— А дърветата?

— Ще има известни загуби. Трепетликата и кленът. Пожарите изгарят листата им и новите пъпки, но корените остават незасегнати. Ще отнеме известно време, но повечето от тях ще се оправят. Пъпките на боровите клончета са покрити с малки иглички. Огънят изгаря външните и голяма част от пъпките оцеляват. Видях го по телевизията — вметна той. — Разбира се — продължи Клейтън, — нищо не оцелява при огнените бури. Но дори тогава пепелта добавя нови хранителни вещества към почвата. Следващата пролет ще бъде красива. А след няколко години, промяната ще е поразителна. Това е защото в естествените пожари няма нищо вредно, така природата се възстановява. Човекът със своята дейност убива земята. Все още личат ужасните следи в западната част на страната, където миньорите разровиха земята, търсейки злато, и опустошиха цели планини, като унищожиха горния почвен слой, който природата създава толкова дълго време. Чудя се, дали някога земята ще се възстанови.

— Как си изкарваш прехраната? — любопитно попита тя.

— Имаме земя. Имаме… сега съм само аз. Подбирам дървета за производството. Плащам си данъците и ми остават малко пари.

Той я погледна, за да види дали тя се безпокои за възможностите му да я издържа.

— Ами, ако всичко изгори?

— Ще помагам при залесяването — увери я той. — Земята все още ще бъде моя.

— Една планина?

— Няколко — протегна ръце Клейтън. — И няколко поляни. Но това не е всичко. Аз залагам капани, стрелям дивеч и ловя риба. Има хубава пъстърва. Обичаш ли пъстърва?

— Не особено.

— С лимон и див лук? — опита се да я изкуши той. — Изпържена в масло?

— Ти имаш крава?

— Не, доя млякото от бивол — подразни я Клейтън.

— Наистина ли? — направи се, че му вярва тя.

— Не — ухили се той.

— Не ми харесва особено идеята да се поставят капани за животните — рече Шели, почувствала нужда да го спомене.

— И на мен не ми харесва много хората да бъдат блъскани от коли — парира я Клейтън. — Изглежда толкова безсмислено.

— Браво — леко наведе глава тя в знак на поклон. — Но как може да бъдеш природозащитник и в следващия момент да поставяш капани за животните?

— Животните могат да пренаселят дадено място. Те трябва да се контролират, защото когато броят на хората нарасне, няма да има достатъчно земя за тях. За животните остава все по-малко и по-малко пространство. Ние внимаваме какво убиваме. Не сме касапи. Дивечът е като шунката, агнешкото и говеждото месо. Ти ги ядеш и носиш кожени дрехи. Откъде идват те?

— Наистина обичам бекон на закуска — кимна веднъж тя в знак на потвърждение. — Харесвам и кожените дрехи.

— Обожавам жени в кожи.

— Къде си виждал жени, носещи кожи? — попита тя и зачака подозрително.

— По телевизията.

— Много ли гледаш?

— Това е връзката ми с цивилизацията — обясни Клейтън. — Телевизията и Гасп. От телевизията съм научил много повече, отколкото някога съм научил в града, с изключение на поуката да не пия две бири на гладен стомах. Този урок получих в Гасп.

— Искаш ли да останеш в планината? Не предпочиташ ли да живееш на място, където има и други хора?

— Не зная — после предпазливо я попита: — Би ли… Искаш ли… да видиш моята планина?

— Да. Любопитна съм.

— Какво разстояние можеш да изминеш наведнъж?

— Никога не съм мерила — сви рамене тя. — Не зная колко бързо вървиш и дали е стръмно.

— Може да вземем палатка и да го направим на няколко етапа.

— На какво разстояние е от Гасп? — попита Шели и зачака.

— Един ден — предположи той. Никога не го бе изчислявал.

— Какво разстояние е това? — повтори тя, искайки да знае по-точно.

— Не мисля, че сме го мерили в километри. Просто го изминавахме.

— Майка ти нямаше ли нещо против да живее толкова изолирано?

— Тя помагаше на баща ми да построи отново къщата, след като последният пожар мина оттам.

— Кога беше това?

— След завръщането на баща ми от Виетнам. Бях още дете.

— Каква жена е била само! — възкликна Шели с уважение.

— Да.

— Сигурно ужасно ти липсват.

Той остана неподвижен около минута, после я отмести и стана.

— Клейтън…

— Нищо ми няма. Просто не мога да мисля за тях така направо.

— Съжалявам.

— Нека да поговорим за нещо друго сега — помоли я той.

— Къде намери Улф?

— Майка му беше убита — Клейтън кимна с благодарност. — Не от мен, не стрелям по вълци. Намерих я с натежали от мляко гърди. Разбрах, че има малки и ги потърсих. Само Улф беше оцелял. Трябваше да положа известни усилия, за да проходи отново.

— Той е великолепен — каза тя и попита: — Доволен ли е да бъде само твой приятел?

— Млад е — обясни Клейтън. — Скоро ще се промени.

— И ще те напусне?

— Да — кратко отвърна той.

— Ще ти бъде тежко.

— Случвало се е и преди. Ще си намеря нов приятел.

— Мен ли имаш предвид? — подразни го тя.

— Първо трябва да изпълня дълга си. След това ще те последвам.

— О — каза Шели, леко флиртувайки, — значи имаш намерение да ме съблазниш?

— Работя по въпроса — самодоволно отвърна той. — После ще те науча да ловиш пъстърва и да опъваш кожи. Ще се науча да правя печени сандвичи. Или може би паунови езици? — изкуши я Клейтън.

— Каквото и да е.

— Ще те глезя много — усмихна се той на любимата си.

Тя се протегна и се засмя.

— Значи — нежно каза Клейтън, — искаш да те глезя?

— Бих искала да опитам за известно време.

— Имам кожа от рис. Даде ми я един човек, за да напиша писмо вместо него. Ще изглежда страхотно на голите ти рамене.

Тя се засмя тихо и интимно и навсякъде по тялото му го побиха приятни тръпки.

— Умееш ли да танцуваш бавните танци? — лениво попита Шели.

— Не.

— Защо не? — поиска да узнае тя.

— Онзи път, когато танцувах на пътя, ми беше за първи път.

— Но ти познаваш музиката.

— Цялата ми музика е за тълпата — каза й той. — За хората, събрали се да пеят или да танцуват старите площадни танци.

— Една от песните не е такава. Когато я изсвири, всички се натъжиха.

— Да — съгласи се Клейтън. — Беше ми мъчно за теб.

— За мен? Но аз бях там! И след като изсвири тази дръзка песен, аз смело и скандално влязох при душовете, където ти стоеше съвсем гол, за да ти дам кърпа и да те целуна.

— Защо искаше да ме целунеш? — попита той с дрезгав глас.

— Липсваше ми ужасно.

— Защо не остана? Бях готов да те притисна до стената и да извърша всякакви неща с беззащитното ти тяло?

— О? Какво… например?

Клейтън само се усмихна и я нагласи да седне в скута му и й показа как да го прави по друг начин.

Тя беше поразена и се засмя, вдигнала глава назад, с разпилени по гърба коси, които той докосваше, докато я държеше отзад и я наместваше към себе си. После потърка носа си в гърдите й и прокара ръцете си тук и там.

— За мъж, който не е живял сред цивилизовани хора, ако трябва да ти вярвам, ти си много изобретателен по отношение на женското тяло — рече тя.

— Вдъхновяваш ме.

Това я накара само да се разсмее отново. Звукът беше толкова приятен. На Клейтън му харесваше да я възбужда, да я изненадва, да слуша въздишките и възклицанията й, и интимния й смях.

— Правя всички тези неща с теб, само защото харесвам порочния начин, по който те карат да се смееш — каза й той с дрезгав глас.

Тя отново се разсмя.

Хапнаха още веднъж и Клейтън изяде почти половината кейк.

— Не бях ял такъв кейк от… доста отдавна.

— Обичаш ли пай? — попита Шели. — Наистина умея да ги правя по-добре. Какъв е любимият ти?

— Лимонов.

— Това ме изненадва — възкликна тя. — Бих се обзаложила на много пари, че е шоколадов.

— Лимонов.

— Добре, добре. Не се отказваш лесно.

— Ти си разбрала това! — чаровно се усмихна той.

— През последните близо тридесет и шест часа забелязах една силна склонност — съобщи му тя.

— Никога преди не съм чувал да го наричат „склонност“.

Шели се засмя.

Клейтън шеташе бавно, като прибираше чиниите и разчистваше, докато тя му правеше лимонов пай.

Когато сексуалният му глад се уталожи, Клейтън почувства умора в костите от последните положени усилия за потушаване на пожара. Започна да се движи по-бавно, после съвсем престана и задряма прав.

— Ела — хвана ръката му Шели и го заведе в спалнята. — Трябва отново да си легнеш — скара му се тя.

— Боя се — отвърна той и уморените му очи проблеснаха. — Има нещо на това легло, което ме напада всеки път, когато се обърна, и изсмуква жизнените ми сили.

— Ха!

— Вярно е — сериозно запротестира той. — Някой се качва върху тялото ми и похотливо го обладава.

— Колко скандално!

— Това не звучи искрено — скара се Клейтън. — Да не би… да си ти?

— Разбира се, че не.

Как можеше да изглежда толкова невинна? Той се засмя. Нещо в него заклокочи и му се стори възхитително просто да лежи и да се смее. Не беше се смял така от много време.

— Трябва да съблечеш дрехите си — строго нареди тя.

— Чувал съм това и преди! — възкликна той. — Ти си била! Знаех си!

— Тихо. Опитвам се само да те разположа удобно.

Тя разкопча безсрамните копчета, които примамваха женските пръсти. Той се отпусна назад и не се възпротиви.

— Аха. Друг подход. Придобивам знания за ненаситните жени. Това е просто още една лудория.

— Лудория? — попита тя, заета със свалянето на дрехите му.

— План?

— Странни думи използваш от време на време. — Шели съблече ризата му.

— Подходящи.

— Откъде ги намираш? — тя събу ботушите и започна да маха чорапите му.

— В книгите. Думите казват онова, което аз искам да кажа.

— Трябва да станеш — дръпна го тя.

Той се надигна уморено, като се прозяваше.

— Ако смяташ да свалиш панталоните ми, нека да изясним нещо. Направо съм умрял.

При споменаването на тази дума по гърба на Шели полазиха тръпки и тя остро погледна Клейтън.

— Ето, направи го ти.

— Не се отказвам. Ще свалиш панталоните ми някой друг път.

— Непременно. Хайде, давай. Смъквай ги.

— Обещаваш ли да не гледаш?

Тя се засмя приглушено и дяволито.

— Кой можеше да знае, че си толкова чувствена жена? — той протегна ръка и докосна бузата й. — Имам усещането, че съм отворил красива, крехка кутия и съм открил такова съкровище, че не искам да отделя очите си от него.

— О, Клейтън.

— Само темпераментът ти те прави много скъпа за мен — каза й той. — Ти си наслада. И имаш толкова много добри качества, че се боя да не ме сметнеш за недостоен. Трудно ми е да повярвам на щастието си, че ме допусна до себе си. Това не е само игра, нали? Ще умра без теб.

— Тук съм — нежно каза тя. — Заспивай. Ако продължаваш да говориш такива глупости, никога няма да се наспиш. Ще ти докажа.

— Не ме предизвиквай — той замълча, докато сваляше панталоните си.

— Не те предизвиквам! Не те предизвиквам! — запротестира тя престорено тревожно.

— Един твой поглед и съм готов.

— Забелязала съм. Седни. Нека ти помогна — Шели издърпа панталоните от силните му мускулести крака, изтръска ги, сгъна ги и ги постави на един стол. — Можеш ли да вдигнеш краката си на леглото?

— Всичко мога да направя.

— Зная. Ти си железен мъж — нежно му се усмихна тя.

— Ако имаш нужда от мен, повикай ме — той с усилие положи краката си на леглото.

— Ще го направя — Шели зави своя воин с чаршаф и едно леко одеяло и тихо се отдалечи.

Клейтън чу как вратата се затвори и си помисли колко чудесно бе да се разговаря. И той бе участвал в това. Заспа, изпълнен с огромно задоволство. Не сънува нищо, като че ли нямаше какво да се случи в новооткрития от него рай.

Когато се събуди, беше доста тъмно. Усети лекия мирис на пушек и се разтревожи. Но той идваше от загаснал огън. Вятърът се бе обърнал.

Чувстваше се толкова удобно. Чу Шели да въздиша. Това го стресна и той бързо обърна глава. Тя беше в леглото му? Мечтата му се сбъдна! После си спомни всичко и се усмихна.

Клейтън внимателно се доближи до нея и протегна ръце да я прегърне. Тя беше гола. Той се усмихна широко и прокара пръсти по нея. Гърдите й бяха меки, а зърната гладки и чувствителни при допир.

Шели въздъхна и бавно се изтегна, мъркайки като котка. Ръцете му се спуснаха надолу по тялото й, над хълбока и около ханша. Той плъзна длан по вътрешната част на бедрото й и вдигна коляното й на хълбока си, преди да я докосне нежно.

— Откъде знаеш какво да правиш? — прошепна тя.

— Това е, което искам — Клейтън се притисна в нея. — Как може тялото ти да е толкова хладно, когато излъчваш такава разпаленост?

— Не зная — поклати глава тя в тъмното. — Ти си горещ навсякъде. Ръцете ти, тялото, устата, където и да те докосна. Приличаш на горяща главня.

— Не, на бомба. И съм готов да избухна.

— Господи! — престори се на разтревожена Шели. — Опасен ли си?

— Много. Ще бъдеш пронизана — Клейтън се преобърна с нея, така че тя остана отдолу, и си пое дъх. — Сега. — И той се плъзна в нея с новоусвоена лекота.