Лас Смол
Самотникът (5)

Пета глава

Клейтън знаеше за двете „шеги“, известни между скачалите. Те бяха свързани с факта, че скачат от негорящи самолети сред горящи дървета и че винаги носят в себе си ябълка, за да могат да я сложат в устата си, ако бъдат хванати от пламъците на непреодолимата огнена буря. Черен хумор.

Приемайки малко буквално нещата, когато Клейтън чу за ябълката миналата година, първо си помисли, че я използват за овлажняване на устата и чак после се досети, че така не могат да крещят. Никога не бе виждал по телевизията ябълка в устата на печено прасе. Ето защо, причината може би не беше в това, че възприемаше нещата съвсем буквално, а просто му липсваха опит и познания за нравите и обичаите на хората от останалата част на страната.

И за жените. Ядосваше се, че за кратко време бе успял да се убеди, че може да спечели Шели с инстинктивната си реакция към нея. Мислеше, че познава жените — от телевизията. Но те бяха от съвсем друга раса. Почувства се близък със Сам, който се държеше толкова свободно с всички останали жени, но не и с любимата си — не знаеше какво да й каже и как да се държи.

Първо трябваше да опознае Шели. Но междувременно Клейтън се концентрира върху това как и кога шофьорът сменяше скоростите на голямата кола, което заангажира вниманието му, докато пристигнаха на високото пасбище край горската служба.

Групата на скачачите беше инструктирана и тъй като Клейтън познаваше територията доста добре, той отговаряше на въпросите. На следващия ден на зазоряване димът се беше сгъстил, забавен от студа, но се превръщаше в стълб. Те облякоха специалните костюми, качиха се в самолета и излетяха.

Клейтън наистина не обичаше да прави тази стъпка в нищото. Нямаше нищо против да лети или да се приземява и не се колебаеше да скочи, но пространството между самолета и земята можеше да се окаже доста измамно. От първата крачка в пространството, докато скачачът стигне земята, всичко може да се случи. Въздушните потоци в планинска местност бяха непредвидими, а и с допълнителното завихряне, дължащо се на топлината от пожара, ветровете ставаха особено опасни. Винаги скачаха сред дърветата, където имаха нужда от тях, като се молеха да попаднат на някое малко сечище.

Всеки скачач разказваше своите ужасни истории с удоволствие. Колкото и фантастични да бяха, те почти винаги отговаряха на истината.

Но този скок щеше да бъде на собствената територия на Клейтън. Неговият дом беше в опасност. Наблюдавайки местността от самолета, той избра мястото. Скочи пръв от петимата. Не го направи, за да се перчи. Просто знаеше къде се намират.

Спускането беше опасно, но без произшествия. Приземиха се, събраха парашутите си и се организираха да започнат работа, без да губят време. Нахвърлиха се яростно върху браздата със специалните си лопати и кирки, като се опитваха да ограничат огъня хоризонтално. Той почти се отдръпна. Успяха да го надвият късно след полунощ, приблизително шестнадесет часа след скока им.

Бяха мръсни, окъсани и воняха. Оттеглиха се и продължиха да наблюдават, патрулирайки по ред край браздата. На зазоряване отидоха да чакат на мястото, откъдето трябваше да ги вземе хеликоптерът.

— Наблизо ли живееш?

— Оттатък пътя.

— Наистина красиво място.

Клейтън се обърна да го огледа и забрави да отговори. Виждаше онова, което винаги бе виждал — привидно недокоснатата красота на този свят. Клейтън се обърна към мъжа, който го беше заговорил, но той вече разговаряше с друг.

Хеликоптерът пристигна и скачачите бяха отведени обратно в базата да се нахранят, изкъпят и поспят. След десет дена и още три скока, групата отново беше в пълния си състав и когато Клейтън се върна уморен и миришещ, му благодариха за помощта.

— Може ли да те извикаме, ако отново не ни достигат хора?

— Разбира се.

— Утре можеш да се върнеш при групата си — усмихна се мъжът. — Вече знаем къде да те намерим. Утре сутринта ще има камион натам.

— Ще тръгна сега — отвърна Клейтън.

— Трябва да останеш да спиш тук. Уморен си до смърт.

— Няма проблеми — послужи си пак с този добър отговор от телевизията.

Клейтън съблече специалния екип и облече своя. Не си направи труда да се изкъпе, защото искаше по-скоро да се върне при Шели.

Пътуването му отне цялата нощ и по-голямата част от следващия ден. Вземаха го различни камиони, в които успяваше малко да подремне. Част от разстоянието измина пеша, чудейки се дали ще завари поляната отново празна. Всички бяха там в края на двудневната си почивка.

Вечерта го посрещнаха с добре дошъл и му дадоха възможност да разкаже за скачачите, но той не разбра, че трябва да сподели преживяванията си с другите и само отвърна:

— Трудно беше. Също като при вас, момчета. Просто стигаме там по различен начин.

Това не беше достатъчно. Другите вече имаха общи преживявания и ги обсъждаха. Клейтън не попита нищо, за да се включи в разговора им, тъй като не знаеше как да го направи и отново се превърна в аутсайдер. Не можеше да се приспособи и имаше чувството, че вече не е част от групата.

Изтощен, той седна на спалния си чувал в другата част на поляната, за да наблюдава как Шели дава първа помощ.

Сега пришките от работата бяха съвсем малко. Ръцете им бяха свикнали на постоянните усилия, а телата им се бяха приспособили към различните движения, изискващи се от тях. Членовете на групата се движеха по-лесно и бяха станали по-силни.

Ядоха много. Говореха, задаваха въпроси, споделяха. Улф дойде при Клейтън и му се усмихна. Той нежно прегърна животното, спомняйки си как бе намерил вълчето и бе му помогнал да оцелее.

Вълкът беше търпелив, но се върна при Шели.

Най-накрая тя се приближи.

— Здравей, Клейтън — изглежда наистина не искаше да разговаря с него. Хвърли поглед към околните, изпитвайки неудобство.

— Здравей.

— Добре ли си?

— Да — помисли си, че Шели се държи малко хладно. Дали е била с доктора, докато го нямаше? Погледът й бе насочен някъде зад него, през поляната. Кого търсеше да види? — По-добре си почини от мен. — Той привлече вниманието й към себе си. — Достатъчно зрял съм. — Клейтън искаше да й напомни, че бе войн, завърнал се от битка. Не беше спал цяла нощ, за да дойде при нея, но не й го каза.

Помисли си, че изглежда тя не искаше да го забележи.

Шели разгледа пръстите си и вдигна очи към небето, пристъпвайки нетърпеливо, но не погледна Клейтън.

— Сега си пак при нас, нали? — попита тя.

— Да — изглежда Шели не се зарадва на отговора му. Тя насочи погледа си встрани от него и неспокойно облиза устните си. Дори не съзнаваше, че той я наблюдава. Какво я бе накарало да се промени така?

— Е… Как са ръцете ти?

— Добре — можеше да притисне мекото й тяло към себе си и да я целува до полуда. Как щеше да реагира, ако го направи? Щеше ли да крещи и да се бори? Спомни си онази нощ в гората, когато му бе позволила не само да я целува, но и да я докосва и не можа нищо повече да каже.

Тя се поколеба. Той се огледа да види дали Майкъл Джонсън не се спотайваше някъде наоколо. Може би Шели искаше да се върне при него.

— Е… — изглежда тя не намери думи. — Цигулката ти е при мен, нали си спомняш?

— Да.

— Предполагам, че си твърде уморен, за да свириш тази вечер?

Тя си мислеше, че е слаб, че не е способен повече на нищо? Беше смъртно уморен и не можеше да се преструва, че е готов за истинска дейност. Но трябваше да направи някаква равносметка, преди да се просне и да заспи.

— Ще изсвиря едно парче.

— Ще отида да я донеса — каза тя и леко се усмихна. В следващия миг беше вече изчезнала. Просто така. Отиде да вземе цигулката, като извинение да преустанови разговора си с него.

Натежалата му душа изстена от отчаяние. Как можа да тръгне като герой, а да се върне като някакво нежелано изгубено животно? Той се огледа за Сам, но от него нямаше и следа.

Разстроен, Клейтън легна на спалния си чувал, чувствайки се сред тази пълна с хора поляна по-самотен, отколкото през всичките години в планината. Тогава поне си мечтаеше, че ще намери жена, която да го обича. Сега тази мечта беше загубена. За него нямаше други жени, освен Шели.

Тя прекоси поляната с цигулката, следвана от няколко други заинтересовани.

Когато Клейтън взе цигулката от нея, вече се свечеряваше. Тя му се усмихна и сбърчи нослето си.

— Наистина миришеш на зрял!

Той се засегна. Трябваше да спре някъде и да се изкъпе, но толкова искаше да се върне по-скоро при нея. Клепачите му се спуснаха и закриха разстроените му очи.

— Пострада ли някой от скачачите? — загрижено попита тя.

Защо му зададе този въпрос? Клейтън поклати отрицателно глава. Само той беше наранен… от нея. Настрои цигулката и изсвири най-хубавото си парче. То нямаше име, освен това, с което го бе нарекъл дядо му: „Несподелена любов.“

Клейтън беше пораснал, преди да научи значението на думата, но изпитваше истинско съчувствие към този, който беше написал такава разтърсваща душата музика. Съзнаваше, че композиторът е страдал. Веднъж, когато изсвири тази песен, очите на майка му се бяха напълнили със сълзи. Клейтън бе казал:

— Той е почувствал болка.

Тя го бе погледнала през сълзи и бе попитала:

— Откъде знаеш, че е бил мъж?

Развълнуван от силното чувство, породено от музиката, Клейтън беше сигурен.

— Само един мъж може да страда така, заради жена — бе отвърнал той с младежкото си невежество.

— Ах — тихо рече майка му, — колко е хубаво да се върнеш към младостта.

Клейтън едва сега проумя думите й.

Клейтън накара цигулката да ридае. Звуците на музиката докоснаха сърцата на всички слушащи. Той като че ли свиреше за опожарената пустош. Това беше песен за една голяма скръб.

Клейтън погледна към Шели, за да й покаже мъката си и забеляза сълзи по клепачите й, също като онези, изпълнили очите на майка му. Значи Шели също изпитваше чувства. А защо не към Клейтън Мастърсън?

Той дръпна последния тъжен акорд и настъпи тишина.

Клейтън остави цигулката и се изправи. Искаше да отиде да се изкъпе. Пристъпи напред със замъглени от чувство очи.

— О, Клейтън, беше толкова тъжно — въздъхна Шели.

— Да.

— Не ни оставяй така — извика някой. — Изсвири нещо обнадеждаващо.

— В песента имаше мъка, не отчаяние — изненада се той.

— Има ли разлика? — попита друг.

— Да — отвърна Клейтън.

— Не, няма — прозвучаха гласове.

Шели сложи ръката си върху ръката на Клейтън и го спря. Доближи се до него и му каза:

— Изсвири ни някоя по-весела песен или всички ще се разплачем.

„Нека плачат“ — помисли си той, но знаеше, че не иска да види сълзите й и се предаде.

— Добре — скръбта му щеше да бъде само негова.

Изсвири една серенада. Високите тонове звучаха присмехулно, а ниските — заплашително, после звуците се сливаха в бърза и дръзка мелодия. Думите почти се чуваха от пеещите струни и всички слушатели се разсмяха.

Скръбта изчезна от очите на Шели и тя се засмя с тях. Клейтън се навъси. Искаше Шели да е тъжна. Защо тя ще се смее, когато сърцето му бе съкрушено?

Той се поклони на ръкоплясканията им, но прибра цигулката в калъфа й. После се изправи уморено, взе дрехи за преобличане и се запъти към камиона с душовете.

Дълго стоя под горещата струя вода. Когато я спря и дръпна завесата, там го чакаше Шели с хавлиена кърпа в ръка. Тя му я подаде разтворена, така че да скрие голото му тяло от очите й. След това се повдигна на пръсти и бързо го целуна по устата.

— Добре дошъл — каза тя, обърна се и си тръгна.

Той беше смаян, учуден, изумен. Избърса се разсеяно. Облече се като насън. Тя се бе осмелила да влезе при душовете, знаейки, че той беше вътре и беше гол. Бе направила това, скрита от погледите на другите и го бе целунала доброволно!

Какво трябва да направи сега?

Бавно излезе от камиона, като се опита да си представи как трябва да се държи, но тя не беше отвън. Огледа се и видя, че джипът й го няма. Бе го целунала и избягала.

Доста объркан, Клейтън прекоси бавно, уморено поляната и се пъхна в спалния си чувал. Лежеше, опитвайки се да я прогони от съзнанието си, но без резултат. Първо не бе проявила никакъв интерес към него, а после бе дошла специално да го целуне. За Клейтън това бе пълна промяна — жените бяха голяма загадка.

Той заспа и сънува. Всичките му сънища бяха свързани с Шели и бяха забележително еротични. През цялата нощ изгаряше в треска, без да намери спокойствие. Спа лошо и се събуди уморен. Жените носеха болка.

На сутринта тя беше там, бодра и отпочинала. Раздаваше храната, като че ли нямаше никакви проблеми и весело се усмихваше. Идеше му да й извие врата. Той се приближи към нея и в главата му силно зазвуча серенадата. Смехът й радостно трептеше, докато той се чувстваше сърдит, дълбоко засегнат. Клейтън се засмя.

Тя вдигна очи, улови погледа му и се изчерви.

Защо се изчерви? Защото миналата нощ бе влязла в камиона с душовете и може би отново го бе видяла гол?

Или пък бе имала същите сънища като неговите? Беше гледал едно предаване за телепатията. Дали чрез мисълта му тези горещи, горещи сънища не се бяха предали и на нея? Надяваше се да е така. Тя трябваше да се почувства толкова разстроена, колкото бе и той. Имаше усещането, че тялото му е попарено. Той страдаше по Шели.

— Е, Клейтън — рече Спиърс, — радвам се да те видя отново. Обадиха се от планинската база и казаха, че са те съсипали от работа и имаш нужда от почивка. Вземи си няколко дни. Не може да караме доброволците да работят до припадък. Изглежда времето през септември ще се задържи такова, а без никакъв дъжд ще стане наистина лошо. Моли се да падне рано сняг. Ако това не стане, може би по-късно ще имаме по-голяма нужда от теб, отколкото сега. Защо не отидеш в града за няколко дни?

— Благодаря.

— Шели, имам нужда от някои провизии. Трябва ли да ходиш на друго място? Изглежда групата няма да се върне по-рано от седмица. Необходимо е да проверя един участък северно от парка. Би ли помолила да доставят тези неща тук след пет дни? Трябва да се напълни и цистерната. Ще се погрижиш ли за това?

— Разбира се, ще дам поръчките рано сутринта — отвърна тя на Спиърс. После се обърна и попита Клейтън, без да го погледне: — Искаш ли да дойдеш с мен в града?

— Аз… да. Но трябва да се кача до къщата си, за да се уверя, че всичко е наред.

— Лесничеят, който се намира недалеч от дома ти, каза, че засега изглежда добре — рече Спиърс.

— Благодаря — Клейтън се почувства неловко. Щеше да отиде в града, но за малко. Как щеше да успее? Беше му предложила само да го откара дотам. Ако отиде с Шели, как ще се върне? Пожарите се бяха изместили и поляната остана встрани от пътя на камионите.

— А, Клейтън, ето заплатата ти за първите две седмици — каза Спиърс. — Винаги закъсняват с плащането. Съжалявам.

Имаше пари. Беше си взел достатъчно, но когато погледна чека, остана приятно изненадан. Знаеше, че като скачач ще му платят по-добре. Можеше да купи необходимите му неща и да му останат пари и за някои дребни „капризи“, както баща му наричаше покупките на майка му.

Той внимателно си пое дъх и потърка гърдите си, за да се успокои. Шели изобщо не изглеждаше смутена, че ще пътува в една кола с Клейтън Мастърсън, мъжът, който я обичаше повече от всичко на този свят. Това беше истинска любов, не просто приятелска — той страстно желаеше Шели.

— Готов ли си? — Шели бе застанала до рамото му и го гледаше, като се усмихваше очаквателно. — Зная, че умееш да караш, искаш ли ти да управляваш джипа?

— Да — каза той и преглътна. Тя го караше да се чувства несигурен.

Спиърс си беше отишъл, очевидно докато Клейтън бе погълнат от еротичните си представи. Колко смущаващо! Чувстваше се като горила. Без финес. Непохватен. Нецивилизован. Зарече се да се държи с Шели както с дама… и да я закара направо в града.

— Може ли да се отбием за няколко минути до вкъщи? Трябва да се преоблека — каза тя, след като се отдалечиха от поляната.

— Аха — рече той и едва не удари коляното си в таблото.

— Добре. Спомняш ли си пътя дотам?

— Не съм сигурен.

По дяволите, не си спомняше и собственото си име! Баща му го наричаше… дървена глава. Точно така.

Той следваше указанията й автоматично, докато най-накрая стигнаха къщата. Би трябвало да си спомня откъде беше минал, тъй като тогава тя много внимателно му показваше знаците по пътя, които трябваше да запомни и сега Клейтън знаеше как да стигне дотам. Дали е предполагала, че той ще дойде отново?

— Ще те чакам тук.

Шели се спря, обърна се и го погледна.

— Хайде, ела. Трябва да оставим Улф тук, докато сме в града.

— Да.

Клейтън бавно я последва вцепенен. Уплаши ли се? Дали бе станал невинна жертва? Реши, че не е. Можеше да се справи. Може би тя смяташе да го прелъсти. Защо иначе ще го кани вътре? Да. Той потърка отново гърдите си и си пое дъх. Шели щеше да се люби с него, а той не беше готов. Е, самият той го бе искал. Какво щеше да направи тя? Как щеше да…

— Тук горе е по-чисто — каза Шели приятелски, погледна го през рамо и му се усмихна.

— Да — безизразно отвърна Клейтън.

Тя отвори вратата и го въведе вътре. В бърлогата на лъвицата.

— Липсвах ли ти поне малко, докато те нямаше? — попита Шели. — Не се обади изобщо. Срещна ли някои жени и как ти се сториха?

— Бяха приятни — тя ревнуваше? — Да, липсваше ми — притеснено добави той, чакайки със затаен дъх. Кога щеше да направи първата крачка?

— Ще се забавя само минута — каза тя и изчезна. Клейтън се почувства наистина разочарован. Беше си помислил, че Шели… Беше си помислил…

— По дяволите, Клейтън? Би ли дошъл да ми помогнеш? — дочу се приглушеният й глас от спалнята.

— В прилично облекло ли си? — усмихна се той, сложи шапката си на масата и се запъти натам с голям интерес, задъхан и възбуден. Отвори вратата на стаята и отправи поглед към Шели.

Тя се беше превила на две, така че се виждаше красивата извивка на голия й гръб. Бе надянала ризата през главата си.

— Е, сега… — той не умееше да говори. Какво казваше един мъж при тези обстоятелства, за да възбуди жената? Окуражаваше я? Можеше ли да й каже, че няма нужда от игри, защото я желае?

— Още малко и ще се изскубне с корените — приглушеният й глас звучеше измъчено.

Клейтън забеляза, че ръцете й бяха хванати в обърнатата наопаки риза и тя се опитваше да освободи косата си.

— Ето — успокои я той. — Стой мирно. Остави на мен. — С голяма неохота, Клейтън дръпна ризата обратно върху тялото й и зачервеното й лице с насълзени очи се показа. — След минута всичко ще е наред — увери я той.

— Глупавото копче.

— Ще го смачкам — обеща Клейтън.

Шели леко се засмя, което го очарова. Той се зае да освободи косата й, като първо се увери, че вече не се опъва. Отхвърли предложението й да откъсне копчето или да отреже тази част от косата й и внимателно я освободи.

— Благодаря. Радвам се, че беше тук.

— Аз също — Клейтън внимателно разтърка главата й. — Сега всичко наред ли е?

— Почти.

Той целуна главата й.

Тя плъзна ръцете си нагоре по раменете му и обгърна главата му, като му предложи меките си устни.

Неговите бяха твърди и жадни. Прегръщаше я така, както не я бе прегръщал онзи път в гората. Тялото му копнееше да я докосне. Той я притискаше толкова силно, че тя се задъха и изстена.

— Съжалявам, скъпа, но ми липсваше ужасно много — каза Клейтън.

— Не ме пускай!

Той остана без дъх, като че ли го бе ударила в стомаха. Тя искаше да се притисне в него! А той бе дръпнал обратно ризата върху чувствената й плът.

Клейтън я прегърна и грубите му ръце зашариха по тялото й. Положи устните си върху нейните, като че ли поглъщаше през сламка последните капки черешов сок. После малкото й езиче се подаде и направи опит да проникне в устата му. Той я разтвори слисан. Шели издаде много чувствен: звук и езикът му започна да си играе с нейния.

Целувката им беше възпламеняваща. Клейтън се въртеше, извиваше и стенеше, а тя издаваше страстни звуци. Той потрепери, а Шели се раздвижи и се притисна в него. Тя не се възпротиви, когато ръцете му станаха наистина смели.

Клейтън внимателно повдигна края на ризата й. Шели не го спря и той я свали. Впери поглед в тялото й с благоговение. Тя беше истинска. Но Шели не остана така и не му позволи да й се нагледа до насита, а започна да сваля ризата му.

Клейтън отметна глава назад и задъхано си пое дъх.

— Ти си запалила всички тези пожари — каза той несигурен и треперещ. — Кого си целувала?

— Само теб — отвърна тя доста превзето.

— Ти ме възпламеняваш — предупреди я Клейтън. — А нямам никакви предпазни средства. Трябва да го отложим, докато се върнем от града.

— Вчера бях там.

— И не се налага да ходиш в града? — премигна той. — Казала си го просто така?

— Исках да дойдеш тук.

— Защо? — внимателно попита Клейтън, като отдръпна от нея сериозното си, неподвижно лице.

— За да… ме целунеш.

— Със сигурност ще го направя — и той продължи да я целува.

Следващия път, когато си поеха въздух, бяха по-разрошени, останали бездиханни и малко объркани. Един въпрос не даваше мира на Клейтън и той успя да го зададе.

— А после?

— После… исках да ме любиш — прошепна тя, вдигнала към него очите си с натежали клепачи.