Барбара Маколи
Невероятна афера (1)

Първа глава

Нещо не беше наред. Кейд Уокър плъзна ръка по врата си да отпъди странното усещане, но то си остана — сякаш мравки лазеха по кожата му, а стомахът му болезнено се свиваше. Много добре познаваше това чувство. Безброй пъти го беше предупреждавало за опасност, дори бе спасявало живота му. Свикнал бе да се доверява на инстинктите си. Преди време разчиташе единствено на тях.

Кейд се намръщи, изправи се бавно и отправи поглед към ширналата се под него гора. Стоеше на покрива с чук и летва в ръце. Взираше се в короните на дърветата и се любуваше на изобилието от багри, които есента във Върмонт бе разстлала наоколо — червено, златисто, кафяво, оранжево. Следобедното небе беше наситено синьо, с разпръснати тук-там бели пухкави облачета. Кейд вдиша дълбоко кристалночистия въздух. Не преставаше да се учудва на ободряващата му свежест.

Не като потъналите в смог крайни квартали на Ню Йорк, отбеляза той мислено и несъзнателно раздвижи рамо.

Но откакто бе пристигнал във фермата на леля Айда, не за първи път го спохождаше чувството за нещо нередно. Миналата събота например, точно преди седмица, имаше необяснимото усещане, че някой го наблюдава, докато поправяше дървения парапет на верандата, а скоро след това изчезна трионът. След два дни отново се натъкна на него в бараката за инструменти. В същата барака се оказа заключен, когато резето отвън „случайно“ бе щракнало. Изчезваха и други неща — чук, парчета дъски, гвоздеи, като повечето от тях — с изключение на гвоздеите и дъските — се появяваха отново. Чудна работа. Чудна и загадъчна. Но тъй като не вярваше в духове и привидения, единственото обяснение бе собствената му мания за преследване. Дългите години, когато не знаеше кой и какво го очаква зад съседния ъгъл, са го направили свръхподозрителен. Вече не беше полицай, но не можеше с лекота да изтрие преживяванията от последните тринайсет години. Нужно му бе време. А време той имаше предостатъчно.

Кейд тръсна глава да прогони безпокойството. Няма защо да си въобразява, че на всяка крачка го дебне нещо лошо. Та това е Клиървил, за Бога! Градче с десетина хиляди жители. Никой тук не го преследва. Беше дошъл, за да си почине и да реши какво ще прави по-нататък в живота. Нещо приятно и безопасно, например да отвори крайпътен ресторант или да стане застрахователен агент.

Подухна хладен ветрец. Гората нежно зашумоля. Кейд се усмихна. Страховете му бяха нелепи. Просто не е свикнал със самотата и уединението, присъщи на провинцията и затова е неспокоен. Макар почивката тук през лятото да е семейна традиция, той самият, откакто се дипломира, беше идвал само няколко пъти — последния преди две години за погребението на чичо си. Работата в полицията бе трудна и изтощителна. Нямаше време за почивка. Сега, когато родителите му и леля Айда също бяха покойници, не бе останал никой, освен него, който да поддържа стопанството. Нямаше други роднини. А и къщата бе доста голяма — два етажа, пет спални и трапезария, която може да побере армейски полк — едва ли бе подходящ дом за неженен мъж.

Не, каза си Кейд, това е къща за голямо семейство с рояк деца. Веднъж само да я постегна и я обявявам за продан, а аз се връщам в Ню Йорк. И край на семейната традиция.

Стомахът му напомни, че не е ял нищо от ранни зори. Изтри ръце в джинсите, поизтупа се от праха и реши да хапне набързо един сандвич. Работеше бързо и за около три седмици щеше да се справи с грубия ремонт и да се заеме с вътрешността на къщата. Само дето не разбираше нищо от обзавеждане. Апартаментът, в който живееше в Ню Йорк, беше с размерите на кибритена кутийка и никога не го бе вълнувал цветът на стените или шарката на тапетите. Представа нямаше откъде да започне. Е, ще мисли, когато му дойде времето. Засега си има други грижи. Следобед ще иде до града за материали, а ако му остане време, ще напазарува. Запасът му от замразени продукти бързо се стопи, сериозно намаля и тайният резерв от шоколадови бисквити.

Кейд стигна ръба на покрива и понечи да слезе, но изведнъж рязко спря. Имаше малък проблем. Липсваше стълбата. Озадачен, той погледна надолу. На земята, два етажа под него, лежеше същата стълба. Проклятие! Как е могла да падне? Беше я закрепил здраво. Съвсем сигурен беше. Какво, по дяволите, става тук? Докато стоеше и ругаеше, размишлявайки какво може да направи, отдолу се раздаде звук, който привлече вниманието му. Заслуша се. Ето пак. Тихо изшумоляване. Ама че дяволия! Който и е, оттук бе невъзможно да го види. Намираше се в крайно неизгодно положение. Но тази няма да я бъде!

Кейд стисна зъби и се заизкачва пак към върха на покрива. Слезе от другата страна, към ъгъла на къщата. Седна на ръба, хвана се за улука и увисна. Улукът изскърца под тежестта му, но Кейд вчера го беше укрепил с допълнителни скоби и бе сигурен, че ще го издържи. Трябва да го издържи! Стисна здраво ламаринения цилиндър. Няма да остави непознатия натрапник да се измъкне!

Спускането беше трудно. Пречеха му грубите работни обувки. Ръцете му се плъзгаха по гладката повърхност. С всички сили се стараеше да се задържи, а в рамото му сякаш се забиваше нож. Ругаеше през зъби и продължаваше бавно да се свлича по улука. На около два метра над земята се пусна и скочи долу.

Въпреки изгарящата болка в рамото, преживяването бе предизвикало познатото възбуждащо усещане. Той тихо се запромъква покрай къщата, после надзърна иззад ъгъла. Дребна фигурка се гушеше до вратата с отправен към покрива тревожен поглед. Дете! Призракът се оказа някакво си хлапе.

Кейд гневно стисна устни. През цялото време е бил разиграван от хлапе! Ако се съди по ръста му, на не повече от девет години. Момчето беше слабо, тъмна кестенява коса покриваше яката на червеното бейзболно яке. Стоеше с гръб към него и не подозираше, че го наблюдават, но по напрегнатата стойка си личеше, че го е страх. Още не е закоравял престъпник. Някои неща са вечни, помисли Кейд. Спомни си как навремето беше хвърлил воняща бомбичка в гаража на старата госпожа Госбрум. Ала го бяха хванали и трябваше да си плати за стореното. Както сега и този палавник!

Кейд скръсти ръце, наподоби най-суровия си поглед и тихо излезе зад ъгъла. В същия миг разбра, че момчето го усети. Както стоеше съвсем неподвижно, изведнъж се обърна. Големите кафяви очи, разширени от изненада, се вторачиха в него, а луничавото лице пребледня като платно. Накани се да побегне, отстъпи назад, но от страх се препъна в собствения си крак и тупна тежко на земята. Три дълги скока и Кейд стоеше надвесен над уплашеното дете.

— Едно е да ми крадеш инструментите и да ме залостваш в бараката — рече отчетливо, — но съвсем друго е да ме оставиш да стърча на покрива!

Детето отвори уста, но не можа да отрони нито дума. Кейд се почувства виновен. Като че ли е по-рязък, отколкото трябва. Всъщност момчето нищо не е повредило. Сети се обаче за часовете, които можеше да прекара горе и се намръщи още повече.

— Как се казваш?

Този въпрос сякаш уплаши хлапето още повече. Малкият скочи и опита да се изплъзне покрай него. Кейд го сграбчи за яката и го задържа на място. Имаше нещо в очите на момчето, което не бе просто страх. В тях се таеше истински ужас. Това го накара да охлаби малко хватката и да смекчи гласа си.

— Нищо няма да ти сторя — увери го, но думите не постигнаха желания ефект. Момчето боязливо шареше с очи наоколо. Кейд го хвана за раменете и го обърна към себе си. — Вярвай ми, нищо няма да ти направя! Наистина. Просто искам да разбера как се казваш.

Детето преглътна с усилие и го погледна.

— Джи… Джи… ми — пророни.

— Джими?

То кимна и опита да се отскубне.

— Хей! — стисна го Кейд. — Още е рано да си тръгваш, Джими! Знаеш, че постъпи лошо, нали?

Момчето кимна отново.

— Ясно ти е, че трябва да повикам родителите ти, нали?

Страхът се превърна в пълно отчаяние. Хлапето отвори уста да възрази, после я затвори безмълвно и впи поглед в земята.

— Джими — обади се меко Кейд, — ако те пусна, ще обещаеш ли да не избягаш?

Детето наведе още по-ниско глава, пое на пресекулки дъх и пак кимна.

— Добре тогава — пусна го Кейд. — Хайде да влезем и да се обадим по телефона.

Джими неохотно затътри крака. Застана в коридора и неуверено зачака по-нататъшни указания. Кейд посочи с глава вратата пред тях.

— Можем да поговорим в кухнята. Бих искал да чуя какво ще ми кажеш, преди да позвъня на родителите ти. Освен това умирам от глад, а съм по-снизходителен с пълен стомах.

Джими вдигна глава. В кафявите му очи грееше надежда. Влезе припряно в кухнята и с готовност се подчини, когато Кейд му посочи да седне край масата. Мъжът взе от килера пакет бисквити, извади от хладилника каквото бе нужно за сандвичи. Тъкмо стовари всичко върху масата и чу, че звъни телефонът. Свъси вежди и се обърна към Джими.

— Ще отида да се обадя. Обещаваш ли, че ще те намеря тук, щом се върна?

Детето кимна и се усмихна. Зъбките му бяха бели и равни. На дясната буза се появи трапчинка. Кейд също се усмихна, разроши дружески косата му и отиде в спалнята. Едва бе успял да каже „ало“, когато зърна през прозореца стремително движещо се червено петно.

Хлапето се беше измъкнало от задния вход! Разярен, Кейд захвърли телефона. Изскочи навън. Щеше да му пресече пътя откъм двора. По дяволите! Как може да го изиграят така лесно! Прескочи направо през верандата, но Джими вече наближаваше гората. Здравият разум му подсказваше да се откаже от преследването, щеше да му се удаде и друг случай, но самолюбието го тласкаше напред. Да го надхитри едно хлапе бе твърде голям удар, за да го подмине току-тъй.

— Джими! — извика Кейд, навлизайки в гората след него.

Момчето се поколеба за миг. Обърна се, изгледа го, после още по-бързо се стрелна сред дърветата.

— Джими! — извика Кейд отново, но без всякакъв резултат. Като червена светкавица Джими криволичеше между кленовете и ясените с пъргавината и скоростта на газела. Кейд ругаеше и продължаваше да тича, твърдо решил да го настигне. В гората отекваше тежкото му дишане и шумоленето на сухите листа под краката му. Вече беше близо, още миг-два и ще го хване…

Изведнъж нещо се стовари върху му и той политна. Падна настрани и взрив от болка в рамото спря дъха му. Усети върху себе си леко и стройно тяло. Ръката му напипа заоблена гръд. Не беше друго дете, а жена. Малкото й юмруче го удари ниско в ребрата. Той изръмжа и я сграбчи за китката. Със свободната си ръка тя го заудря по главата. Кейд грубо изруга. Хвана я за другата китка, претърколи се и я прикова под себе си към земята.

— Не мърдай! — кресна й, но тя се бореше с яростта на дива котка. Коляното й се стрелна нагоре, разминавайки се с целта само на сантиметри. Кейд се извъртя. От здраво стиснатата му челюст се изтръгна проклятие. Очевидно тази жена не е за подценяване, рече си и притисна към земята гъвкавото й тяло. — Казах да не мърдаш! Нищо няма да ти направя. Както нямах намерение да сторя нищо лошо и на Джими.

Тя се укроти. Огромните й сиви очи бяха потъмнели от гняв като буреносен облак. Бузите й горяха, гъстата кестенява коса се беше разпиляла по раменете. Както бе притисната плътно към земята, тънкият пуловер, яркожълт като есенните листа, очертаваше ясно високите закръглени гърди. Кейд отмести поглед.

— Пусни ме! — присвитите й очи горяха яростно. Дрезгавият й глас сякаш одра кожата му.

— Обещаваш ли, че няма да избягаш?

Чудеше се дали ще спази дадената дума така, както и синът й. Приликата им бе очебийна. Малко право носле, трапчинка на брадичката. Дали има трапчинка и на дясната буза, когато се усмихва?

— Не правя сделки с мъже, които преследват невинни малки момченца! — предизвикателно вирна глава тя.

Кейд въздъхна дълбоко.

— Госпожо, позволете да ви кажа нещо за невинното малко…

За втори път през последните пет минути го нападаха — този път откъм гърба. Две малки ръчички неочаквано обвиха врата му и Джими буйно рипна на гърба му.

— Пусни майка ми!

Кейд премига. Детето бе надало пронизителния си вик право в ухото му. Преглътна дошлата на езика му ругатня, пусна жената и насочи вниманието си към бясно ритащия го отзад злосторник. Надигна се и се отскубна от нападателя, който тъй кротко и смирено седеше в собствената му кухня само преди няколко минути. Жената скочи от земята и се спусна към Кейд.

— Да не си посмял да го докоснеш!

Търпението му вече се изчерпваше. Отблъсна я с една ръка, а с другата задържа на разстояние налитащото хлапе. Окончателно вбесен, просъска през зъби:

— Казах ви, госпожо, че не възнамерявам никому да причиня зло. Защо не попитате сина си с какво се е занимавал преди малко?

Детето изведнъж престана да се бори. Жената също застина. Пое дълбоко дъх, отстъпи назад и впи поглед в сина си.

— И какво точно си правил? — попита.

Внезапно се оказа, че на земята има нещо крайно интересно, от което хлапето беше всецяло погълнато. Съсредоточено ровеше с обувката си меката пръст.

— Нищо особено.

— Нищо особено ли? — наведе се Кейд и го хвана за брадичката. — На това, че ми отмъкна стълбата, докато стоях на покрива, викаш „нищо особено“, така ли? А какво ще кажеш за това, че ме залости в бараката онзи ден и ми открадна триона и чука, а?

Чу как жената ахна, но не й обърна внимание.

— Не съм крадец! — сопна се Джими. — Върнах ги!

— Освен това ме излъга — скръсти ръце Кейд. — Обеща ми да седиш на мястото си, докато се обадя по телефона.

— Не съм! — вдигна глава момчето и го погледна дръзко.

— Обеща! — Кейд се наведе и впери поглед в очите му.

— Не съм, не съм! — упорстваше Джими, без да отмества поглед.

Кейд скръцна със зъби.

— Помолих те да не мърдаш от кухнята, докато говоря по телефона и ти се съгласи. Повярвах ти. Точно след две секунди ти видях гърба.

Джими клатеше глава. Кейд с отчаяние се извърна към майка му. Тя замислено ги наблюдаваше. Неочаквано в очите й проблесна догадка.

— Ще имате ли нещо против да ми покажете мястото на престъплението? — обърна се към Кейд.

Макар че изражението й му се стори странно — тя сякаш вътрешно се забавляваше — на Кейд му хареса как цялото й лице се озари. Забеляза, че на ръката й няма халка. Това също го заинтригува.

— Оттук — направи им жест да минат пред него.

Вървяха по пътеката мълчаливо. Джими бе свел глава. Жената крачеше изправено и решително. Явно беше ядосана и недоволна от сина си. Но имаше още нещо в скованата й стойка, което Кейд не можеше да определи.

Стигнаха и той отвори вратата. Поведе ги към кухнята. Погледна Джими през рамо.

— А сега пак кажи, че не си седял тук и… — замлъкна. Край масата, вдигнал към тях големите си кафяви очи, седеше… Джими. Кейд се обърна към момчето зад себе си, после пак към Джими. Същото червено яке, същата тъмна коса. Същото лице. Близнаци!

Александра Холингз наблюдаваше как удивения му поглед скача от Джими към Джонатан и обратно. Винаги я беше забавлявала тази изненада у хората, но сега, имайки предвид обстоятелствата и пакостите, които явно бяха направили нейните синове, не й бе до смях. Това, което чувстваше всъщност, бе пулсираща болка в цялата си дясна страна — от борбата с този мъж, висок над метър и осемдесет, жилав и мускулест, с плещи като канара. Тя неволно потри натъртената си ръка. Даваше си сметка, че ако не го бе изненадала, никога нямаше да може да го повали.

Кейд вдигна поглед и тя за първи път забеляза колко особени са очите му — дълбоки и тъмнозелени. В черната коса тук-там проблясваха сребърни нишки. Внезапно в съзнанието й изплува картината как той я прикова с тяло към земята. Бузите й пламнаха, а сърцето бързо заби. Когато го видя да гони Джонатан в гората, през ума й мина… О, Боже, притвори тя очи, какво само си помисли! Внезапно коленете й омекнаха. Подпря се на стола, на който седеше Джими.

— Добре ли сте?

Тя отвори очи и пое дълбоко дъх. Мъжът я гледаше объркано със смесица от смущение и загриженост. Не бива да допуска този човек да разбере вълнението й. Усмихна се насила.

— Да, разбира се, господин…

— Уокър. Кейд Уокър.

Тя кимна, но не протегна ръка.

— Аз съм Александра Холингз. Живеем от другата страна на гората — свъси вежди и отправи поглед към синовете си. — Струва ми се, вече познавате Джонатан и Джими?

— Само Джими — отвърна Кейд и протегна ръка на Джонатан.

Момчето го погледна изненадано, после изправи рамене и пъхна ръка в дланта на Кейд. Когато се обърна към Джими, малкият сведе очи и колебливо протегна своята. Кейд вече бе наясно кой от двамата е водачът.

— Там беше имотът на семейство Уайли, нали? — попита той.

— Все още е — кимна тя. — Те заминаха за Торонто. Господин Уайли открива ново представителство на своята фирма. Аз съм наела къщата до тяхното завръщане.

По мекия й изговор Кейд реши в първия момент, че е южнячка. Но произношението не беше съвсем типично. Във всеки случай не е от Източното крайбрежие.

— Не сте местна жителка.

— Орегон.

Това бе всичко, което каза за себе си, и той остана със странното усещане, че не желае да й бъдат задавани повече въпроси. Тя мълчеше и оглеждаше кухнята — просторна, в стар фермерски стил. Погледът й се плъзна по излъскания дъбов под, спря с възхищение върху тухленото огнище, издигащо се до самия таван. Впечатление й направи също старомодната готварска печка на леля му, над която бяха окачени почернели от времето медни съдове.

— Тази къща е необитаема откакто сме пристигнали преди два месеца — обади се тя. — Не съм забелязвала признаци на живот.

— Тук съм само от няколко дни — поясни Кейд. — Стопанството е наследство от леля ми. Смятам да постегна къщата и да продам всичко.

Тъга изпълни очите й. С мъка откъсна поглед от красивите орнаменти на кухненските шкафове.

— Господин Уокър… Искам да ви се извиня за всички пакости и неудобства, които моите момчета са ви причинили. Мислех, че си играят в гората и нямах представа, че са дошли чак до вашия имот… — тя скръсти ръце и се обърна към децата. — За какво ви бяха притрябвали инструментите, които взехте от господин Уокър?

Двамата впериха поглед в пода.

— Построихме си дървена къща край езерото — каза нерешително Джонатан.

— Чудесна е! — добави Джими. — Има си покрив и е съвсем като истинска, мамо! На теб също ще ти хареса.

За част от секундата изражението й се смекчи.

— Вероятно. Но защо не помолихте господин Уокър да ви заеме инструментите? Освен това знаете, че не може да влизате в чужда собственост без разрешение. Уверявам ви, че ще понесат заслуженото наказание — обърна се тя отново към Кейд. — Освен това — продължи по-твърдо, — настоявам да заплатя всички щети.

Нямаше представа откъде ще вземе пари. Едва свързваха двата края. Но бе длъжна да го направи. Не бива да привлича ничие внимание върху себе си и момчетата. И ако този човек спомене нещо или се оплаче… Изстина само при мисълта. Едва запази спокойствие. Той не сваляше очи от нея. Стори й се, че очаква нещо повече от това предложение. Беше й познат такъв поглед. Напрегнат, хищен, чисто мъжки. На мъж, който не се стеснява да покаже намеренията си. Готов да преследва и постигне желаното. След развода тя се научи бързо да обезкуражава мъже, които й отправяха подобни погледи, както и предложенията, които неизбежно ги следваха. И все пак, както стоеше и я гледаше, някаква топлина започна да пълзи по гърба й. Сърцето й силно заудря, но това нямаше нищо общо с уплахата в гората. Причина беше мъжът, застанал на крачка от нея. Отдавна не бе изпитвала подобно вълнение — това главозамайване, което караше сърцето й да препуска и тялото й да тръпне.

Сега не е моментът за подобни мисли, рече си гневно. Нито моментът, нито мястото са подходящи! Мъжът като че ли се досети какво се върти в главата й. Усмихна се, откривайки бели равни зъби. Очите му също засияха и Александра усети, че краката й се подкосяват. В стомаха й сякаш запърхаха стотици пеперуди.

— Оценявам предложението — каза Кейд и погледна момчетата. Те стояха с наведени глави. — Но всъщност няма никакви щети, освен нанесените на самолюбието ми.

Джими и Джонатан рязко вдигнаха глави. Личицата им обнадеждено грейнаха. Александра се намръщи и поклати глава. Близнаците отново отпуснаха рамене.

— Настоявам, господин Уокър. Просто назовете сумата.

Така ще е по-лесно. Да му плати и да приключи. Да не се чувства задължена. Със синовете си щеше да се разбере после.

Кейд видя решително вирнатата й брадичка. Но в гласа й имаше безпокойство, почти отчаяние и това го обърка. Защо бе така дяволски настойчива да му плати? И откъде се появи у него този внезапен подтик да й откаже? Може би заради проблесналия женски интерес, който зърна за миг в премрежените й сиви очи? Или пък защото самият той бе заинтригуван от тази жена? Тя бе дяволски привлекателна, а той доста отдавна не е бил в женска компания. Този ремонт на къщата може да се окаже значително по-вълнуващ от очакваното. Сега трябва да разбере дали е омъжена.

— Едва ли ще е в духа на добрите съседски взаимоотношения, ако приема пари от вас, но след като толкова настоявате за това, бих предложил друго решение, стига вашият съпруг да е съгласен.

Момчетата го погледнаха напрегнато, а Александра сви устни.

— Аз съм разведена, господин Уокър — каза сковано. — Каквото и да е вашето решение, бихте могли да го обсъдите с мен.

Объркан развод, отсъди Кейд по тона й. Макар че точно това искаше да чуе, имаше и нещо друго — нещо, което се премълчава. Но какво? Реши да отхвърли догадките. Трябва да престане с тази мнителност.

— Е, щом вашите синове се интересуват от инструментите и имат нужда от нещо, с което да се занимават, какво ще кажете да ми помагат през следващите две… — погледна Александра и реши, че две няма да са достатъчни — … не, да речем три съботи?

Близнаците се ококориха и отвориха уста. Възбудено се обърнаха към майка си.

— Тук има повече работа, отколкото очаквах, и наистина не бих отказал помощ — продължи Кейд. — Като начало могат да поставят на място дъските, които трябваше да откъртя, когато ме залостиха в бараката.

Александра продължаваше да мълчи. Как би могла да откаже? Предложението му бе не само практично, а и разумно. Но я обземаше страх при мисълта момчетата да стоят сами при непознат. Освен в училище и когато бяха при госпожа Хенли, нейната работодателка, никога не бе изпускала синовете си от очи. Не можеше! Ако не се съгласи обаче, ще прозвучи странно. Значи трябва да приеме. Стисна облегалката на стола и преглътна надигналата се в гърлото й буца. Той чакаше отговор.

— Чудесно, господин Уокър — отвърна накрая, макар и с пресипнал от вълнение глас.

Царящото в стаята напрежение се стопи. Личицата на Джими и Джонатан грейнаха. Кейд се усмихна. Александра усети как стомахът й отново се сви.

— Е, значи се договорихме — Кейд стисна ръка на всяко от момчетата. Обърна се към Александра. Тя се втренчи за миг в протегнатата му ръка, после колебливо я докосна. Дланта му беше топла и загрубяла, мазолеста. От допира сякаш ток премина по ръката й. Срещна пламенния му поглед и разбра, че е отгатнал нейните усещания. Не бе в състояние да спре избилата руменина, която обагри шията и лицето й. По дяволите!

— Наричайте ме Кейд — рече той, без да откъсва поглед от очите й. — Не мога да се избавя от мисълта, че баща ми е в стаята всеки път, когато казвате „господин Уокър“.

Тя бързо отдръпна ръка и нервно се усмихна.

— Аз съм Алекс.

— Приятно ми е да се запознаем, Алекс! — широка усмивка се плъзна по устните му и Александра осъзна, че трябва да напусне дома му колкото може по-скоро.

— Е, в такъв случай до следващата събота. Ще доведа момчетата рано.

Подкани близнаците да тръгват. Джими скочи от стола, но погледът му остана прикован в шоколадовите бисквити. Тримата бяха вече на вратата, когато Кейд ги извика. Александра се обърна точно навреме, за да хване подхвърления към нея пакет.

— Трябва да си поддържат силите — пошегува се той и намигна.

Тя благодари и поведе момчетата навън. Дланта й още гореше от докосването му. Само три съботи, мислеше, като затваряше портата след себе си. Три дни ще издържи. После няма да е длъжна да се вижда повече с него. Освен ако случайно се срещнат в града. Колебливо хвърли поглед през рамо, прегърна двете момчета и бързо ги поведе към гората.

Застанал до прозореца на всекидневната Кейд наблюдаваше как се отдалечават. Хлапетата крачеха покорно, явно все още под впечатление от получения урок. Алекс вървеше с изпънати рамене, а когато се обърна и погледна към къщата, лицето й бе угрижено. Кейд знаеше, че е трудно да си единствен родител. Макар самият той да нямаше опит, бе видял достатъчно подобни примери. Разбираше тревогата й, необходимостта да държи здраво юздите на синовете си.

Ала не разбираше причината за страха в очите й, превърнал се в истински ужас, когато й предложи децата да работят при него.

А най-вече недоумяваше какво крие тя.