Лас Смол
Самотникът (2)

Втора глава

На следващата сутрин Клейтън се събуди от настъпилото раздвижване. Улф го нямаше. Той се повдигна на лакът, за да потърси Шели и веднага я откри. Вълкът беше при камиона с храна и й се усмихваше, а тя му говореше надвесена над него. Животното разбираше от жени. От всички, събрали се на поляната, Улф беше избрал най-хубавата.

Тя взе лъжица и тиган, започна да ги удря и да вика:

— Хайде на закуска.

Камионът беше с генератор и храната беше топла — каша, палачинки, препечен хляб, бъркани яйца с кренвирши, кафе и мляко. Имаше чай за капризните и още сладки кифли.

Всички вдишваха дълбоко свежия утринен въздух и светът им се струваше хубав. Имаха вълчи апетит, ядоха много и бяха сънливо отпуснати. Усмихвайки се непрекъснато, подеха разговор. Започваха да се опознават.

Клейтън се нареди и дори пропусна няколко души пред себе си, докато се овладее. Другите разговаряха с Шели и най-накрая успя да смотолеви:

— Добро утро, Шели.

Тя не го чу. Той се изкашля и в последната минута, преди да го избутат, промълви отново:

— Добро утро, Шели.

Тя бегло му се усмихна.

За Клейтън беше ясно, че го направи автоматично, по рефлекс, но той бе шокиран, че действително го беше погледнала. Отнесе чинията при спалния си чувал и седна разсеян. Вълкът получи всичките останали яйца и част от кренвиршите. Разглезваше го.

Улф пообиколи, като се усмихваше плахо на другите. На едно място му дадоха малко яйца, на друго — му хвърлиха кренвирш, който той улови във въздуха. Превръщаше се в просяк. Върна се при Шели и тя го възнагради с парче сладкиш. После Улф легна на тревата по гръб, Шели се наведе над него и го почеса по корема. Клейтън простена от завист.

Докато групата се къпеше, спалните им чували бяха закачени на въжета, навити и прибрани в един камион за през деня. Облякоха раздадените им дрехи. Клейтън разбра, че вечерта ще се върнат на поляната и заповяда на Улф да остане.

Взеха ги с училищен автобус и ги закараха да почистват браздите, които можеха да се окажат от съдбоносно значение, ако не завалят дъждове или пък ветровете се обърнат.

— Къде е партньорът ти?… Колко сте тук?… Липсва ли някой? — мъмреха ги непрекъснато.

На обяд им донесоха сандвичи и те налягаха наоколо да си починат. Когато Спиърс решеше, че са готови, щяха да заместят някоя от другите групи, борещи се вече с огъня. Бяха като резервна войска по време на битка.

През следобедната почивка пиха кафе, а късно вечерта ги откараха обратно на поляната.

Улф ги наблюдаваше, докато слизаха от автобуса. Той отиде при Клейтън, който потърка главата му и се огледа за Шели.

Всички се чувстваха уморени. Мускулите им не бяха свикнали на такава продължителна работа и жизнеността им от предишната вечер беше изчезнала. Изкъпаха се в камионите и си облякоха чисти дрехи. Изядоха очакващата ги топла храна и се оттеглиха рано при спалните си чували.

— Хей, Клейтън — извика някой. — Ще посвириш ли малко?

Той извади цигулката си, без да отговори, и подръпна струните, за да се увери, че е настроена. После изпълни няколко стари песни от времето на войната между щатите.

Музиката звучеше много хубаво в това изолирано място и Клейтън беше изпълнен с прекрасното чувство, че бе част от нея. Инстинктът го накара да спре, преди да прекали.

Тази нощ всички спаха дълбоко, макар че на сутринта някои жени се оплакаха от хъркането. Когато Шели заудря по тигана и се провикна: „Хайде на закуска“ — те бавно и неохотно се измъкнаха от спалните си чували, мърморейки.

Улф придружи Клейтън и протегна нос нагоре да помирише масата. Той го смъмри и вълкът го погледна с укор. Шели се засмя, тъй като го бе видяла, напълни една чиния с храна и я постави на тревата. Улф се нахвърли върху нея.

Шели се усмихна бегло на предполагаемия му собственик и Клейтън се изчерви от удоволствие. Той забеляза от мястото си кога вълкът опразни чинията и му свирна да се върне. Преди да се подчини, Улф я облиза още веднъж.

Клейтън го повика, искайки да покаже на Шели, че животното бе негово. Направи го само за да привлече вниманието й върху себе си. Тя беше заета и не забеляза нищо. Не беше чула прекалено силното изсвирване, нито пък видя, че вълкът беше опразнил чинията и бе повикан обратно.

Улф отиде при господаря си и го попита с поглед защо го бе извикал. Причина нямаше. Клейтън му предложи малко от яйцата, но животното отказа. Все пак прие парче палачинка в името на доброто старо време.

— Разглези се ти — рече Клейтън, подавайки му го.

Улф облиза муцуната си и се усмихна.

— Знаеш, че бих направил всичко, за да спечеля вниманието й.

Вълкът погледна към Шели.

— Значи разбираш, когато говоря за нея?

Улф отново обърна очи към него.

— Да, така е. Тогава отиди и й кажи, че съм най-добрият мъж, който може да намери.

Той се спусна към Шели! Клейтън успя само да си помисли: „Благодаря на Бога, че Улф не може да говори.“ Следеше с известно безпокойство какво ще направи вълкът.

Улф отиде при Шели, ухили й се и завъртя опашка. Тя се засмя и прекрасният звук погъделичка вътрешностите му. После се наведе и потърка главата на вълка.

Улф се върна при Клейтън, седна на земята и го погледна. Клейтън беше изненадан. Все едно, че вълкът му казваше: „Виждаш ли? Така се прави. Лесно е.“

— Лягай долу и не мърдай — промърмори той.

Преситен от прекалено много храна и сладкиши, Улф се чувстваше сънен и се подчини. Клейтън погледна Шели.

Остатъците от закуската бяха прибрани и на тяхно място бяха поставени материалите за първа помощ.

— Някакви пришки? — попита тя.

Мъжете показваха всяка пришка и дори само протрита кожа, надявайки се да заслужат състраданието й. Клейтън следеше всичко като ястреб. Шели бе делова и бърза. Не отдели повече време на никой от тях и не държеше ръцете им. Говореше с жените, а към мъжете се отнасяше хладно.

И с него ли щеше да бъде такава? Същия ден огънят промени посоката си и неопитната група беше изпратена на помощ.

Огънят беше плъзнал нагоре по дърветата и гледката бе страховита. Пламъците свободно се извисяваха в небето, красиво оцветени. С рев и трясък огънят поглъщаше високите стройни дървета и възпламеняваше смолата.

Отначало новите огнеборци се поизплашиха. Пламъците бяха десет-двадесет пъти по-високи от тях. Но да започнеш да се бориш с тях означаваше да победиш или поне да опиташ.

Работата беше трудна. Изминаха дълги часове сред сажди, пот и мръсотия. Краят не се виждаше и времето беше без значение. Много скоро трябваше да отстъпят. Пристигна друга помощна група. Камиони с вода пръскаха подгизналите вече къщи. Облаците дим задушаваха огнеборците и те сложиха маските си.

Групата не се върна да почива на поляната. Преместиха ги, а на зазоряване най-после ги смениха. Оттеглиха се и легнаха, увити във войнишки одеяла. Когато станаха, хапнаха уморено и се отправиха мълчаливо към огнената линия.

Чак след седмица Клейтън се върна на тяхната поляна. Каза, че трябва да види цигулката и вълка си. Спиърс му разреши. „Да. Разбирам. Не би искал да ги загубиш.“

Но истинската причина беше Шели, нея искаше да види той. Камионът, с който пътуваше, намали достатъчно и Клейтън скочи. Махна на момчето и то натисна в отговор клаксона. Огледа смрачаващата се поляна. Тя изглеждаше изоставена. После обърна глава нагоре към забуленото от пушек небе, което тук беше по-малко замърсено, а въздухът — по-чист. Имаше чувството, че се връща у дома.

Светеха няколко прожектора — един над празната маса до пътя, друг — до пустите подвижни тоалетни надолу по пътеката и трети — до камиона за първа помощ.

Шели не беше там. Нямаше никой. Клейтън изсвири дълго и пронизително, изчака малко, но Улф не се появи. Къде беше цигулката му? Къде беше Шели? Бе съвсем сам.

Беше толкова тихо. Не се чуваше никакъв звук. Сети се, че може да се изкъпе и тъй като бе сам започна да сваля дрехите си по пътя към душовете. Уморен и разочарован, той се спря при камиона за първа помощ и влезе вътре гол. Бавно повдигна няколко неща, до които тя може би се беше докосвала — инструменти, бинтове и временни гипсови превръзки.

Гипсовите превръзки бяха леки и лесно се поставяха. Сложи си една на ръката и я закопча. Тъкмо закопча и втората, когато чу шум от кола. Извърна глава и се ослуша. В следващата минута Улф застана до вратата на камиона, обърна се и изскимтя.

Клейтън се намръщи. Улф никога не беше издавал такива звуци. Какво ставаше с неговия вълк? Опитваше се да лае като куче? И в този момент тя влезе в камиона.

Той бе толкова изненадан, че за момент забрави, че е гол и се загледа в нея.

Шели направи същото. На лицето й се изписа болка и тя тихо попита:

— И двете ръце? Лошо ли си пострадал?

Клейтън не знаеше какво да каже и обърна гръб, като се изчерви целия. Брадичката му провисна. Объркан, той трескаво се зае да откопчее превръзката.

— Не! Не прави това. Нека видя картона. Не се движи — тя вдигна някакъв лист и прегледа написаното.

Клейтън не смееше да помръдне.

— Отровен бръшлян? — възкликна Шели. — О, и това ли? — Тя изпитваше съжаление към него. — Ще се нуждаеш от цялостна баня за… — Гласът й се сниши. — Ако се наложи да чакаш за болницата… може да минат часове. Необходимо е да си… чист. Трябва да се изкъпеш сега. — Несигурността й изчезна.

Шели доби смелост и се овладя. Нещо щракна в ума му. Тя ще го къпе?

— Да — смотолеви той, без да помръдне, за да не я изплаши.

— Сам трудно ще се справиш — каза Шели сериозно.

Клейтън едва не се задави.

— Но аз съм обучена да оказвам първа помощ. Зная какво трябва да се направи. Ще внимавам. Съжалявам, че нито един мъж не е тук, за да ти помогне, но имаше нужда от тях горе при браздата. Лошо е, че не можеш да се изкъпеш сам, но това е невъзможно с гипсовите превръзки. Нека да ти помогна. — Той затаи дъх. — Съжалявам за ръцете ти.

Клейтън кимна. Тя щеше да го докосне. Да го пипне с ръце. Вероятно щеше да изгуби душата си, затова че й позволи да повярва, че двете му ръце са счупени, но не можеше да пропусне възможността да се доближи до нея. Да я докосне… Той усети реакцията на тялото си и се изчерви.

— Всичко е наред. Не се притеснявай. Аз съм като медицинска сестра — Шели бе твърда и категорична. Делова. — Все пак не е мозъчна операция, нали? — окуражи го тя.

Приготви водата и я наля в коритото.

— Може би ще трябва да седнеш. Ето, седни на тази кърпа. Първо ще измия главата ти. Боли ли те много?

Той поклати глава в знак на съгласие, но се застави да бъде честен.

— Сигурен съм, че ръцете ми не са счупени — езикът му се заплете.

— Много си смел. Не са ти предписали никакво лекарство. Дори името ти липсва на работния лист. Пише само, че трябва основно да се изкъпеш. Изобщо не споменават ръцете ти.

— Те не са счупени.

— Надявам се, че е така — тя погледна превръзките.

— Добре съм.

— Толкова си смел.

Клейтън се почувства виновен.

— Цигулката ти е при мен — наруши мълчанието Шели, като усърдно търкаше главата му.

Усещането бе прекрасно. Той затвори очи, наслаждавайки му се.

— В колата ми е, увила съм я в одеяло, за да не се повреди.

— Благодаря ти.

— Казвам се Шели Адамс. Кръстена съм на поета. Живея недалеч оттук. Купих къщата наскоро. Има и басейн.

Тя наклони главата му и я обля с топла вода.

— Трябва да измия и тялото ти. Можеш ли да се изправиш?

Той стана и Шели бързо насапуниса гърдите му надолу до кръста. После се поколеба, заобиколи го и започна да трие гърба му. Ръцете й не се задържаха никъде, нито пък се опитваха да го съблазнят, но в действителност той се чувстваше така. Клейтън беше ужасен от неприличната реакция на тялото си и стоеше като вдървен, изпитвайки желание да бе признал измамата си.

За щастие, Шели бе с гръб към него. Той потрепери, тялото му се разтресе и ръцете й престанаха да се движат.

— Нараних ли те? — прошепна тя. — Разбирам… Чувала съм, че мъжете… са много чувствителни.

Клейтън не бе в състояние да отговори.

Тя продължи да търка краката и стъпалата му, после внимателно го изплакна. В настъпилата тишина, той я погледна през клепачите си. Страните й бяха доста порозовели, но изражението й бе напълно сериозно. Не бе имала намерение да го възбуди. Тя просто го къпеше, за да предотврати разпространяването на заразата от отровния бръшлян. Как ще се измъкне от тези проклети гипсови превръзки? Как изобщо се случи това?

Шели започна да го маже с някаква течност… по цялото тяло. Той седна.

— Прилоша ли ти?

— Не — гласът му бе дрезгав.

— Трябва… Налага се да ти сложа това — тя беше непреклонна.

— Почакай малко — каза той с тих, нежен глас.

— Скоро може да дойде някой.

Клейтън не успя да измисли какво да й отговори. Най-после Шели свърши. Той също бе свършен, съсипан. Тя му сложи болничен халат и почисти разплисканата вода. Клейтън се изправи.

— Мисля, че трябва да седнеш. Как си счупи ръцете?

— Не са счупени — в този момент той забеляза, че Улф лежи пред прага на камиона, подпрял муцуна на лапите си, вперил очи в човешките същества с търпеливо изражение.

— Зная, че положителните мисли лекуват някои болести, но не смятам, че костите спадат към тях. Трябва да седнеш. Вероятно все още си в шок. Чудя се как си попаднал на отровен бръшлян. Наоколо няма много.

— Може да не е било отровен бръшлян.

— Е, сигурно това е за предпочитане — успокои го тя. — Изобщо сърби ли те?

— Малко — успя да се обърне езикът му.

— Да те намажа ли още малко с тази течност?

— По-добре не — бавно поклати глава той с неохота, след като дълго мълча.

Но преди да успее да каже, че няма нищо против, вниманието им бе привлечено от шума на двигател и един камион спря в близост до поляната. Улф стана и изчезна.

— Ще се погрижиш за вълка ми, нали? — така щеше да я намери, ако я преместят на друго място. — Може да се наложи да отида в болницата за снимка — обясни той.

— Улф и аз се разбираме много добре. Как го викаш да дойде?

— Изсвирвам силно… — Клейтън й показа.

Вълкът се появи. Чуха се гласовете на двама мъже. Те се приближиха до камиона за първа помощ и повдигнаха вежди при вида на двете превръзки.

— Какво е станало с вас?

— Добре съм — Клейтън знаеше, че не може да измами никого.

— Железен мъж — каза единият.

— Предполагам, че ще трябва да ви заведем на рентген — рече вторият. — Превръзките няма да ви помогнат. Те са временно средство.

— Ръцете ми не са счупени — честно призна Клейтън.

— Е — каза вторият мъж, — сигурно е имало причина да ви ги сложат, така че трябва да се погрижим. Да ти се намират сандвичи за нас, скъпа? Би ли ни донесла нещо за ядене?

— С удоволствие.

След малко Шели се върна и се зае да храни Клейтън. Искаше му се двамата мъже да си отидат, за да може вниманието й да се насочи изцяло към него. Макар да беше все още доста зачервена, тя бе делова и услужлива, а мъжете следяха всяко нейно движение. Особено внимателно наблюдаваха как той поемаше храната от ръцете й. При цялата тази вълнуваща загриженост, Клейтън не можеше да направи нищо. Той тържествено се закле прел себе си, че никога вече няма да си служи с измама, докато е жив. Ще бъде честен и открит. — Боли ли те главата? — попита тя.

— Откъде разбра? — учуди се Клейтън. Главата му бе леко наклонена, а тялото му отпуснато.

— Намръщи се — тихо обясни Шели и постави ръка на челото му. — Понякога счупената кост предизвиква треска. Трябва да отидеш в болницата.

— Да тръгваме — двамата мъже се изправиха.

Беше късно. Те вече бяха ходили до болницата и бяха уморени, а Клейтън им създаваше големи главоболия и грижи, само защото искаше Шели да го докосне.

— Наистина съм добре.

— Не се притеснявай, приятел. Не може да излагаме на риск ръцете на нашия цигулар. Ще се погрижим за теб.

— Ръцете ми са наред — повтори Клейтън. — Къде са ми панталоните?

— Не — възпря го Шели. — Ако си попаднал на отровен бръшлян, дрехите ти трябва да се изперат със сапун. Ще ги сложа в една торба и ще ги надпиша. Налага се да ти дадат нови.

— Ще дойдеш по халат — усмихна се единият мъж. — Внимавай с теченията.

— Всемогъщи Боже, момчета, не мога да ви позволя да се разкарвате още веднъж до града — поклати глава Клейтън.

— Семействата ни са там — широко разтвори ръце другият. — Ще прекараме нощта с тях, а на сутринта ще проверим какво е състоянието ти. Ако наистина си добре, ще те върнем обратно. В противен случай, ще видим какво можем да направим за теб. Съгласен ли си?

Клейтън изпита известно облекчение. Обърна се към Улф, който стоеше пред камиона и му заповяда да дойде.

Вълкът се промъкна вътре като сянка. Клейтън сложи ръката си на раменете на Шели и го погледна.

— Пази я.

Улф толерантно му показа с очи, че е излишен. Откараха Клейтън в болницата в Джаксън, където всички го посрещнаха със съчувствие.

— Искам да се видя с доктора насаме — заяви той.

Всички бяха учудени. Клейтън не желаеше да им разреши да направят каквото и да било, преди да се е срещнал с доктора. Беше непреклонен.

Най-после дойде един доста разтревожен лекар и Клейтън го накара да покаже някакъв документ за самоличност, преди да заповяда на останалите да напуснат.

— Вижте — обясни му докторът, — това е спешно отделение. Не можем да изгоним тези хора оттук. Никой не ни слуша. Какъв е проблемът? Освен двете счупени ръце поправи се той. На лицето му бе изписано съчувствие.

— Закълнете се, че това няма да се разчуе. Не искам никой да знае.

— Какво ви е? — погледна го остро докторът.

— Нищо.

— Какво искате от мен? — повдигна вежди той.

— Просто да напишете в сведението, че костите ми са здрави — нареди Клейтън. — Казвам ви истината.

— Кой ви сложи превръзките?

— Сам си ги сложих — призна той.

— Защо?

— Не очаквах да има някой наоколо — обясни Клейтън. — Тя влезе и намери нареждане за някакво момче, попаднало очевидно на отровен бръшлян, да се изкъпе. Исках тя да ме докосне.

— Не съм изненадан — отвърна докторът и попита: — Шели ли беше?

— Да. Това може да я накара да се почувства неудобно. Тя мислеше, че ръцете ми са счупени. Исках да ме изкъпе и тя го направи.

— Как беше — раздразнено го попита докторът.

— Не съм сигурен — простодушно отвърна Клейтън. — Почувствах се толкова зле, задето я измамих по този начин, че щях да полудея.

— Добре — най-сетне прояви съчувствие докторът. — Нека да свалим превръзките. Няма да те издам.

— Благодаря ви.

— Внимавай с нея. Тя е много хубава жена — Клейтън осъзна, че говори с този непознат, както би сторил и всеки друг! Значи той можеше да общува! Но щеше ли да се запази то, докато види Шели отново? Дали наистина ще може да разговаря с нея?

— Цял живот съм бил самотник — сподели Клейтън. — Не знаех как да общувам с хората.

— Добре се справяш — кисело му отвърна докторът.

— С вас беше лесно.

— Бих дал пет години от живота си, за да ме изкъпе Шели.

— И вие ли? — намръщи се Клейтън.

— Както и повечето мъже от Йоминг.

— Омъжена ли е?

— Не.

— Добре — Клейтън изглеждаше доволен.

— Тя е много независима жена. Купи си място горе в планината.

— Каза ми.

— Тя ви е доверила това? — раздразнено попита докторът. — Е, грижете се за себе си — нареди той. — Надявам се да останете тук. Ще се обзаложим за Шели.

— Дявол да го вземе и вие ли я искате?

— За известно време.

— Аз наистина я желая — намръщи се Клейтън.

— Аз също.

— По дяволите, ще бъде по-трудно, отколкото предполагах.

— Надявам се да не се справите.

— Аз също не ви желая късмет. Как се казвате?

— Майкъл Джонсън.

— Няма да пристъпите думата си и да ме издадете, нали? Сега имате оръжие срещу мен.

— Аз играя честно — категорично заяви Майкъл.

— Един мъж не може да иска повече.

— Бъдете внимателен с нея — предупреди го докторът.

— Ще съм ви благодарен, ако ми намерите панталони — изправи се Клейтън.

— Ще се погрижа за това.

— Благодаря ви за съдействието.

— Правя го заради нея — поясни Майкъл.

— Разбирам.

— Остани си със здраве — гласът на лекаря отново прозвуча малко раздразнено.

— Благодаря.

— Предпочитам повече да не те виждам — каза докторът.

— И това го разбирам. Довиждане.

Доктор Майкъл Джонсън нетърпеливо поклати глава и изчезна.

В стаята влезе много весела дребна брюнетка и каза:

— Трябва да ви изкъпя — в очите й проблесна закачлива покана.

— Много мило от ваша страна, но мога и сам да се справя. Ще ви бъда благодарен обаче, ако ми намерите едни панталони.

— Колко благодарен? — попита тя и се ухили нахално.

Клейтън разбра, че доктор Джонсън не играеше честно.