Емилио Салгари
Черният корсар (9)

IX
ЕДНА СТРАШНА КЛЕТВА

Водена от негъра, който познаваше всички пътеки на гората, групата вървеше бързо, за да стигне скоро до брега на залива и навлезе в открито море преди зазоряване.

Всички бяха неспокойни за кораба, който кръстосваше залива, понеже бяха научили от пленника, че губернаторът на Маракаибо е изпратил хора в Гибралтар да искат помощ от адмирал Толедо. Корсарът се страхуваше, че част от ескадрата на адмирала, силно въоръжена и обслужвана от няколко стотици опитни моряци, в по-голямата си част бискайци, вече е прекосила залива и всеки момент може да връхлети върху „Мълния“. Той не говореше, но безпокойството му беше явно. От време на време даваше знак на другарите си да спрат и наостряше слух, защото все му се причуваше далечен грохот, но после ускоряваше крачка и караше останалите почти да тичат след него.

Към два часа сутринта, Кармо, който бе начело на групата, чу далечен тътен, който подсказваше близостта на морето. Неговият остър слух бе доловил шума на разбиващите се вълни в крайбрежните тръстики.

— Ако всичко върви добре, до половин час ще бъдем на борда на нашия кораб, синьор — рече той на Черния Корсар. Оня кимна потвърдително, без да отговори.

Кармо не се бе излъгал. Шумът на вълните ставаше все то-отчетлив и понякога се чуваха крясъците на дивите патици, които населяваха брега на залива.

Корсарът даде знак да избързат и няколко минути по-късно стигнаха до един нисък бряг, покрит с диви патици, който се простираше на север и на юг докъдето на човек стигнеше окото, образувайки причудливи извивки. Небето бе скрито от мъгла, надигнала се от безкрайните блата покрай залива и затова бе все още тъмно, но тук-там огнени линии прорязваха водната шир. Гребените на вълните пръскаха искри, които се разстилаха по брега като разноцветна лава. В някои моменти широки, петна от морето, дотогава черни като мастило, изведнъж светваха, сякаш мощна електрическа лампа бе запалена на морското дъно.

— Фосфоресценцията! — обади се Ван Щилер.

— По дяволите и фосфоресценцията! — възкликна Кармо. — Човек би казал, че рибите са се съюзили с испанците, за да ни попречат да излезем в открито море.

— Не, вълните светват, за да посрещнат Червения Корсар — рече с тайнствен глас Ван Щилер.

— Истина е — промълви Кармо.

Корсарът бе отправил поглед далеч в морето. Преди да се качи на лодката, искаше да се увери, че няма вражески кораби в залива. Като не откри нищо, той погледна на север. Сред аленеещото се море зърна едно тъмно петно и викна.

— „Мълния“ е там! Потърсете лодката и бързо да отплуваме.

Кармо и Ван Щилер се упътваха донякъде, защото все още не знаеха на кое място се намират, после бързо изкачиха брега на север, като оглеждаха внимателно всяко кътче между тръстиките. След около един километър успяха да открият лодката, която заливът бе оставил между стъблата на растенията. Бързо се качиха и се насочиха към мястото, където ги чакаха капитанът и негърът.

Поставиха трупа, увит в черната мантия, между двете седалки, закриха лицето му и започнаха енергично да гребат.

Негърът беше седнал на носа и държеше между колената си пушката на испанския пленник, а Корсарът седеше на кърмата, срещу трупа на брат си. Бе отново изпаднал в мрачна меланхолия. Стиснал с длани главата си и опрял лакти на колената, той за миг не откъсваше очи от трупа, чиито форми се очертаваха под погребалния плащ. Погълнат от своите скръбни мисли изглежда беше забравил всичко: другарите си, кораба си, който все по-ясно изпъкваше на морската повърхност от разтопено злато, ескадрата на адмирал Толедо.

Бе тъй неподвижен, че човек би помислил, че не диша.

Междувременно лодката се плъзгаше бързо по вълните, отдалечавайки се все повече от брега. Без да престават да гребат усилено, двамата флибустиери постоянно се вглеждаха встрани, очаквайки да зърнат неприятелските кораби. Те бързаха също и заради суеверните си страхове, на които сега се чувствуваха в плен: огненото море, мъртвецът когото пренасяха и присъствието на Черния Корсар, още по-мрачен и тъжен в черните си дрехи. Бързаха, защото знаеха, че ще се почувствуват спокойни само след като стъпят на борда на „Мълния“, сред своите бойни другари.

Вече бяха на една миля от кораба, който плавно приближаваше към тях, когато един странен вик, подобен на остро стенание, завършващо в зловещ вопъл, стигна до ушите им. Двамата веднага спряха да гребат и се озърнаха наоколо си с уплашен поглед.

— Чу ли? — попита Ван Щилер, чието чело се овлажни от студена пот.

— Да — отговори Кармо с променен глас.

— Да не би да е била някоя риба?

— Никога не съм чувал риба да издава подобен звук.

— Кой може да е тогава?

— Не знам, но казвам ти, че съм учуден.

— Да не би да е братът из умрелия!

— Тихо, приятелю.

Бяха вторачили поглед в Черния Корсар, който изглежда не беше чул нищо, защото бе все тъй неподвижен с глава между ръцете и очи заковани в трупа на брат си.

— Давай, и бог да ни е на помощ — промълви Кармо и направи знак на Ван Щилер да хване отново веслата. После се надвеси към негъра и го попита:

— Чу ли онзи вик, Моко?

— Да — отвърна африканецът.

— Кой мислиш, че е бил?

— Може би някой ламантин.^[1]

— Хм!… — промърмори Кармо, но спря и изведнъж пребледня.

Точно в този момент зад кърмата на лодката, в един кръг от светяща пяна, някаква неясна форма се появи в миг и бързо изчезна в дълбините на залива.

— Видя ли? — попита Вай Щилер с пресипнал глас.

— Да — отвърна другият и зъбите му затракаха.

— Една глава, нали?

— Да Кармо, глава на мъртвец.

— Значи е бил Зеленият Корсар, който ни следва и очаква Червения Корсар.

— Плашиш ме, Кармо.

— Нищо ли не видя и чу Черният Корсар?

— Той е брат на двамата покойници!

— А ти, приятелю нищо ли не видя?

— Да, една глава — отвърна Моко.

— На кого?

— На един ламантин.

— Дявол ги взел твоите ламантини — измърмори Кармо. — Това беше глава на мъртвец, слепи негре.

В този миг един глас от кораба отекна над вълните:

— Хей, вие от лодката! Кои сте?

— Черният Корсар! — ревна Кармо.

— Приближете!

„Мълния“ се носеше бързо над вълните като морска лястовица, порейки блесналите води с дългия си шип. Черният и профил напомняше легендарния кораб призрак на холандеца, или плуващия кораб ковчег по морските ширини.

Неподвижни като статуи, по парапета на борда бяха строени флибустиерите, всички въоръжени с пушки, а на високата част на палубата, зад двата топа, личаха артилеристите със запалени фитили. На главната мачта се вееше големия черен флаг на Корсара, с две златни букви, причудливо преплетени и обрамчени от един неразбираем фриз.

Лодката опря до левия борд, докато корабът извиваше срещу вятъра. Кармо бързо хвана въжето, което моряците му хвърлиха от палубата.

— Пуснете скрипците! — чу да вика един дрезгав глас.

Кармо и Ван Щилер закачиха куките на двата края и при едно изсвирване на боцмана лодката бе издигната на борда заедно с хората в нея.

Когато Черният Корсар усети кила да удря срещу палубата на кораба, се сепна и сякаш излезе от мрачните си мисли. Огледа се, учуден, че вече се намира на своя кораб, после се наведе над трупа, взе го на ръце и го постави в основата на гротмачтата. Целият екипаж, строен покрай фалшборда, свали шапки.

Вторият офицер, Морган, слезе от мостика и се насочи към Черния Корсар.

— На вашите заповеди, синьор! — каза.

— Вие си знаете работата — отвърна му Корсарът, клатейки тъжно глава. После прекоси бавно горната палуба, качи се на командния мостик и там застана, неподвижен като статуя, със скръстени ръце на гърдите.

От изток вече започваше да розовее. Там където небето се сливаше с морето, една бледа светлина придаваше стоманени отблясъци на водите, но тази светлина криеше нещо мрачно, за разлика от обичайния розов цвят на изгрева тя бе сива, тягостна, хладна.

През това време големият флаг на Корсара бе спуснат на половин мачта в знак на траур, а редовете, които бяха без платна, бяха разположени във форма на кръст.

Многобройният екипаж на корсарския кораб се строи покрай фалшбордовете. Тези мъже, с обгорели от морските ветрове лица и от дима на стотици абордажи, бяха тъжни; гледаха тревожно трупа на Червения корсар, увит в голям хамак, към който бяха привързани гюллета.

Светлината растеше, но морето около кораба бледнееше и глухо шумеше, сякаш издаваше въздишки.

В този момент от командния мостик отекна камбана. Екипажът коленичи, а боцманът, подпомогнат от трима моряци, повдигна трупа на нещастния Корсар и го постави на парапета на бакборда. На палубата цареше гробовно мълчание, дори водите около неподвижния кораб притихнаха. Очите на всички бяха обърнати към Черния Корсар, чиято фигура сега бе придобила гигантски размери на фона на стоманения хоризонт. Изправен на командния мостик с развяващо се, дълго перо на утринния бриз, с ръка насочена към трупа на Червения Корсар, с мощен металически глас, който разсече гробовната тишина на борда, произнесе следните думи:

— Мъже на морето! — викна той, — чуйте ме! Заклевам в господ, заклевам се в тези вълни, верни наши другари, заклевам се в душата си, че няма да намеря мир на земята, докато не отмъстя погубените от Ван Гулд мои братя. Нека мълниите запалят кораба ми, нека вълните ме погълнат заедно с вас, нека двамата Корсари, които почиват под тези води ме прокълнат, ако не убия Ван Гулд и не затрия целия му род, както той погуби моя! Чухте ли ме, моряци?

— Да! — отвърнаха флибустиерите, докато тръпка на ужас и решителност премина по лицата им.

— Спуснете трупа! — викна Корсарът с мрачен глас.

Боцманът и тримата моряци вдигнаха, хамака с трупа на нещастния Корсар и го пуснаха във водата. Морето се разтвори под него с огнени пръски. Всички моряци се наведоха над борда и наблюдаваха как полека-лека тялото изчезна в морските дълбини.

В този миг откъм морето отново отекна тайнствения вик, който беше изплашил Кармо и Ван Щилер. Двамата флибустиери, които се намираха под командния мостик, се спогледаха, бледи като изпрано пране.

— Това е викът на Зеления Корсар, който предупреждава Червения Корсар, че го очаква.

— Да — отвърна Ван Щилер със задавен глас. — Двамата братя са се срещнали на морското дъно.

Един остър сигнал, подаден от свирката на боцмана, прекъсна разговора им.

— Ляво на борд — викна той. — Освободете кормилния лост!

„Мълния“ изви и се насочи към големия залив, чийто води попиваха златото на първите слънчеви лъчи.