Емилио Салгари
Черният корсар (29)

XXIX
БЯГСТВОТО НА ПРЕДАТЕЛЯ

Луната едва що се бе показала над джунглата, но Корсарът вече беше на крак, готов да продължи преследването на Ван Гулд и хората му. Разбуди каталонеца, негъра и двама флибустиери и пое без да каже дума, но с такава бърза крачка, че другарите му едва го следваха. Изглежда наистина бе решил да не спира, докато не достигне смъртния си враг, но скоро нови препятствия го принудиха да забави хода си, а малко след това и да спира от време на време.

Басейни, които събираха водата на безброй поточета, мочурливи терени и пущинаци с бодлива трева ги принуждаваха да търсят бродове и да описват дълги кръгове, или да секат растения, за да ги настилат за мостове. Хората му правеха неимоверни усилия да го следват, но почнаха да се чувствуват изтощени от дългия поход, който вече траеше десет дни, както от безсънните нощи и недояждането.

Призори вече бяха без сили и трябваше да помолят Корсара да им даде малко почивка. Сухар вече нямаха, затова веднага плъзнаха да търсят дивеч и плододайни дървета, но изглежда тази джунгла не можеше да им предложи нито едното, нито другото. Не се чуваше дори грачене на папагали, нито писък на маймуни. А и плодни дървета не видяха. Все пак, каталонецът, който заедно с Моко бе тръгнал към едно съседно блато, успя да хване с ръце една едра пирания — риба, която изобилствува в мъртвите води и чийто зъби са остри като трион. Не по-малко щастие има и Моко, който улови една каскудо — друга риба, дълга един фут и с много твърди люспи.

Тази тънка закуска, напълно недостатъчна да засити всички, бе излапана набързо, след което — отчасти отпочинали — продължиха преследването през тъжния, безкраен лес.

Стараеха се да държат югоизточна посока, за да се доближат до края на Маракаибското езеро, където се намираше силната цитадела Гибралтар, но пътят им лъкатушеше поради постоянните блата и разкаляни терени.

Цялата сутрин вървяха без да открият следи от бегълците или да чуят вик, или изстрел. Към четири часа следобед откриха край брега на едно поточе остатъците от огън, чиято пепел беше още топла. От индиански ловец ли бе запален, или от бегълците? Невъзможно бе да се узнае, тъй като не откриха никакви следи от стъпки, понеже земята бе покрита с листа, но все пак се почувствуваха обнадеждени, защото следата бе човешка.

Нощта ги завари без да са открили нещо повече. Подсъзнателно обаче чувствуваха, че бегълците не са далеч. Легнаха си без да сложат нищо в устата си.

— Дявол го взел! — мърмореше Кармо, който се опитваше да излъже глада си, дъвчейки някакви листа със сладникав вкус. — Ако продължаваме така, ще пристигнем в Гибралтар в такова състояние, че веднага ще ни сложат в болница.

Нощта бе най-тежка от всички, прекарани сред горите на Маракаибското езеро. Към коликите от глад се прибавиха и мъките, причинени от рояците свирепи комари, които не позволяваха на тия нещастници да мигнат цялата нощ. Когато следния ден тръгнаха отново, бяха по-уморени от предишната вечер. Кармо заявяваше, че няма да издържи повече от два часа, ако не намери друга дива котка или поне половин дузина жаби. Вай Щилер казваше, че предпочита папагал на шиш или в краен случай парче маймунско месо, но в тази проклета гора не се мяркаше живо същество.

Вече вървяха четири часа, или по-скоро се влачеха, следвайки Корсара, който не забавяше темпото, сякаш силите му бяха неизчерпаеми, когато съвсем наблизо се чу изстрел.

Корсарът спря веднага и викна:

— Най-после! — и извади сабята си от ножницата.

— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер. — Този път изглежда няма да ни избягат.

— Да се надяваме — каза Кармо. — Ще ги вържем като добичета, за да не тичаме подире им още една седмица.

— Смятам, че са стреляли на половин миля оттук — каза каталонецът.

— Да — каза Корсарът, — надявам се до половин час убиецът на моите братя да бъде в ръцете ми.

— Приемате ли съвет, синьор? — попита каталонецът. — Да се опитаме да им направим засада.

— Тоест?

— Да ги чакаме в някой гъсталак, за да ги принудим да се предадат, без да проливаме кръв. Предполагам, че са седем-осем души, а ние сме само петима и изтощени до смърт.

— Не вярвам да ги бива повече от нас, но приемам съвета ти. Ще ги нападнем ненадейно, за да не им оставим време за защита. Пригответе оръжието си и ме следвайте безшумно.

Заредиха пушките и пистолетите си и почнаха тихо да се промъкват между храстите, корените и лианите, стараейки се да не чупят клони и не шумолят докато стъпват по сухите листа. Изглежда, че блатистата джунгла бе останала зад тях. Започваха вековните дървета, появиха се папагали, а се дочуваха и крясъци на цели стада от маймуни, които изкарваха Кармо от кожата му, че не може да задоволи глада си с един изстрел.

— Ще се оправя по-късно — мърмореше той, и ще изтребя толкова дивеч, че да ми стигне за дванадесет часа напред.

Погълнат изцяло от мисълта за отмъщението си, Корсарът изглежда не бе забелязал разликата в природната картина. Пълзеше като змия или прескачаше препятствията като тигър, с очи вперени напред. Не се обръщаше дори да види дали другарите му го следват, решен да води бой с предателя и хората му дори и сам.

Неочаквано го видяха да спира, с пистолет в лявата ръка и вдигната сабя нагоре — в дясната.

От джунглата долетяха гласовете на двама души.

— Диего — говореше един слаб, изнемощял глас, — още една глътка вода, само още една… преди да склопя очи.

— Не мога, не мога, Педро — отговаряше друг, хъркащ глас.

— Те вече са далеч… — подхващаше първият глас.

— С нас е свършено, Педро… Тези индианци ме раниха смъртно.

— А мен ще ме убие треската?

— Като се върнат вече няма да ни намерят.

— Чакай, тук има някой…

Черният Корсар бе изскочил отпреде им със сабя, готова да поразява.

Двама бледи войници, покрити с дрипи, лежаха под едно голямо дърво. Като видяха появата на този въоръжен човек, с върховни усилия те се повдигнаха на колене и се опитаха да вземат пушките си, които бяха на няколко крачки от тях, но веднага след това се строполиха, защото не им бяха достигнали сили.

— Който шавне, ще бъде убит! — викна им Корсарът заплашително.

Единият от войниците намери сили да се усмихне и отговори:

— Какво, кабалеро, да не би да искате да убивате умирающи?

В този момент каталонецът дотича, следван от Моко и двамата флибустиери.

— Педро!… Диего!… Бедни мои приятели! — провиква се той.

— Каталонецът! — пошепнаха изумени двамата войници.

— Аз съм, приятели…

— Тишина! — прекъсна го Корсарът. — Кажете ми, къде е Ван Гулд?

— Губернаторът ли? — попита оня, който назоваха Педро. — Замина преди три часа.

— Сам ли?

— С един водач индианец и двама офицери.

— Далеч ли е? Говорете, ако искате да живеете.

— Не са се отдалечили много.

— Чакат ли го на брега на езерото?

— Не, но индианецът каза, че знае къде да намери лодка.

— Приятели, трябва да тръгваме веднага, ако не искаме Ван Гулд да ни избяга — каза Корсарът.

— Синьор, не мога да изоставя моите бойни другари — каза каталонецът. — Езерото е близо, така че моята мисия е приключена, а за да помогна на тия нещастници, се отказвам от отмъщението си.

— Разбирам те — отвърна Корсарът. — Свободен си да правиш онова, което искаш, но мисля, че помощта ти ще бъде напразна.

— Може би ще успея да ги спася, синьор.

— Оставям ти Моко. Аз и флибустиерите сме достатъчни, за да продължим преследването на Ван Гулд.

— Ще се видим отново в Гибралтар, синьор, обещавам ви.

— Имат ли храна твоите другари?

— Няколко сухари — отвърнаха двамата войници.

— Стигат — каза Корсарът.

— И мляко — добави каталонецът, който хвърли бърз поглед към дървото, в чието подножие лежеха двамата войници.

— За момента повече не бих желал — намеси се Кармо.

Каталонецът направи дълбок разрез на ствола с навахата си. Дървото бе от рода на млекодайните растения, които тук наричаха масарандуба и изпуска гъста, бяла и хранителна мъзга с вкус на мляко. Напълни манерките на флибустиерите, даде им няколко сухара и рече:

— Тръгвайте, кабалерос, или Ван Гулд отново ще ви избяга.

— Сбогом — отвърна му Корсарът. — Ще те чакам в Гибралтар.

Корсарът пое с бърза крачка, за да навакса предимството на бегълците и да стигне бреговете на езерото преди да падне нощта. Часът беше пет следобед и много време не оставаше.

За щастие, гората почваше да се разрежда. Дърветата вече не бяха вплетени едно в друго, нито свързани помежду си с лиани, а пръснати на малки горички. Сега движението на флибустиерите беше леко и спорно.

Близостта на езерото вече се усещаше — въздухът бе станал по-свеж и наситен със солни изпарения, тук-там се появиха двойки морски птици, населяващи бреговете на Маракаибския залив.

Корсарът усилваше все повече крачката си — страхуваше се да не изпусне бегълците. Вече почти тичаше, поставяйки на изпитание силите на Кармо и Ван Щилер.

В седем часа, когато слънцето вече се готвеше да залезе, виждайки другарите му да изостават, Корсарът разреши петнадесет минути отдих, през което време те изпразниха манерките си и хапнаха по няколко сухара.

— Хайде, да тръгваме, приятели — каза нетърпеливо Корсарът. — Още малко усилие и Ван Гулд ще бъде в наши ръце. Утре ще можете да почивате колкото искате.

Вървяха вече двадесет минути, задъхани от умора, когато до тях достигна глухият рев на вълни и почти в същия миг между дърветата проблесна светлина.

— Езерото! — възкликна Кармо.

— А онзи огън сочи бивака на бегълците — викна Корсарът. — Хванете оръжието, морски вълци!… И помнете, убиецът на братята ми ще бъде мой!

Затичаха се към огъня, който пламтеше в края на гората. С няколко скока Корсарът преодоля разстоянието и се озова сред осветеното пространство, със страшната си сабя — в ръка.

Около огъня нямаше никой. Явно наоколо му бяха седяли хора, защото личаха остатъците от изядена маймуна, парчета от сухар и захвърлени манерки.

— Проклятие! Пак закъсняхме! — ревна Корсарът с ужасен глас.

— Не, синьор!… — викна Кармо, който пристигна след него. — Може би нашите куршуми все още могат да ги достигнат? Ето там! На брега!

Корсарът обърна поглед натам. Двеста метра по-нататък гората свършваше и се простираше нисък бряг, по който се разливаха вълните на езерото. На сетните зари на залеза Кармо бе забелязал една индианска лодка бързо да навлиза в морето и да се насочва на юг, тоест — към Гибралтар.

Тримата флибустиери бързо се втурнаха към брега и заредиха пушките си.

— Ван Гулд! — викна той силно. — Спри, ако не си подлец!

Един от четиримата души, които бяха в лодката, се изправи и пред него блесна огнен кръг. Корсарът чу покрай него да профучава куршум.

— Ах, предателю! — ревна Корсарът в прилив на гняв. — Огън по негодниците!

Ван Щилер и Кармо коленичиха на пясъка и миг след това два гърмежа изтрещяха.

В морето отекна вик и видяха един човек да пада, но вместо да спре, лодката взе да се отдалечава по-бързо на юг, сливайки се с мрачината, която в тропиците настъпваше необикновено бързо.

Полудял от ярост, Корсарът се затича с извадена сабя по брега, но Кармо го спря и му каза:

— Вижте, капитане!

— Какво има? — попита Корсарът.

— Там има една лодка, заседнала на пясъка.

— Ахаа! Сега Ван Гулд е мой!…

На двадесет крачки от тях, в една малка падинка, незасегната от отлива, те видяха една от ония индиански лодки, издълбани от кедров ствол и наглед тежки, но които, ако човек знае да управлява, не отстъпват и на най-добрите лодки.

С един-единствен напън те тласнаха лодката във водата.

— Напред, морски тигри! Ван Гулд няма да ни избяга вече!

— Давай, Ван Щилер — викна Кармо. — Няма по-добри гребци от флибустиерите.

— Ох ох ох о… Едно-две! Едно-две! — отвърна хамбургчанинът, наведен над веслата.

Лодката литна по водите на залива с бързината на стрела.