Емилио Салгари
Черният корсар (34)

XXXIV
ОЛОНЕЦА

Към два часа сутринта четири остроноси, големи лодки, привлечени от огъня, навлязоха в малкия залив.

В тях имаше сто и двадесет корсари, водени от Олонеца. Всички те съставляваха авангарда на флотата му.

Прочутият флибустиер остана много изненадан, когато видя пред себе си Черния Корсар, понеже не очакваше да го срещне тъй скоро. Но като научи необикновените приключения, споходили и приятеля му, каза:

— Мой бедни кавалере, не ти върви с този проклет старец, но кълна се в името на дявола, този път вярвам, че ще го спипаме. Заповядал съм да обкръжат Гибралтар, за да не може от никъде да побегне. Ще го обесим на гротмачтата на „Мълния“, обещавам ти.

— Съмнявам се, Пиетро, че ще го намерим в Гибралтар — отвърна Корсарът. — Той знае, че ние настъпваме към града, знае, че ще го търсим от къща в къща и затова се страхувам, че няма да е там.

— Но нали си го видял да се отправя към Гибралтар с каравелата на графа?

— Да, Пиетро, но ти не знаеш колко той е хитър. Може вече да е сменил курса на каравелата, за да не го изненадаме в Гибралтар.

— Вярно е — каза Олонеца, замислен. — Този проклет херцог е по-хитър от нас и може би ще заобиколи Гибралтар, за да потърси убежище някъде по източното крайбрежие. Научих, че имал роднини и големи владения в Хондурас, в Порто Кавальо, и възможно е да е напуснал залива, отправен натам.

— Виждаш ли, Пиетро, как съдбата закриля този старец?

— Ще се умори, кавалера. Ако някой ден се убедя, че се намира в Порто Кавальо, не бих се поколебал да го измъкна оттам. Този град заслужава едно посещение и съм сигурен, че всички флибустиери от Тортуга ще ме последват, за да сложат ръка върху несметните му богатства. Обещавам ти да ти помогна, а ти знаеш, че Олонеца никога не е изневерил на думата си.

— Благодаря, разчитам на нея. А сега кажи ми, къде е моята „Мълния“?

— Изпратих я на изхода на залива, заедно с други два кораба, за да попреча на испанските линейни кораби да ни нападнат в тил.

— Колко души доведе със себе си?

— Сто и двадесет, но тази вечер пристига Баска с други четиристотин и утре ще нападнем Гибралтар.

— Надяваш ли се да успееш?

— Убеден съм, макар да научих, че испанците са сбрали осемстотин души и са препречили пътищата в планината, които водят към града, издигайки множество бариери. Няма да ни е лесно, а и много хора ще загубим, но смятай, че ще успеем, приятелю.

— Готов съм да те следвам, Пиетро.

— Разчитах на смелостта ти и безпогрешната ти сабя, кавалере. Ела да вечеряш на моята лодка, а после да си починеш. Струва ми се, че имаш нужда.

Корсарът, който едва се държеше на крака, го последва, а през това време флибустиерите слязоха на брега и се приготвиха да бивакуват в края на джунглата, в очакване на Баска и другарите му.

За да не губят време, голяма част от тези неуморими хора тръгна веднага на разузнаване в околността, за да изберат подстъпите към Гибралтарската крепост, откъдето да я нападнат изневиделица. Някои смели разузнавачи бяха проникнали близо до крепостните стени; преструвайки се на рибари корабокрушенци те бяха разпитали за приготовленията и отбранителната мощ на врага. Повечето от тези сведения не бяха много насърчителни, дори за смели бойци като корсарите. Те се натъкнаха на траншеи с оръдия в началото на всички пътища, а полето пред тях беше осеяно със спирали от бодлив плет. Бяха узнали още, че комендантът на крепостта — един от най-хубавите и способни командири, които Испания имаше по онова време в Южна Америка — накарал войниците да се закълнат, че ще приемат до един смъртта, но не и испанското знаме да бъде смъкнато.

Пред такива тревожни сведения известен страх се промъкна в сърцата и на най-смелите флибустиери.

Осведомен за разказа на разузнавачите, Олонеца не падна духом; вечерта повика всички командири и произнесе онези думи, които дълго след това се помнеха и повтаряха от моряците в Карибско море.

— Налага се, моряци, утре да се сражаваме като храбреци — рече им той. — Ако загубим, освен живота си губим и нашите богатства, които ни струват толкова мъки и кръв. Побеждавали сме много по-силен неприятел от този, който е зад стените на Гибралтар, но богатствата струпани там са най-големи. Равнявайте се по вашия командир и следвайте примера му.

Към полунощ лодките на Микеле Баска с четиристотин души на борда пристигнаха на онзи бряг. Всичките флибустиери на Олонеца вече бяха дигнали лагера, готови да тръгнат към Гибралтар, до чиито фортове смятаха да стигнат сутринта.

Щом четиристотинте души на Баска слязоха на брега, строиха се в редици и тази малка войска, командувана от тримата пълководци, веднага пое през горите, след като остави двадесетина души да пазят лодките.

Добре отпочинали и хапнали, Кармо и Ван Щилер застанаха зад Корсара, за да бъдат първи в атаката и първи да заловят Ван Гулд.

— Приятелю Щилер — казваше веселият флибустиер — да се надяваме, че този път ще сложим лапи върху този негодник и ще го предадем на коменданта.

— Щом превземем крепостта, първата ни работа ще бъде да се втурнем в града и му попречим да избяга, Кармо. Знам че комендантът е дал нареждане на петдесет души да пресекат отстъплението на бегълците в гората.

— Каталонецът също няма да го изпусне от очи.

— Мислиш ли, че вече е влязъл в Гибралтар?

— Сигурен съм. Ще открием този хитрец, ако нашите не го убият.

В този момент някой го удари по гърба, а един познат глас му каза:

— Истина е, куме.

Кармо и Ван Щилер рязко се обърнаха и видяха негъра.

— Я, а ти откъде изскочи?

— Вече десет часа тичам по брега да ви търся. Вярно ли, че старият губернатор бил ви пленил?

— Кой ти каза?

— Чух да разказват някои от флибустиерите.

— Вярно е, но както виждаш му се изплъзнахме с помощта на добрия граф Лерма.

— Кой? Да не би онзи благороден кастилец, който пленихме в къщата на нотариуса на Маракаибо?

— Да, куме. А какво стана с двамата ранени, които ти оставихме?

— Умряха вчера сутринта — отвърна негърът.

— Горките!

— А с каталонеца какво стана?

— По това време трябва да е в Гибралтар.

— Струва ми се, че там ще срещнем голяма съпротива, куме.

— Дори смятам, че голяма част от нашите тази вечер няма да вечерят. Началникът на гарнизона в Гибралтар ще се брани яростно; той навсякъде е поставил траншеи и батареи, за да препречи пътя за бягство на хората си.

— Да се надяваме, че няма да сме сред умрелите, а сред ония, които ще обесят Ван Гулд.

Междувременно четирите дълги колони навлизаха мълчаливо през гъстата джунгла, която по онова време заобикаляше Гибралтар. Напред вървяха малки разузнавателни части, съставени предимно от буканиери. Вече всички знаеха, че предупредени за приближаването на техните неумолими врагове, испанците ги очакваха и беше много вероятно да са им подготвили капани по пътя, преди още да се хвърлят в атака на крепостта.

Няколко пушечни изстрели, дадени пред разузнавателните отряди, бе знак за войската, че градът е наблизо.

Олонеца, Черният Корсар и Баска, страхувайки се от засади, дотичаха до разузнавачите със стотина души, но веднага бяха осведомени, че Не се касае до истинска атака от испанска страна, а до обикновена престрелка между предните постове.

Като прецени, че испанците явно знаят за приближаващата войска, Олонеца заповяда да спрат и изчакат зората, тъй като първо искаше да се увери в отбранителните средства на врага и естеството на терена, който започваше да става блатист.

От дясната страна на флибустиерите се издигаше горист хълм. Придружен от Корсара, Олонеца се изкачи на върха му, откъдето можеше да види част от околния пейзаж. Вече се зазоряваше, когато стигнаха върха. Една бяла светлина, която в източната брегова линия на езерото преминаваше в червено, завладяваше бързо небето и багреше водите с розови оттенъци, предвещавайки прекрасен ден.

Олонеца и Корсарът обърнаха поглед към платината пред тях, чийто връх се издигаха две назъбени крепости, над които се вееше испанското знаме. Зад тях се виждаха групи от къщи с бели стени и покриви на бамбукови колиби.

Олонеца свъси вежди.

— По дяволите! — възкликна. — Никак няма да е лесно да овладеем тези два форта без артилерия и стълби. Трябва да извършим чудеса от смелост, ако не, ще загубим играта и дълго време няма да имаме желание да закачим испанците.

— Още повече пътят към крепостта през планината е запречен — каза Корсарът. — Виждам батареи и прегради, които трябва да преодоляваме под оръдейния огън на фортовете.

— А онова блато, което е пред нас и което ще принуди хората ни да строят висящи мостове, виждаш ли го?

— Да, Пиетро.

— Ако можехме да го заобиколим и минем през равнината, но… какво забелязвам! Те са я наводнили! Виж как водата бързо напредва!

— Имаме работа с командир, който познава всички хитрости на войната, Пиетро.

— Явно.

— Какво смяташ да правим?

— Да предизвикаме съдбата, кавалере. В Гибралтар се крият повече богатства, отколкото в Маракаибо и урожаят ще бъде голям. Какво ще се каже за нас, ако отстъпим? Никой няма да има повече доверие в Олонеца, в Черния Корсар или в Микеле Баска.

— Истина е, Пиетро; славата ни на смели и непобедими корсари ще залезе. А помисли, че между онези крепостни стени е моят смъртен враг.

— Знам, затова искам да го пленим. На теб и Баска поверявам голямата част от флибустиерите, с които да прекосите блатото и форсирате планинския път; аз ще заобиколя гората и прикривайки се зад дърветата, ще се постарая да стигна незабелязан до стените на първия форт.

— А стълбите, Пиетро?

— Имам план. Постарай се да задържиш вниманието на испанците, останалото остави на мен. Ако до три часа Гибралтар не бъде в наши ръце, името да не ми е Олонеца. Да се прегърнем, кавалере, защото не се знае дали ще се видим отново.

Двамата смели корсари се притиснаха един друг, после, при първите изгряващи лъчи на слънцето, слязоха бързо от хълма.

Флибустиерите вече се бяха настанили в края на леса, в началото на тресавището, което бе спряло настъплението им. В отсрещния му край се виждаше малък редут с две оръдия, заплашително насочени към тях.

Кармо и Ван Щилер, заедно с неколцина другари бяха опитали издръжливостта на меката почва, но бързо се оттеглиха, след като установиха колко измамен е теренът.

Тази неочаквана и непреодолима пречка, далеч преди да стигнат подстъпите на крепостта, попари ентусиазма на мнозина, макар никой да не говореше за отстъпление.

— Кураж, морски вълци! — извика Олонеца. — Зад тези стени се крият несметни богатства. Да докажем на нашите неприятели, че оставаме винаги непобедими.

Даде заповед да се образуват две колони, на хората повтори, че никаква пречка не трябва да възпира щурма им и подаде команда марш напред.

Черният Корсар застана начело на най-многобройния отряд, придружен от Баска, а Олонеца с хората си тръгна покрай леса, за да заобиколи наводнената равнина и стигне незабелязан под крепостта.